Определение № 4639 от 16.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5074/2023 г.

С решение № 878 от 26.06.2023 г., постановено по гр.д.№ 1328/2021 г. на Пловдивски окръжен съд е потвърдено Решение № 261195 от 06.11.2020 г. по гр.дело № 12810/2018 г. на РС – Пловдив, в частта, с която са отхвърлени предявените искове от К. Б. Е. с ЕГН [ЕГН] против И. Б. Е. с ЕГН [ЕГН] и В. Т. К. с ЕГН [ЕГН] за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание дарение и приращение на следните сгради: 1/ сграда с идентификато със застроена площ от 34 кв.м. с предназначение жилищна сграда, 2/ 1/2 ид.част от сграда с идентификатор № **** със застроена площ от 28 кв.м. с предназначение складова база; 3/ 1/2 ид.част от сграда с идентификатор № ** със застроена площ от 20 кв.м. с предназначение складова база, всичките построени в ПИ с идентификатор № ** по действаща КК и КР на [населено място] с площ от 775 кв.м с трайно предназначение на територията: урбанизирана и начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 метра с административен адрес: [населено място], [улица]. Със същото решение е отменено решението на РС по насрещния иск и вместо това е отхвърлен този иск предявен от И. Б. Е. за признаване за установено по отношение на К. Б. Е., че е собственик на основание 10-годишно давностно владение, считано от 2000 г. и по приращение, като собственик на 1/2 ид.част от правото на собственост върху дворно място с идентификатор № **, на следните постройки: 1/ сграда с идентификатор № **, която представлява павилион за хранителни стоки на един етаж със застроена площ от 13 кв.м; 2/ гараж със застроена площ от 22 кв.м., построен в южната част на същия ПИ и 3/ лятна кухня със застроена площ от 35 кв.м., граничеща със сграда с идентификатор ****, съгласно скица-проект за изменение на поземления имот на л. 164 от делото на РС.

Против това решение са постъпили касационни жалби от двете страни.

В касационната жалба, подадена от К. Б. Е. се твърди необоснованост на решението поради това, че съдът е обсъдил заключенията на приетите, включително и пред въззивната инстанция СТЕ едностранчиво и само с оглед отхвърляне на иска. Според този касатор, сграда 2 е незаконен макар и търпим строеж и би могла да се придобива само на основание приращение. Същото разбиране излага и за сграда 3, заснета в плана от 1973 г. Относно сграда 6 счита, че определящото е, че е незаконен строеж, а не дали за нея ответникът е признат за собственик на основание давност.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК по тази касационна жалба са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основава решението си на невъведен в процеса от ищеца факт или възражение при което излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да потвърди първоинстанционното отхвърлително решение и да се произнесе по незаявено и нетвърдяно с въззивната жалба и исковата молба основание; 2.При строителство в съсобствено дворно място възниква ли съсобственост и върху построените в него сгради, ако не е опровергана презумпцията на приращението по чл. 92 ЗС; 3.При сключване на разпоредителни сделки със застроен поземлен имот, когато собственикът не е посочил изрично, че построената в него сграда не е предмет на прехвърлянето и че запазва същата тази сграда за себе си важи ли презумпцията на чл. 92 ЗС и преобретателят на имота става ли собственик и на построеното в него; 4.Обхваща ли се от презумпцията на чл. 92 ЗС правото на собственост върху търпима постройка, за която няма разрешение за строеж или други строителни книжа, като в този случай собственикът на земята притежава ли и търпимата постройка, съобразно притежаваните от него идеални части от земята?

Ответникът по тази касационна жалба И. Е. я оспорва и счита, че не следва по нея да се допуска касационно обжалване, тъй като съдът не се е произнасял по непредявено от ищеца придобивно основание и само по част от доказателствата и доводите, а по трети и четвърти въпрос съдът изобщо не се е произнасял.

В касационната жалба, подадена от И. Б. Е. се оспорват изводите на въззивната инстанция относно неоснователността на предявения от него иск. Наведени са оплаквания за противоречие с материалния закон и необоснованост на решението.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК по тази касационна жалба е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да основе изводите си при обсъждане на всички, а не само на избрани от него доказателства, доводи и становище и възражения, като обсъди всички относими и допустими доказателства, съобразно наведените от страните доводи и възражения; 2.Кога е приложима презумпцията по чл. 69 ЗС; 3.Допустимо ли е съдът да извлича правни изводи и да основе съдебният си акт на неприето по делото доказателство, като в съдебният протокол е отказал да приеме доказателството, а в хода на заседанието го приема само като възможност да прецени достоверността на обясненията на една от страните?

Ответникът по тази касационна жалба я оспорва с твърдения за неоснователност и моли да не се допуска касационно обжалване, защото в тази част решението е съобразено със закона и съдебната практика.

Касационните жалби са постъпили в срок и изхождат от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване са, поради което съдът ги преценява за допустима.

По делото е установено следното:

Страните са братя – синове на починалите си родители Б. И. Е., починал на 27.06.2000 г. и В. К. Е., починала на 19.11.2014 г. С н.а. № , */1957 г. дядото на страните е купил дворно място от 763 кв.м., съставляващо парцел *** *-10 от кв. 13 по рег. план на [населено място], сега квартал на [населено място], който имот е идентичен с ПИ с идентификатор № **** по действаща КК и КР на [населено място]. През 1959 г. е одобрен проект за изграждане на двуетажна сграда в това дворно място, който предвижда на първия етаж да се изгради магазин с две тоалетни, а на втория – жилище. По плана от 1973 г. в имота са заснети двуетажна масивна железобетонна сграда, масивно жилище до нея от запад, две масивни сгради до северната регулационна линия и паянтова постройка на уличната регулационна линия /скицата на л. 242 от делото на ОС към заключението на в.л. Г./ По гр.д.№ 611/1990 г. на Пловдивски РС е постигната спогодба между В. И. Е. /баба на страните/ и Б. И. Е., оформена с протокол от 16.04.1990 г., по силата на която в дял на Б. Е. е предоставено жилището на първия етаж от двуетажната жилищна сграда, състоящ се от три стаи, кухня, клозет-баня и антре с избено помещение под постройката и 1/2 ид.ч. от дворното място. В дял на В. Е. е предоставено жилището на втори етаж, състоящо се от три стаи, кухня, баня-тоалетна и антре, 1/2 ид.ч. от дворното място при описани граници, ведно с гаража и стопанската сграда, както и къщата в същия парцел. С н.а. № *,т./21.11.1997 г. на нотариус М., В. Е. дарява внука си И. Е. с целия втори етаж, гаража и стопанската постройка ведно с 1/2 ид.ч. от дворното място, като си запазва правото на ползване върху дарявания имот. С н.а. № *,т./21 11.1997 г. на същия нотариус Б. Е. дарява сина си К. с 1/2 ид.ч. от дворното място, целия първи жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда и избата под постройката. През 2009 г. е одобрена кадастралната карта, в която са заснети двуетажната сграда като номер 1, долепената до нея масивна жилищна сграда, която към 1973 г. е била едноетажна, но по-късно е надстроена до втори етаж с номер 2. Гаража и стопанската сграда, съществували към 1973 г. и поради това описани в протокола от 1990 г. са заснети под № 3 и 4. Допълнително са заснети на южната регулационна линия сграда 6 и на уличната рег. линия – сграда номер 5 – павилион, трайно прикрепен към земята, който се е ползвал за продажба на хранителни стопи. Издадено е удостоверение за търпимост за двуетажна жилищна сграда с разгърната застроена площ от 248 кв.м., включваща сгради с идентификатори ** и **, склад от 28 кв.м.- сграда с идентификатор **, склад от 21 кв.м. с идентификатор **, склад със застроена площ 20 кв.м. – сграда с идентификатор **** и гараж с площ 22 кв.м., който не е заснет, построен преди 2001 г.

По делото са изготвени СТЕ, приети от РС и основна, допълнителна и повторна СТЕ, приети от възивната инстанция. От тях най-общо се установява, че между първия етаж на двуетажната жилищна сграда, строена 1959 г. и първия етаж от къщата, долепена до нея от западна стена няма функционална връзка, а са преградени със стена, като за всяка от двете части има отделен вход, отделени са и ел инсталациите и има отделни изходи за В и К. Избите под всяка от двете сгради също са отделни без връзка по между им. На втория етаж на двете сгради е образувано едно жилище с един вход. На първия етаж от двуетажната жилищна сграда, строена 1959 г. в момента на посещенията от вещите лица е извършван ремонт и не са обособени отделни стаи, няма и тоалетна. До двуетажната сграда, долепена от запад на другата двуетажна сграда е имало изграден навес, който в момента е с преградни стени и се ползва като лятна кухня. Този навес не фигурира в плана от 1973 г. Не се вижда заснет и в кадастралната карта към 2009 г. /л.243 от делото на ОС.

При тези доказателства, въззивнят съд е приел, че ищецът не е успял да опровергае, при негова доказателствена тежест лигитимиращото действие на нотариалният акт, с който И. Е. е придобил по дарение от В. Е. постройките, предмет на първоначалният иск – гараж и склад, които дарителката е придобила по силата на спогодбата, както и констативният нот. акт, издаден по обстоятелствена проверка през 2017 г., с който И. Е. е признат за собственик на сграда 2 и сграда 6 при негова доказателствена тежест. Съдът е приел, че ищецът К. Е. не е доказал, че е придобил по дарение /основание на което се е позовал/ къщата, която е получена в дял от В. Е. и не е била собственост на дарителя на ищеца - баща му, който не би могъл да му дари сграда, която не притежава. Не е възприел тезата, че къщата е посочена формално в делбения протокол, а в действителност две къщи образували общи жилищни етажи, като се е мотивирал с това, че в дворното место е имало две къщи, като западната такава е заснета като отделна постройка още в плана от 1973 г. Посочено е, че първия етаж не е във вида по проекта към настоящия момент, а е бил преустроен без строителни книжа и при съпоставяне на вида му сега в частта от двете сгради и описанието в нот. акт за дарение не се установява съвпадане. Установено е, че първия етаж е бил предвиден за магазин с две тоалетни по проекта от 1959 г., но сега те не съществуват в първия етаж от сграда 1. Свидетелите също не установяват как се е ползвал първия етаж и в какъв обем, родителите на страните какво са ползвали, включително и към момента на дарението. Съдът не е възприел извода на в.л. Б. К.-Х., че първи етаж на жилищна сграда 2 е част от първи жилищен етаж, описан в нотариалния акт за собственост на жалбоподателя, направен само от описанието на обекта в протокола за спогодба от 1990 и в н.а. от 1997 г., с оглед броя на посочените стаи, които се различават от броя стаи по одобрения проект за сграда 1 от 1959 г., тъй като този извод почива на предположения и не се подкрепя от състоянието на първия етаж сега. Относно това, че в имота са съществували две къщи доказателство са спогодителния протокол от 1990 г. и кадастралният план от 1973 г., това, че сега между първите етажи на двете сгради няма функционална връзка. Не се установява от никакви доказателства целия първи етаж да се е ползвал като едно жилище в някакъв период от време. Относно претенцията за 1/2 ид.ч. от сграда 3, собствеността върху, която ищецът К. Е. претендира на основание приращение, съдът е приел, че тази сграда и сграда 4 са дарени на ответника и на посоченото от ищеца основание собствеността върху тях не е придобита. Относно претенцията за 1/2 ид.част от сграда с идентификатор № ******, със застроена площ от 20 кв.м., с предназначение складова база, склад, съдът е приел, че тя не е придобита на основание приращение от К. Е., защото за нея И. Е. се е снабдил с нот. акт по обстоятелствена проверка, признат е за собственик на основание давност, което не се опровергава, а се подкрепя от доказателствата, установяващи, че се е представял за собственик на всички стопански постройки, заключвал ги е, ремонтирал ги е, извършвал е подобрения в тях и ги е ползвал той.

По иска, предявен от И. Е. за сграда с идентификатор № ****** - павилион за хранителни стоки със застроена площ от 13 кв.м,; гараж със застроена площ от 22 кв.м. /незаснет в КК/, построен в южната част на дворното място и лятна кухня със застроена площ от 35 кв.м. /бивш навес/, представляващи допълващо застрояване в ПИ, съответно обслужваща постройка, второстепенна постройка и стопанска постройка, основан на придобивна давност, съдът е приел, че е неоснователен и го е отхвърлил. Мотивирал се е с това, че павилиона е прикрепен към земята със строително разрешение, издадено на името на бащата на страните, а другите две сгради са строени в съсобствено дворно и са станали съсобствени на основание чл. 92 ЗС. Прието е, че И. Е. не е доказал да е завладял идеалната част на брат си К. Е. от тези сгради, т.е. не е преобърнал държането на неговата идеална част във владение за себе си чрез извършване на недвусмислени действия, различаващи се от ползване на съсобствен имот. Като такива не са преценени безспорно установените стопанисване, поддържане, подобряване, включително и изграждане на някои от тях, но в съсобствено място. Установено е и, че ключовете за тях са държани от него. Съдът е приел, че тези действия не демонстрират намерение за своене за себе си, защото К. Е. не е живял в имота, т.е. те не са демонстрирани пред него като владелчески действия. Съдът се е позовал и на отговор, който И. Е. е дал на искова молба по друго дело, приет от въззивната инстанция, в който е посочил, че и К. е ползвал навеса за ремонт на ел.уреди, а и към момента на отговора го ползвал. Съдът е отчел, че върху целия дарен имот от бащата е имало запазено право на ползване, както и от бабата на страните. Въззивната инстанция е посочила, че може да се приеме, че владение на тези сгради изцяло е установено от И. Е. най-рано към 2016 г., когато той е сменил ключовете в имота, преустановил е достъпа на брат си, започнал е да сигнализира институциите за нарушаване на правата му на собственост, но до предявяване на иска не е изтекъл изискуемият се десет годишен срок за придобиване по давност.

По изложените съображения, съдът е отменил решението на РС, с което е уважен иска на К. Е. и този иск за трите сгради, основан на придоибвна давност е отхвърлен.

Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни възивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

По основанията за допускане до касация по касационната жалба на К. Е.:

Съдът не е разгледал иска на К. Е. на основание придоибвна давност. Цитата от решението, въпроизведен в изложението е изведен от контекста, а и не сочи на разглеждане на иска от съда на основание придобивна давност. Както се посочи по-горе, а и от мотивите на решението е видно, че съдът е приел, че ищецът не се легитимира като собственик на основание дарение, защото сграда 2 не е предмет на дарението, а и не е била собственост на дарителя. Съдът е посочил, че тази сграда не е доказано да е владяна от дарителя и че ищецът не е опровергал изводите на нотариуса в нот. акт, издаден по обстоятелствена проверка № **,т.*/09.03.2017 г. при негова доказателствена тежест, съгласно ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Така по първия въпрос не се допуска касационно обжалване поради това, че този въпрос не кореспондира на мотивите на обжалваното решение, както и защото извода относно доказателствената тежест е формулиран от съда съобразно задължителната съдебна практика, която е приложена правилно.

Вторият въпрос се отнася до приложението на презумпцията по чл. 92 ЗС. Тя обаче е оборима – прилага се ако не е установено друго. В случая относно сградите, предмет на първоначалния иск е установено друго. Гаража и склада са предмет на дарението от В. Е. на внука й, а сграда 2 и сграда 6 са придобити по давност от ответникът И. Е. и констатациите на нотариуса не са опровергани от ищеца. Предвид установеното и приетото от съда, втория въпрос не определя крайният извод по спора относно тези сгради. Затова по него не се допуска касационно обжалване.

Третият въпрос е неотносим, тъй като прехвърлител на ищеца е неговия баща, а не баба му, в дял на която е поставена къщата. Бащата на страните не е притежавал собствеността върху друга сграда освен първия етаж от двуетажната сграда, получен от него в дял по спогодбата от 1990 г.. По делото не е доказано, че към този първи етаж е и първия етаж от сграда 2, а напротив, установено е, че между първите етажи на двете сгради има зид – не се преминава, поради което е неприложимо и основанието по чл. 97 ГПК /присъединяване/. Отделни и без връзка по между им са и избите под всяка от двете сгради. За всеки от първите етажи от всяка от двете сгради има отделен вход и отделно В и К и ел. захранване. За първия етаж от сграда 2 И. Е. е признат за собственик по давност през 2017 г., като констатациите на нотариуса в този акт не са опровергани. Предвид изложеното, третият въпрос не кореспондира на установеното по спора и поради това не определя изхода от него, поради което по него не се допуска касационно обжалване.

Статута на постройка като търпим строеж няма отношение към собствеността. Могат да се придобиват по давност и да са предмет на всякакви сделки и сгради в режим на търпимост. Този статут означава, че сградата, макар да е строена без строителни книжа не подлежи на премахване, но той не определя нито собствеността нито способите за придобиване. /В този смисъл са т.7.І от ППВС № 6/1974г., решение № 1430 от 7.07.1976г. по гр. д. № 943/76 г. на ВС, I г. о., решение № 280 от 6.12.2016 г. по гр.д. № 2394/2013 г., IV г.о., решение № 60087 от 28.06.2021 г. по гр.д.№ 3984/2020 г. ІІ гр.о./ Следователно въззивното решение като резултат не противоречи на съдебната практика, а е в синхрон с нея. Касаторът също не е посочил по този въпрос решение, на което въззивното да противоречи. Така и по четвърти въпрос не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а наличието на съдебна практика, която не е противоречива, изключва допускане до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

По основанията за допускане до касация по касационната жалба, подадена от И. Е.:

Първият формулиран въпрос не кореспондира на изложените мотиви към въззивното решение – доказателствата не са обсъдени избирателно. Съдът е обсъдил всички доказателства във взаимната им връзка и зависимост и доводите на страните. По този въпрос, възивното решение не противоречи на съдебната практика по чл. 235, ал.2 ГПК, поради което по него не се допуска касационно обжалване.

По въпроса „кога е приложима презумпцията по чл. 69 ЗС“ е даден отговор в съдебната практика. Искът, предявен от този касатор е отхвърлен защото е установено, че сградите, предмет на този иск са строени в съсобствено дворно място без отстъпено право на строеж от другия съсобственик. С ТР 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е дало отговор на въпроса как се прилага презумпцията по чл. 69 ЗС между съсобственици. Нейното приложение не е изключено в тази хипотеза, но предвид правилата за отношенията между съсобственици, уредени в чл. 30-32 ЗС, действията, с които се завладява частта на другия съсобственик /преобръщането на държането частта на другия съсобственик във владение за себе си/, следва да са недвусмислени, да не могат да се преценят като действия по упражняване правата на съсобственик. Ако владението е установено на основание, предполагащо съсобственост е налице съвладение, т.е. владение на своята част и държане частта на другия съсобственик. За да се установи владение върху държаната част на друг съсобственик или следва да се реализира някакъв юридически факт, който предполага завладяване или следва да се реализират недвосмислени действия, покриващи съдържанието на правото на собственост и по отношение на държаната идеална част до този момент, като те се манифестират по начин, че да станат достояние на останалите съсобственици. При доказване на подобни действия, характеризиращи се и с призначите на владение се прилага и призумпцията на чл. 69 ЗС. Съгласно съдържанието на този текст, презумпцията, установена в чл. 69 ЗС е в полза на владелеца, а не на държателя. Съдебната практика приема, че третите лица, които не са съсобственици и са завладели чужд недвижим имот, а не са негови държатели, се ползват от презумпцията на чл. 69 ЗС. В настоящия случай страните са съсобственици на дворното място, в което са изградени сградите, предмет на насрещния иск и в този случай е приложимо ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, което съдът правилно е приложил. Тъй като по втория поставен въпрос съдът не констатира противоречие със съдебната практика, по него не се допуска касационно обжалване.

Третият въпрос е неконкретен. Видно от протокола от последното съдебно заседание пред въззивната инстанция, писменият отговор на исковата молба по гр.д.№ 10573/2016 г. от И. Е. е представен от противната страна и е приет като доказателство във връзка с преценката на отговорите му по чл. 176 ГПК, дадени в същото съдебно заседание. Мотивите за приемането на това доказателство са свързани с обосноваване защо не е налице пречката по чл. 266 ГПК. След приемане на доказателството, неговата преценка от съда не може да бъде ограничавана. Тъй като не се касае за обсъждане на неприето доказателство, третият въпрос не кореспондира на данните по делото и по него не се допуска касационно обжалване.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и по двете касационни жалби, поради което не се допуска касационно обжалване.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение