Определение № 5643 от 04.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 571/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 20404/28.11.2023 г., подадена от С. М. Х. и М. М. А., чрез адвокат М. Т., срещу решение № 1085 от 23.10.2023 г. по гр. д. № 20232100501311/2023 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е отменено решение № 103 от 30.05.2023 г. по гр. д. № 1061/2022 г. на Районен съд - Айтос в обжалваната част, с която съдът е приел за установено спрямо З. А. Х., А. Н. Л. и Е. Н. М., че М. М. А. и С. М. Х. са собственици на по 1/3 ид. ч. от дворно място с площ от 768 кв.м, находящо се в [населено място], общ. Р., представляващо част от поземлен имот с пл. № * по плана на селото, при граници на дворното място: улица, ПИ № *, ПИ № *, частта от ПИ № * в УПИ *-* и общинско място, за която част от ПИ № * съгласно неприложимия регулационен план на [населено място] от 1962 г. е отреден УПИ *-* в кв. 10, с площ от 801 кв.м, от които 33 кв.м придаваемо общинско място, с неуредени регулационни сметки, при граници на УПИ: улица, УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-*, както и от построената в поземления имот м асивна жилищна страда с площ от 81.47 кв.м; осъдил е З. А. Х., А. Н. Л. и Е. Н. М. да предадат владението върху тези части на ищците и е отменил нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по давност и наследство № 41, том III, peг. № 5554, дело № 200 от 04.11.2022 г. на нотариус Ж. Д., като вместо това въззивният съд е отхвърлил исковете по чл. 108 ЗС и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК. Окръжен съд – Бургас е съобразил, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на М. М. А. и С. М. Х. срещу З. А. Х., А. Н. Л. и Е. Н. М., с предявени искове за установяване на правото на собственост на ищците до размера от 2/3 ид. ч. от описания по-горе поземлен имот, ведно с изградената в него масивна жилищна сграда с площ от 81.47 кв.м. Ищците твърдят, че са придобили процесните 2/3 ид. ч. в резултат на наследяване от баща им - М. Х. Е., починал на 03.08.2013 г., както и по давностно владение. Оспорват правата на собственост на ответниците върху целия имот и заявяват, че считано от м. януари 2020 г. последните не ги допускат в имота. От своя страна, ответниците оспорват исковете. Твърдят, че общият наследодател М. Х. Е. - баща на ищците и на Н. М. Х. - бивш съпруг на З. Х. и баща на А. Л. и Е. М., преди смъртта си не се е позовал на придобиване на имота по давност и не се е снабдил с документ за неговата собственост. Не може да се приеме, че М. М. А. и С. М. Х. са придобили по наследяване правото на собственост върху идеални части от спорния имот, тъй като такова право не е било включено в наследството. Освен това оспорват изложеното в исковата молба, че след смъртта на М. Е. ищците са продължили владението върху имота и на това основание могат обосновано да се позоват на придобиване на идеални части от него по давност. Сочат, че през последните повече от 30 години нито наследодателят М. Е., нито някоя от ищците са владели имота. Поддържат, че считано от около 1992 г. М. А. и С. Х. живеят постоянно в Република Турция и се връщат в Република България само по няколко пъти годишно. Заявяват, че имотът е получен като неформално дарение от техния наследодател Н. Х. като сватбен подарък от баща му и отгогава и до смъртта си той го е държал като свой, декларирал го е като собствен и е плащал местните данъци и такси за него. След смъртта му те самите продължили да го владеят и да упражняват фактическа власт като върху свой имот. Поддържат, че в годините са правени множество ремонти: положени са бетонови пътеки в двора, изградена е нова ограда, сменени са дограми на жилищната сграда, периодично са шпакловани и боядисвани стаите, извършена е цялостна подмяна на ВиК инсталацията в къщата и т.н. Твърдят, че всичко е финансирано изцяло от тях и без никаква помощ от двете ищци, които са били наясно с извършваните ремонти. Ето защо, след изтичане на срок, много по-дълъг от законово уредения минимален такъв, са се позовали на придобиване по давност и наследство на процесния имот и са се снабдили с оспорвания нотариален акт № 41/04.11.2022 г. Съдът е приел за установено, че М. А., С. Х. и Н. Х. са преки наследници (дъщери и син) на М. Х. Е., починал на 03.08.2013 г., като същият е декларирал по ЗМДТ процесния имот с декларация вх. № 9066/30.03.1998 г., като е вписал право на собственост върху цялата вещ и е посочил, че няма документ за собственост. Съгласно показанията на свидетелите З. М., М. М., М. М., А. Н. до сватбата на Н. и З. Х. през 1991 г. наследодателят М. Х. Е. е живял в процесната къща, изградена в имота. След събитието се преместил в старата къща в същия двор, а няколко години по-късно заживял на съпружески начала с друга жена и се преместил да живее при нея в друга махала на [населено място]. Аналогични са и показанията на ангажираните от ищците свидетели. От разпита на Х. С. и С. М. се установява, че в процесното дворно място е имало много стара къща, впоследствие съборена. В тази къща живели бабата и дядото на М. А., С. Х. и Н. Х.. Впоследствие в имота била построена нова къща, в която живели родителите на тримата, заедно с тях. Най-новата къща (процесната) била построена, когато свидетелката С. М. била около 8-годишна, т.е. около 1976 г. Съдът е посочил, че кредитира показанията на тази свидетелка, тъй като тя е в близка родствена връзка с ищците и наследодателя на ответниците и от показанията й става ясно какви постройки е имало в имота, коя е „старата кыца“, коя къща наричат „новата“ и как са били обитавани в годините. Окръжен съд – Бургас е приел, че от така обсъдените гласни доказателства безспорно се установява, че М. Е. е упражнявал владение върху имота за период, надвишаващ многократно минимално изискуемия по чл. 79, ал. 1 ЗС срок, и е придобил правото да се позове на последиците на придобивната давност. Същият обаче не се е позовал и правото е станало част от имуществото му, наследено от трите му деца, в който смисъл е приетото в т. 3 от ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е приел и че от събраните писмени и гласни доказателства се установява, че до сватбата на Н. Х. през 1991 г., според безпротиворечивите свидетелски показания на свидетелите, ангажирани и от двете страни, М. Е., ищците и Н. Х. са живели в новата къща. На сватбеното тържество, според всички свидетели, с изключение на С. М. и Х. С., било обявено, че новата къща (най-новата в имота и процесна) е сватбен подарък от бащата М. Е. на единствения му син, който заживял там с жена си З. Х. и там се родили децата им. Скоро след това, според единодушните показания на всички свидетели, приблизително около 1991 г. – 1992 г., двете сестри - М. А. и С. Х., заминали за Република Турция и се установили да живеят постоянно там, като това се установява и от представените писмени доказателства за адресната им регистрация. След установяването си трайно и за постоянно в Република Турция, двете са идвали в [населено място] само на гости. Не се спори, че са отсядали в процесния имот, където е живеел брат им със семейството си, но не са имали ключ от къщата, нито е известно да са имали лични вещи в нея. В тази връзка съдът е приел, че дори и да са имали такива вещи, при положение че живеят постоянно в Република Турция, може да се обоснове само съхранение на вещите им от страна на брат им, но не и упражняване на владение. Според въззивния съд, самият факт, че всички свидетели дават обяснения, че М. А. и С. Х. идвали на гости и брат им ги приемал радушно, сочи на извод за недоказаност на намерението им да своят имота и да го държат като свой. В това отношение съдът се е позовал и на писмените доказателства от двете страни за заплатените данък и местни такси за имота, от които се установява, че ищците са започнали да плащат суми, считано от 2021 г., т.е. от момента, когато е започнал конфликтът между страните, докато приложените от ответниците по исковата молба документи сочат на регулярно заплащане на данъка и такса смет за периода 2014 г. – 2021 г. Освен това спорната наследствена част от имота, претендирана от С. Х., е декларирана за пръв път през м. октомври 2022 г., т.е. непосредствено преди завеждане на исковата молба. Окръжен съд – Бургас е намерил, че така изложеното, наред със събраните гласни доказателства (показанията на всички свидетели, с изключение на тези на Х. С.), за извършвани СМР в имота, изцяло финансирани от Н. Х., води до извод за упражнявано от Н. Х. и съпругата му, а след смъртта и от дъщерите му, владение върху имота, със съзнанието, че това е техен собствен имот. Владението е продължило приблизително 30 години - първоначално упражнявано от двамата съпрузи, а впоследствие към него е присъединено владение и на двете дъщери на Н. и З. Х.. Въззивният съд е посочил, че не дава вяра на твърденията на св. Х. С., че двете ищци са дали средствата за извършваните ремонти по поддръжка на спорната къща и подобряването й, по двора, като напр. изграждане на вътрешна баня, ремонт на покрива, смяна на дограми, полагане на теракоти и фаянси, защото тези показания противоречат на обичайната житейска логика, в контекста на безспорните писмени и гласни доказателства за трайно установяване на М. А. и С. Х. в Република Турция и спорадични посещения на роднините в Република България. Относно средствата, получавани от двете сестри, съдът е кредитирал показанията на св. С. М., че те винаги са давали пари, оставяли са, дори и на тази свидетелка, но това са били суми, предназначени за баща им, най-вероятно, за да го подпомагат поради напредналата му възраст. Съдът е заключил, че ищците не са провели успешно пълно и главно доказване на твърденията си за придобити права на собственост чрез упражнявано владение за срок, по-дълъг от 10 години, върху 2/3 ид. ч. от процесния имот. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Подробно излагат допуснатите според тях от въззивния съд нарушения на процесуалния закон – във връзка с кредитирането и анализа на свидетелските показания, обсъждането на събраните по делото доказателства, както и на материалния закон – относно изводите за придобиване на имота по давностно владение. Твърдят, че по отношение на допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение по прилагането на чл. 172 ГПК атакуваното решение противоречи на приетото в: решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г. о.; във връзка със соченото процесуално нарушение, свързано с липсата на подробен анализ на всички важни и относими доказателства, визират решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 170/29.11.2018 г. по гр. д. № 3957/2017 г. на ВКС, IIІ г. о., решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г. о.; относно заявените нарушения на материалния закон сочат противоречие на атакувания от тях акт с приетото в: решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, II г. о., ТР № 1/06.08.2012 г. на ВКС, решение № 140/17.03.2006 г. по гр. д. № 797/2005 г. на ВКС, І г. о., решение 169/17.03.2006 г. по гр. д. № 754/2005 г. на ВКС, І г. о., решение № 872/13.02.2006 г. по гр. д. № 259/2005 г. на ВКС, І г. о., решение № 596/30.06.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г. на ВКС, I г. о. От насрещните страни е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Същевременно жалбоподателите не са формулирали никакви въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а единствено са развили оплаквания за нарушаване от страна на Окръжен съд – Бургас на процесуалния и материалния закон. Тези оплаквания попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване, а не в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. З. А. Х., А. Н. Л. и Е. Н. М. имат право на направените от тях разноски за адвокат за производството пред ВКС в размер на 1200 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,