Определение № 344 от 27.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 310/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. Д. Х.,чрез назначения му особен представител адв. Р. И., срещу въззивно решение № 903628/18.08.2020 г., постановено от Благоевградски окръжен съд по въззивно гр.д. № 116/2020 г. Въззивният Благоевградски окръжен съд, като изменил частично решението на първостепенния Благоевградски районен съд, приел за установено, че В. Д. Х. дължи на “Банка ДСК“ АД сумите: 14 133,32 лв., представляваща дължима главница по договор за кредит 23.10.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК – 03.11.2017 г., до окончателното издължаване; 1255,38 лв. договорна лихва за периода 10.02.2014 г. до 03.11.2017 г., като отхвърлил за разликата над този размер до претендирания от 8104,38 лв.. Признал за установено още, че Х. дължи на банката 19,59 лв. лихвена надбавка за забава за периода 10.02.2014 г. до 03.11.2014 г., като отхвърлил претенцията за разликата над 458,38 лв. Обезсилил първостепенното решение в частта, с която евентуалните осъдителни искове на “Банка ДСК“ АД против В. Х. са отхвърлени за сумите 1255,38 лв. договорна лихва и 19,59 лв. лихвена надбавка за забава. Като потвърдил решението на първостепенния съд, отхвърлил евентуалните осъдителни искове на “Банка ДСК“ АД против В. Х. за сумата над 13 764,74 лв. до 14133,32 лв. – дължима главница по договор за кредит; за сумата над 1255,38 лв. до 8104,38 лв. договорна лихва за периода 10.02.2014 г. до 03.11.2017 г. и за сумата над 19,59 лв. до 458,38 лв. лихвена надбавка за забава за периода 10.02.2014 г. до 03.11.2014 г. Касаторът изрично е посочил, че обжалва изцяло въззивното решение, като е възпроизвел и диспозитивите на същото. Излага доводи за неправилност. Насрещната страна “Банка ДСК“ АД, представлявана от изпълнителните директори В. С. и Д. Н., чрез юрисконсулт П. П., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба против въззивното решение, постановено в интерес на обжалващата страна – ответник по исковете, е недопустима и в тази част следва да бъде върната, а образуваното по нея касационно производство прекратено. Касационната жалба в частта й, с която съдът е признал за установено в отношенията между страните, че В. Д. Х. дължи на “Банка ДСК“ АД сумите: 14 133,32 лв., представляваща дължима главница по договор за кредит 23.10.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК – 03.11.2017 г., до окончателното издължаване; 1255,38 лв. договорна лихва за периода 10.02.2014 г. до 03.11.2017 г.; 19,59 лв. лихвена надбавка за забава за периода 10.02.2014 г. до 03.11.2014 г., както и съдебноделоводните разноски, е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Благоевградски окръжен съд, като изменил частично решението на първостепенния Благоевградски районен съд, приел за установено, че В. Д. Х. дължи на “Банка ДСК“ АД сумите: 14 133,32 лв., представляваща дължима главница по договор за кредит 23.10.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК – 03.11.2017 г., до окончателното издължаване; 1255,38 лв. договорна лихва за периода 10.02.2014 г. до 03.11.2017 г.; 19,59 лв. лихвена надбавка за забава за периода 10.02.2014 г. до 03.11.2014 г. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 23.10.2013 г. между “Банка ДСК“ АД, като кредитор, и В. Д. Х., като кредитополучател, е сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на който банката е отпуснала на Х. кредит в размер на 14 400 лева. Срокът за издължаване на кредита е 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване с месечна падежна дата - 10-то число на месеца. Кредитът се олихвява с преференциален лихвен процент в размер на 9,70% годишно, или 0,03% на ден, при изпълнение на условията по програма ДСК „Престиж плюс“. Уговорено е, че при нарушаване на условията на договора относно редовността на погасяване на вноските и др. условия, кредитополучателят губи правото си да ползва в преференциите изцяло или частично и приложимия лихвен процент се увеличава съгласно Общите условия за предотвратяване на кредити за текущо потребление на физически лица. Когато кредитополучателят губи правото си на преференциален лихвен процент, кредиторът определя нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план. Информацията, съдържаща се в погасителния план, е валидна до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителни разходи, съгласно договора за кредит. При забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10%. Пак според общите условия, ако кредитополучателят погаси месечната вноска до 7-ия ден след падежната дата, надбавката за забава не се прилага; при допусната забава в плащанията на главницата и/или на лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие; до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред, остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10%, а след тази дата – със законната лихва по чл. 86 |ЗЗД. По делото съдът е установил, че предоставената като кредит сума е усвоена от страна на кредитополучателя по разплащателната му сметка в посочената банка. До 17.02.2014 г. кредитополучателят е заплатил първата вноска изцяло, а след това с просрочие или непълна вноска, като след посочената дата вече няма никакво плащане по кредита. Съгласно общите условия, кредитът е станал предсрочно изискуем, тъй като не е обслужван от длъжника. Съдът намерил, че банката е направила изрично изявление, което е достигнало до длъжника - по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК на адреса, посочен в договора за банков кредит, съвпадащ с постоянния и настоящ адрес на длъжника, чрез нотариус. Предсрочната изискуемост е обявена на длъжника на 12.09.2017 г., а заявлението по чл. 417 ГПК е подадено пред районния съд на 03.11.2017 г. Съдът установил, че от 23.10.2013 г. до 10.05.2014 г. лихвеният процент, начисляван от банката е бил уговореният – 9,70 %, а след тази дата е променен на 14,95%. Съдът изложил съображения, че тази промяна на лихвения процент е била обоснована според уговореното в Общите условия – т. 19.1 и т. 19.2. Съдът е разяснил, че когато се погасява кредита чрез равни (анюитетни) вноски, размерът на вноската е един и същ за целия период на кредита, като в началото се връща повече лихва и по-малко главница, а с напредването на срока на кредита се връща по-малко лихва и повече главница. Установено е, че след деветата вноска е нарушен принципът на анютетната вноска, т.е. главницата и редовната лихва с в едни и същи размери, защото банката олихвява кредита върху остатъчната главница, получена от разликата между отпуснатата сума и погасената главница. Съдът приел, че по този начин на изчисление от страна на банката, се нарушава изискването за спазване на погасителния план до промяна на лихвения процент. Също така, съдът установил, че банката е олихвявала санкционната лихва, като е начислявала частта от договорната лихва като възнаградителна такава, а надбавката от 10% е начислявала като санкционна лихва. Въззивната инстанция установила, че при съобразяване с погасителния план, кредиторът е останал задължен със сумата от 22 516,65 лв., от които главница – 14 133,32 лв., възнаградителна лихва 6 861,29 лв., санкционна лихва по т. 19.1 от ОУ – 1382,45 лв. санкционна лихва по т. 19.2 – 19,59 лв., такса изискуемост на кредита – 120 лв. Банката – ищец е претендирала само санкционна лихва по т. 19.2 от ОУ, не и такава по т.19.1, поради което установената по-горе сума от 1382,45 лв. е извън предмета на иска. Намерил възражението на ответника за погасяване на претенцията за лихви за периода от 10.02.2014 г. до 10.02.2017 г., за основателно. За следващият период от време дължимата сума за възнаградителна лихва е 1255,38 лв. Съдът намерил, че по отношение на лихвата не се установява неравноправна клауза – увеличението на първоначално уговорения лихвен процент се дължи не на субективни фактори или въведени критерии от банката, а поради обстоятелството, че длъжникът е изгубил преференциите си в следствие на неизпълнение на договора, така като е уговорено. Банката е спазила разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗПК, а именно, че едностранна промяна на общи разход по кредита за потребителя се допуска, когато са налице едновременно следните условия: в договора за кредит изрично е предвидена възможност за увеличаване и за намаляване на общия разход по кредита; обстоятелствата, приложими към промяната на общия разход по кредита, са описани в договора, обективно са обосновани и не зависят от волята на кредитора. Касаторът твърди, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно, като поддържа искане същото да бъде допуснато до касация на това основание. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл, т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, може да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. При служебна проверка настоящият състав не намира основания за допускане на касационно обжалване поради вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определя на 100 лв. Мотивиран от горното, съдът