Определение № 633 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 3437/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба подадена от С. С. Р. против решение № ІІ – 31 от 21.05.2013 год. по гр.д.№ 198 / 2013 год. на Бургаски окръжен съд,с което е потвърдено решение № 1586 / 07.11.2012 год. по гр.д.№1251/2012 год. на Бургаски районен съд.С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора против К. Т. Г. установителен иск по чл.422 вр.с чл.124 ал.1 ГПК, за установяване съществуване вземане на ищеца от ответника, в размер на 8 100 евро, на основание запис на заповед от 17.09.2008 год., ведно със законната лихва върху същата сума от 18.10.2011 год. до изплащането й, за което е издадена заповед за изпълнение № 5801 / 21.10.2011 год. по ч.гр.д.№ 8908/ 2011 год. на Бургаски районен съд. Касаторът оспорва правилността на въззивното определение,като постановено в противоречие с материалния закон.Счита,че недоказването на каузално правоотношение, което записа на заповед обезпечава,независимо че такова се твърди от самия кредитор, не предпоставя отхвърляне на иска, предвид абстрактния характер на записа на заповед,който по начало изключва задължение за кредитора да твърди каквото и да било каузално правоотношение.Акцентира на несъобразяване от съда обстоятелството, че ответникът не е противопоставил довод за поето менителнично задължение без основание. Ответната страна - К. Г. – оспорва касационната жалба и счита,че не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване,поради ирелевантност на първия от поставените въпроси и липса на доказан допълнителен селективен критерий по втория, тъй като въззивното решение е постановено в унисон със задължителната практика на ВКС - постановени по реда на чл.290 ГПК решения относно хипотези на въведено в спора,по иск по чл.422 ГПК във връзка с издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа запис на заповед, каузално правоотношение, вземането на кредитора по което записа на заповед обезпечава, респ.значението му с оглед абстрактния характер на сделката и относно разпределението на доказателствената тежест. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. С определение № 106 / 25.03.2014 год. настоящият състав е спрял производството, до постановяване на тълкувателно решение по т.д. № 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, по въпроса, включен с допълнително разпореждане от 13.06.2013 год. на Председателя на ВКС, а именно: „ Какъв е предмета на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК, в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед ?”. Разгледаният в настоящата хипотеза иск е именно такъв. Предвид постановяване на ТР № 4 / 18.06.2014 год. по т.д.№ 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС,налице е основание за възобновяване на производството. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният установителен иск по чл.422 вр. с чл.124 ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че след като ищецът – кредитор е въвел с исковата молба връзка на издадения запис на заповед с каузално правоотношение по заем с ответника – длъжник и издател на записа на заповед, в тежест на ищеца е установяване предоставянето на сумата по заема на ответника и изобщо – фактите, от които вземането произтича, което не е сторено в процеса.В писмената защита ищецът е навел довод за нередовност на ценната книга / впрочем твърдяна и от ответника / и конвертирането й в разписка за предоставяне сумата в заем, очевидно желаейки да промени предмета на иска – установяване вземане не по абстрактната сделка ,а по каузално правоотношение – договор за заем, ползвайки нередовният менителничен ефект като разписка за предоставянето на сумата.Въззивният съд е изложил изрични мотиви относно редовността на менителничния ефект.Цитирал е задължителна съдебна практика,че не всеки нередовен запис на заповед се конвертира в разписка, нито редовният запис на заповед съставлява такава. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК е поставил два въпроса,конкретизирани от настоящия състав, в съответствие с правомощията му, съгласно т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС ,както следва: 1/ Ако ищецът по иск по чл.422 ал.1 ГПК твърди, че в отношенията му с ответника съществуват паралелно две правоотношения - по договор за заем и по запис на заповед ,достатъчно ли е това му твърдение за да би било разгледано от съда или е необходимо изрично заявяване, че правоотношенията съществуват паралелно. Ако последното е необходимо, до кой момент в производството следва да се направи ? и 2 / При твърдяна от ищеца функция на записа на заповед по обезпечаване вземане на поемателя по договор за заем с издателя,следва ли ищецът – кредитор да докаже пълно и главно предоставянето на сумата по заема, независимо от предмета на защитата на ответника ? Първият от поставените въпроси е неясен и напълно неотносим към процесуалните действия на ищеца по делото .С исковата молба същият сам твърди обезпечителна функция на записа на заповед от 17.09.2008 год.. Поддържаната в писмената защита нередовност на ефекта и ползването му като разписка за предоставяне сумата в заем, би било релевантно по осъдителен иск на ищеца за събиране на сумата, но на основание каузалното правоотношение, какъвто не е и не би могъл да се трансформира, при наличието на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за вземането, основано на записа на заповед, установителният иск по чл.422 ал.1 ГПК, предмет на настоящото производство. В този смисъл, мотивите на въззивния съд, касаещи променената позиция на ищеца в писмените му бележки, не са решаващи за изхода на делото, тъй като не те, в съответствие с правното основание и специалния ред за разглеждане на претенцията, са обусловили въззивното решение. Така поставен, въпросът е напълно ирелевантен и не съставлява правен такъв, по смисъла на т.1 на преждепосоченото ТР № 1 / 2010 год. на ОСГТК на ВКС. Вторият от поставените въпроси покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, тъй като е включен в предмета на спора и отговорът на същия е обусловил решаващия извод на въззивния съд за потвърждаване първоинстанционното решение по отхвърлянето на иска. Същият е обосновал и спирането на производството до постановяване на ТР № 4/2014 год. по т.д.№ 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС. Даденият в същото отговор изключва приложимостта на цитираната от касатора задължителна съдебна практика, създадена преди постановяването му, като обуславяща допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно т.17 на ТР № 4 / 2014 год. ищецът – поемател по запис на заповед, за съществуване вземането по която предявява иска по чл. 422 ал.1 ГПК,не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - като издател, по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед.С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството по чл.422 ал.1 ГПК,подлежи на доказване и каузалното правоотношение.По правилото на чл.154 ал.1 ГПК всяка от страните доказва фактите на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното,съответно отричаното право.Изрично в мотивите към т.17 на ТР № 4 / 2014 год. се приема,че ищецът – кредитор ,сочещ обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо за предмета на защитата на ответника – длъжник по записа: доколкото същият би потвърдил същата кауза, когато на доказване биха подлежащи релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането или би твърдял различна кауза – в който случай всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза или доколкото би заявил безпаричност на записа на заповед / какъвто е настоящия случай / и която, с оглед разпределението на доказателствената тежест по чл.154 ал.1 ГПК, се установява от ответника. Следователно, въвеждайки кауза на предоставяне сумата,за чието връщане се твърди издаден в обезпечение записа на заповед, ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Въззивното решение се явява постановено в противоречие с ТР № 4 / 2014 год. по т.д.№ 4/ 2013 год. на ОСГТК на ВКС и предпоставя допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение