Определение № 824 от 20.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2289/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Б. 24” ЕООД с ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С., 1309, CO-Р. „К. П.”, бул. „А. С.” № *, представлявано от Б. И. В., действащ чрез адвокат К. И. А. от САК, против решение № 260134 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 15923/2019 г. на СГС, в частта му, в която е потвърдено решение № 56918 от 05.03.2019 г., постановено по гр. дело № 54341/2017 г. на СРС, с което „Б. 24” ЕООД е осъдено да заплати на И. С. С. на основание чл. 200 КТ сумата в размер на 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на трудова злополука, настъпила на 19.11.2016 г. на територията на предприятието на ответника, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 1 455,56 лева обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за обезщетение за неимуществени вреди за периода от 19.11.2016 г. до 07.08.2017 г., както и в частта му, в която след частична отмяна на решение № 56918 от 05.03.2019 г., постановено по гр. дело № 54341/2017 г. на СРС „Б. 24” ЕООД е осъдено да заплати на И. С. С. на основание чл. 200, ал. 1 КТ – разликата над сумата от 20 000 лв. до размера на сумата от 27 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпяни в резултат на трудова злополука, настъпила на 19.11.2016 г. на територията на предприятието на ответника, ведно със законната лихва от 08.08.2017 г. до окончателното изплащане и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – разликата над сумата от 1 455,56 лв. до размера на сумата от 1 956,16 лв. мораторна лихва, натрупана върху вземането за обезщетение за неимуществени вреди от 27 000 лв. за периода 19.11.2016 г.-07.08.2017 г.

Касаторът твърди, че решението е недопустимо, неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните въпроси

1. Допустимо ли е да бъде изслушан по делото като свидетел „частен детектив“, извършил разследване във връзка с предмета на делото, по възлагане на страна по делото?

2. Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите поотделно показанията дадени от всички разпитани по делото свидетели, независимо как свидетелят е възприел обстоятелствата за които свидетелства?

3. Следва ли да се ценят показанията на свидетелят за факти и обстоятелства установени от свидетеля по възлагане на една от страните в процеса?

4. Длъжен ли е съдът да обсъди показанията на свидетел, упражняващ регламентирана професия като „частен детектив“ и установените обстоятелства от свидетеля във връзка с предмета на делото по смисъла на чл.172 от ГПК?

5. Извършва ли дейност в нарушение на Конституцията свидетел, извършващ проучване на фактите и обстоятелствата, както и събиране на информация за лица свързани с предмета на делото, по възлагане на една от страните в процеса, упражняващ регламентирана професия като „частен детектив“ с код 3450 3014 съобразно Национална класификация на професиите и длъжностите утвърдена със Заповед № 742 от 27.12.2005 г. на Министъра на труда и социалната политика?

По тези въпроси се твърди, че няма съдебна практика и отговорите им ще допринесат за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

6. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, както и да изложи мотиви във връзка с уважаването, респ. отхвърлянето им? – като основание се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като се твърди, че решението е в противоречие с разрешенията, дадени в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г., ОСГК на ВКС.

Касаторът счита, че освен така поставените от него въпроси, въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване при хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК поради неговата очевидна неправилност.

Постъпил е отговор от насрещната страна - И. С. С., с постоянен адрес: гр. Д., ул. •••, действащ чрез адвокат В. Т. П., личен номер по Единен регистър на адвокатите: **, със съдебен адрес: гр. С., бул. Ал. С. № , оф. *, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

По допускане на обжалването ВКС намира следното:

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че между страните по делото няма спор, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че между ищеца и ответника е съществувало трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 1207 от 04.11.2016 г., в рамките на което ищецът е изпълнявал длъжността „заместник управител“. Видно от разпореждане № 20057 от 07.12.2016 г. на НОИ, при подреждане на зеленчуков щанд в търговски обект на ответника, ищецът се спънал и паднал, вследствие на което е получил изкълчване на главичката на лъчевата кост на дясната ръка. Тази злополука е призната за трудова с посоченото разпореждане, тъй като е настъпила през време и по повод на извършваната от ищеца работа. Съдът е приел, че във въззивното производство, с оглед доводите, заявени с въззивните жалби на страните, спорен е въпросът относно размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществените вреди, въпросът относно наличието или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, както и относно дължимостта на претендираното обезщетение за имуществени вреди за сумата от 1 959 лв., претендирана като цена на заплатена от ищеца стойност на медицинско изделие /имплант/. По размера на обезщетението за неимуществените вреди, претърпяни от ищеца, съдът е приел, че причинените на ищеца неимуществени вреди, които са в причинно-следствена връзка с трудовата злополука, се установяват от представените по делото медицински документи /епикризи и болнични листове/, както и от приетите по делото заключения на СМЕ и показанията на разпитаните по делото свидетели, и се изразяват в претъпряни от ищеца физически и психически болки и страдания и неудобства в битов и социален план. Съдебният състав е приел, че дължимото на ищеца обезщетение за претърпяните неимуществени вреди е в размер на 27 000 като е посочил, че изхожда от следните правно-релевантни обстоятелства: характерът, видът и тежестта на причинената травма, тежестта, интензитета и продължителността на търпяните от ищеца болки и страдания в резултат на травмата, продължителността и резултата проведеното лечение и продължителността на възстановителния процес, бъдещата прогноза за здравето на ищеца, социално-икономическата обстановка към момента на увреждането, възрастта на ищеца и отражението на претърпяната травма върху неговия битов и социален живот. Според въззивния съд, от писмените доказателства /медицинските документи - епикризи/ и приетите по делото заключения на СМЕ се установява, че причинената на ищеца в резултат на трудовата злополука травма е свързана с изкълчване на главичката на лъчевата кост, изкълчване на дясна лакътна става с фрактура на главичката на лъчевата кост, която травма е наложила постъпване по спешност в УМБАЛСМ „Пирогов“ и е налагала извършване на оперативна намеса, като при операцията е извършена дезимпакция на фрактурата - възстановяване на смачканата главичка на радиуса чрез автопластика по съседство с кост от хумеруса. Съдът е констатирал, че при операцията освен автопластика е била извършена и остеосинтеза с плака и винтове, тъй като при операцията е установена пълна авулзия /отлепване/ на радиалния колатерален лигамент и авлузия на мускулите на екстензорната група от латералния епикондил, които увредени структури са възстановени като са обшити с помощта на анкер /пластмасов винт/, който не се изважда. Постоперативно е поставена гипсова шина за 30 дни. Съдът е установил и факта, че след около 6 месеца след първата операция, на 24.04.2017 г. на ищеца е извършена втора операция - за изваждане на поставената при първата операция метална остеосинтеза, като при втората операция са отстранени и срастванията между главата на радиуса и капитулума. Съдът е посочил, че от първоначалното заключение на СМЕ се установява, че в резултат на травмата ищецът е търпял болки и страдания, наличен е бил отток и невъзможност за движение на ръката и че изпитваните от ищеца болки са били с особено силен интензитет до момента на наместване на ставата чрез операция. Констатирано е още, че за възстановяването на ищеца е била проведена рехабилитация в санаториуми в гр.Д. и гр.С. Б., както и медикаментозно лечение с Фраксепарин за 30 дни. От първоначалното заключение се установява, че от операцията на ищеца е останал траен белег с дължина около 12,5 см. по протежението на лакътната става на дясната ръка. Съдът е отбелязал, че по експертното мнение на вещото лице по първоначалната СМЕ, възстановяването на ищеца ще отнеме около 4-5 години, предвид спецификите на увредената лакътна става, която е от една от най-сложните стави в човешкото тяло. От допълнителното заключение на СМЕ от 25.09.2018 г. е видно, че при извършено от експерта специално изследване на датата 25.09.2018 г. е установено, че при ищеца се наблюдава дефицит от 5 градуса /ограничение/ при норма 0 градуса при изправяне на лакътната става, а по отношение на свИ.ето е констатирано също отклонение - ищецът свива ръката до 130 градуса, при норма 140 градуса. От повторното допълнително заключение на СМЕ от 26.11.2018 г. се установява, че при извършен от експерта нов личен преглед на ищеца на дата 23.11.2018 г. и проведено изследване на функцията на лакътната става на дясната ръка на ищеца е установено, че тя се сгъва до 0 гр., а при разгъване стига до 140 гр., което вещото лице отчита като много добър резултат при претърпяното от ищеца увреждане. Съдът е приел, че с повторното допълнително заключение на СМЕ не са опровергани констатациите на първото допълнително заключение на СМЕ от 25.09.2018 г. относно установения при ищеца дефицит от 5 градуса /ограничение/ при норма 0 градуса при изправяне на лакътната става, тъй като това отклонение е в сравнение с функцията на лявата ръка на ищеца. Съдът е посочил още, че от повторното допълнително заключение се установява, че при извършения от вещото лице преглед на ищеца е констатирано наличие на развита посттравматична артроза, която клинично се проявява с болка и придърпване при вдигане на тежести с увредената ръка. В съдебно заседание вещото лице по повторната допълнителна експертиза пояснява, че тази артроза подлежи на корекция с добра прогноза при ищеца /предвид младата му възраст/ чрез артроскопска операция, от която очакваният резултат е да бъде отстранена болката и придърпването при вдигане на тежести, които ищецът изпитва в резултат на развитата посттравматична артроза. Съдът е констатирал, че в периода от 19.11.2016 г. до 21.07.2017 г. ищецът е бил в отпуск за временна нетрудоспособност в резултат на процесната трудова злополука. Съдът е анализирал показанията на разпитаните по делото свидетели на ищеца – майка му и брат му, като е приел за установено, че след операцията ищецът не е могъл да се обслужва самостоятелно; бил е подпомаган в битовото си обслужване - къпане, бръснене, хранене от родителите си; че след свалянето на гипса ръката на ищеца е била отслабнала и не е могъл да прави движения с нея; че по време на рехабилитацията ищецът е изпитвал силни болки, за да се „отвори“ ръката му. Съдът е приел, че след травмата и операцията ищецът се е променил, чувствал се е зависим от родителите си както за физическото обслужване, така и финансово, налагало се е да се съобразява с това дали те ще могат да му помогнат или не в някакво начинание, седял си е в къщи, не е искал да излиза и е ограничил контактите с близки хора, тъй като не е могъл сам да се обслужва навън. При съобразяване на нормата на чл. 172 от ГПК, съдът е приел, че показанията на тези свидетели са достоверни, почиващи на техни непосредствени и преки впечатления, като е отчел, че показанията им се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства и не се опровергават от показанията на ангажирания от ответника свидетел във въззивното производство, допуснат при условията на чл. 266, ал. 3 от ГПК. Съдът е приел, че показанията на този свидетел относно твърдения факт, че ищецът е посещавал търговския обект на ответника докато е бил с гипс и е помагал на управителя на магазина, са недостоверни и противоречат на факти, установени от същия този свидетел, както и на обстоятелства, доказани с писмените доказателства и първоначалното заключение на СМЕ. Съдът е приел, че показанията на свидетеля са недостоверни и че не следва да бъдат кредитирани относно твърдения факт, че през целия период между първата и втората операция ищецът е посещавал търговските обекти на ответника – не за да работи, /а да пие кафе и да пуши цигари с колегите/, тъй като те се опровергават за голяма част от този период от заявеното от същия свидетел, /относно факта, че за месец след операцията ищецът е бил в гр.Д./, както и от СМЕ и епикризата от санаториума в С. Б., от които е видно, че до началото на м.март 2017 г. ищецът не е пребивавал поне в преобладаващата част от времето в София, тъй като е бил на рехабилитации. Съдът е достигнал до извода, че конкретното здравословно състояние на ищеца към този момент се установява от представените и обсъдени по-горе медицински документи и съдебно-медицински експертизи, които подкрепят установените от свидетелите на ищеца факти относно това състояние. Въззивният съд е приел, че не следва да бъдат ценени като доказателство по делото показанията на ангажирания от ответника свидетел В. А., тъй като с тях се доказват факти, установени от свидетеля в нарушение на основния принцип за неприкосновеност на личния живот на гражданите, регламентиран с нормата на чл. 32 от Конституцията, доколкото не се твърди и не се установява наличието на нито едно от нормативно установените изключения. Доколкото информацията за фактите е събирана от свидетеля по възлагане на ответника, последният не би могъл да ползва това доказателствено средство, тъй като забраната на чл. 32 от Конституцията е адресирана и към ответника.

При така установените горепосочени правно-релевантни обстоятелства въззивният съд е приел, предвид характера и тежестта на увредата на ищеца, наложила извършването на две операции, /от всяка от които са търпяни физически болки и страдания/, фактът, че в продължение на почти две години ищецът се е възстановявал от травмата като в рамките на 8 месеца е бил в болнични, тъй като едва към датата на последния личен преглед от вещото лице по СМЕ /23.11.2018 г./ е дадено заключение за възстановената функционалност на пострадалата ръка на ищеца; наличието на допълнително усложнение - посттравматичната артроза и прогнозата за ново оперативно лечение, както и наличието на медицинско изделие, което не подлежи на премахване /пластмасов винт/, размерът на дължимото на ищеца обезщетение, който репарира претърпяните от него неимуществени вреди в цялост е от 27 000 лв. Съдът е отчел при определяне на този размер и обстоятелството, че през дните от настъпване на травмата до датата на първата операция, ищецът е изпитвал особено интензивни по тежест болки и страдания; че е продължил да търпи такива болки и страдания и през времето на проведените рехабилитации за възстановяване функциите на ръката; че от операцията за ищеца е останал траен видим белег от около 12 см.; че като млад човек /на 33 години/ му се е налагало през времето след първата и втората операция в продължение на месеци /най-малко месеца-два/ да бъде обгрижван и обслужван в битов и хигиенен план от други хора; че ищецът не може да си служи в пълен обем откъм натоварване /с тежест/ с ръката поради развитата посттравматична артроза; че в месеците след първата операция ищецът се е затворил в себе си, ограничил е контактите с външни хора и срещите навън с тях. Съдът е намерил за неоснователно поддържаното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, тъй като не е установено, че той е нарушил основни технологични правила за безопасност и да е проявил липса на най-елементарно внимание и грижа, които и най-небрежният би положил в случая в конкретната фактическа обстановка.

В обобщение съдът е приел, че на ищеца се дължи пълния размер на обезщетението за неимуществени вреди от 27 000 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане, както и обезщетение за имуществени вреди от 2 147,74 лв., за които от събраните по делото писмени доказателства са в пряка причинно-следствена връзка с трудовата злополука. По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД съдът е приел за основателна претенцията за мораторна лихва върху сумата от 27 000 лева за периода на забавата 19.11.2016 г.- 07.08.2016 г. в размер от 1 956,16 лв.

Настоящата касационна инстанция приема, че обжалваното съдебно решение не се явява очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

По така поставените в изложението по 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, настоящата касационна инстанция приема следното:

Първите пет въпроси са взаимносвързани и са зададени по повод това, че въззивната инстанция е отказала да обсъжда показанията на свидетеля Александров, комуто работодателят е възложил наблюдение на ищеца за определен период от време с цел установяване на здравословното състояние на последния. Зададените въпроси обосновават наличието на общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол. Доколкото касационната инстанция с оглед постановките на ТР №1/2009 на ОСГТК има право да конкретизира и да уточни поставените от касатора въпроси, настоящият съдебен състав приема, че въпросите следва да се обединят в един със следното съдържание: „Допустими ли са свидетелски показания на дадено лице, което по възлагане и по занятие (частен детектив) е осъществило наблюдение на ответната страна с цел установяване на факти, относими към предмета на доказване, и следва ли и как следва да се ценят такива свидетелски показания?“. Настоящата касационна инстанция не установи съдебна практика на ВКС, в която подобни въпроси да са били обсъждани, поради което приема, че е налице специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване – за развитие на правото.

Последният поставен от касатора въпрос обосновава наличието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице многобройна съдебна практика по този въпрос, включително и задължителна такава – т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Доколко въззивното съдебно решение е съобразено с тази практика, съдът ще даде отговор при разглеждане на спора по същество.

С оглед изложените съображения настоящата касационна инстанция приема, че обжалваното в съответната му част въззивно съдебно решение следва да се допусне на касационно обжалване по посочения и обобщен по горе въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът следва да внесе държавна такса съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 579.12 лева.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение