Определение № 111 от 06.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4243/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 931 от 03.07.2018г. постановено по гр.д. № 882/2018г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 3666 от 20.10.2017г. по гр.д. № 10935/2013г. на Пловдивски районен съд и вместо това е отхвърлен предявения от Т. Г. М. против Е. Г. П. иск за заплащане на 9970 лв., представляващи припадаща се част от реализирани ползи - наемна цена за съсобствени недвижими имоти: самостоятелен обект с идентификатор ***** и самостоятелен обект с идентификатор *****, и двата с адрес [населено място], [улица], ет.4, първият съставляващ ателие №*, а вторият - ателие №*, за периода 27.07.2006 г. - 27.06.2014г. Касационната жалба е подадена от ищцата Т. М.. Поддържа, че решението е неправилно поради допуснати процесуални нарушения при преценка на доказателствата и оттам на основателността на предявената претенция. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че настоящият случай попада в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Същественият правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото е: може ли свидетелските показания да са достатъчни за да мотивират извод за доказаност на иска, при липса на други доказателства, които да ги опровергават. Ответницата по касационната жалба Е. П. в писмения си отговор, изготвен от пълномощника адв. Г., поддържа становище за недопускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск по сметки, предявен във втората фаза на делбата. Страните са съсобственици на две ателиета в [населено място] при равни квоти и ищцата Т. М. претендира от ответницата Е. П. своята част от получените от нея наеми за ателиетата в периода юли 2006г. - юли 2014г. Претенцията е квалифицирана по чл. 30, ал.3 ЗС. Съдът е приел, че в тежест на ищцата е да установи, че ответницата е отдавала под наем двете ателиета за процесния период и е реализирала ползи - реално получени приходи. Счел е, че при неустановяване на точния размер на получавания наем съдът може да си послужи с експертиза за пазарния размер на наема, каквато е приета по делото. Обсъждайки събраните доказателства, съдът е намерил, че ищцата не доказва факта на отдаване на имотите под наем. В тази насока са ангажирани само показанията на свидетелката М., а те не са достатъчни за безспорен извод относно релевантния факт на отдаване под наем за исковия период. Поради това въззивният съд е отхвърлил иска. При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК настоящият състав счита, че такива са налице. Формулираният правен въпрос: дали свидетелските показания /когато са допустими като доказателствено средство/ са достатъчни, за да се приеме за доказан факт, за който не са ангажирани никакви други, включително насрещни доказателства, е определящ за изхода на спора. При липсата на посочена съдебна практика по въпроса, то касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.