Определение № 5602 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 811/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1534/08.01.2025 г., подадена от Б. Г. К., чрез адвокат Д. Ф., срещу решение № 6144 от 08.11.2024 г. по гр. д. № 15301/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20161865 от 22.07.2021 г., постановено по гр. д. № 57651/2019 г. на Софийски районен съд за признаване за за установено по предявения иск по чл. 124 ГПК по отношение на Б. Г. К., че Д. Г. И. е собственик на УПИ *-* с площ от 399 кв.м, представляващ самостоятелен урегулиран имот от кв. 75 по плана на м. „Х. Б.“, одобрен със заповед № РД-09-50-553/30.09.1999 г. на гл. архитект на София и потвърден с решение 85 по протокол № 56 от 06.08.2003 г. на СОС, при съседи по скица: на изток - улица „*“, на юг - УПИ *-* и УПИ *-*, на север - УПИ *, общ., и на запад - УПИ *, общ., както и на построената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място]. Въззивният съд е съобразил, че с исковата молба Д. Г. И. е предявила положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че е собственик на самостоятелен УПИ, а именно УПИ *-* с площ от 399 кв.м, по плана на м. „Х. Б.“, одобрен със заповед № РД-09-50-553/30.09.1999 г. на гл. архитект на София и потвърден с решение 85 по протокол № 56 от 06.08.2003 г., и е приел, че именно по този иск се е произнесъл първоинстанционният съд, като квадратурата на имота е установена от кредитираното заключение на съдебно-техническата експертиза (СТЕ). Софийски градски съд е намерил обжалваното пред него решение за правилно, като е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК. Допълнително, с оглед доводите във въззивната жалба на Б. К., е изложил следното: За успешното провеждане на положителния установителен иск по чл.124, ал. 1 ГПК за установяване на право на собственост ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е титуляр на правото на собственост, на твърдяното придобивно основание, по отношение на спорния недвижим имот. Доколкото в случая се твърди оригинерно придобивно основание - давностно владение, фактът на упражняваната фактическа власт от ищцата за посочения в исковата молба период следва да бъде установен по несъмнен и категоричен начин. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерение да се държи вещта като своя. Софийски градски съд е приел, че след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява, че Д. И. упражнява трайно и непрекъснато владение върху процесния имот за период от повече десет години. От свидетелските показания се установява, че към началото на посочения в исковата молба период на придобивната давност – 2000 г., И. е осъществявала фактическа власт върху имота, като през целия период се е грижела за него като към свой, като го е поддържала, оградила го е с ограда, изградила е масивна жилищна сграда, декларирала е правото на собственост и е заплащала данъци и битови сметки за имота. От показанията на свидетеля на ответника по исковата молба се установява, че никой от праводателите му не е посещавал имота през процесния период и не се е интересувал от същия. Според въззивния съдебен състав неоснователни са доводите във въззивната жалба, че не се установява битовите сметки и данъчни задължения да са плащани за процесния имот, тъй като са посочени различни адреси, с оглед установеното по делото обстоятелство, че имотът граничи с две улици, което е довело и до различното отразяване на адреса. Ето защо съдът е намерил, че ищцата е владяла имота трайно, спокойно и необезпокоявано, поради което същата е придобила правото на собственост върху него на основание изтекла в нейна полза придобивна давност. Въззивният съд е приел за неоснователни изложените във въззивната жалба доводи, че липсва несъмненост на владението, тъй като синът на ищцата отправял неколкократно предложения за закупуване на имота през 2016 г. Визирал е, че към този момент вече е била изтекла десетгодишната придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Според разпоредбата на чл. 113 ЗЗД отказът от давност е недопустим, преди тя да е изтекла, а според чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. Съпоставката между прекъсването и отказа от давност обуславя извода, че отказ от давност е допустим само при изтекла давност, за разлика от прекъсването на давността, което е допустимо единствено при давностен срок, който не е изтекъл. Както отказът, така и прекъсването на давността заличават породените до този момент правни последици от течението на давностния срок. Макар законът да не урежда изрично предпоставките за осъществяване на отказ от давност, то следва да се приеме, че същият, подобно на признаването на вземането, е едностранно изявление (едностранна правна сделка), която следва да бъде адресирана до предишния собственик на вещта и да съдържа индивидуализация на вещта и поради това признание на собствеността върху нея (респ. част от собствеността върху нея) в полза на лицето, до което е адресирано. Според приетото в ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, но разпоредбата на чл. 120 ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства - предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право. До момента, в който предполагаемото по закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законово определения срок, съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 и по чл. 79, ал. 2 ЗС. При така изложеното, съдът е приел, че доколкото собствеността не се придобива до извършването на позоваване от страна на владелеца на вече изтеклата в негова полза придобивна давност, то това позволява извършването на отказ от изтекла придобивна давност след изтичането на срока на придобивната давност и преди момента на позоваване на така изтеклата придобивна давност, който отказ ще възпрепятства възможността за позоваване на придобивната давност, а оттам - за придобиване на собствеността от владелеца. Той ще е напълно достатъчен да произведе този ефект, без да е необходимо извършването на отказ по чл. 100 ЗС, тъй като придобиването на правото на собственост по давност (или на друго вещно право) не настъпва автоматично с изтичането на установения в закона срок. В случая свидетелят В. К. посочва в показанията си, че синът на ищцата отправил предложение за закупуване на имота през 2016 г. Такова изявление, дори да е направено, не обвързва ищцата, тъй като не е направено от нея, като не са налице доказателства за никакви изявления на ищцата или на лице, което да е действало като неин пълномощник, отправено до предишния собственик, които по своето естество да разкриват изричната й воля, че не иска да се възползва от придобивната давност. На следващо място, Софийски градски съд е счел за неоснователни поддържаните във въззивната жалба доводи във връзка с приложението на чл. 200 ЗУТ. Посочил е, че в случая ищцата иска да се признае за установено по отношение на ответника, че е собственик на самостоятелен УПИ, а именно УПИ *-* с площ от 399 кв.м, по плана на м. „Х. Б.“, одобрен със заповед № РД-09-50-553/30.09.1999 г. на гл. архитект на София и потвърден с решение 85 по протокол № 56 от 06.08.2003 г., като от приетото като доказателство във въззивното производство удостоверение от СО - район „С.“ се установява, че посоченият ПУП е влязъл в сила. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за частично недопустимо и за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК. На първо място, Б. К. твърди, че въззивното решение е недопустимо в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено, че ищцата е собственик на УПИ *-* от кв. 75 по плана от 1999 г. за местност „Х. Б.“, за разликата над 378 кв.м, до съдебно уважените 399 кв.м. Сочи, че от процесния имот - УПИ *-*, от кв. 75, само 378 кв.м попадат в обхвата на ПИ с идентификатор ***, придобит от жалбоподателя с нотариален акт за дарение от 2017 г.; не се доказва за разликата над 378 кв.м, до заявените 399 кв.м от УПИ *-*, К. да се легитимира като собственик на някакво придобивно основание, поради което той не е процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск за тази част. На второ място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК жалбоподателят формулира въпроса: Длъжен ли е в мотивите на решението си въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, точно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Б. К. твърди, че Софийски градски съд не е обсъдил в пълнота възражението му по приложението на чл. 19, във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗУТ и събраните в тази връзка доказателства, както и доказателствата, че свидетелят В. С. също владее реална част от УПИ *-*, като Д. И. не е установила по безспорен начин по делото владението си върху частта от УПИ *-* в размер на 21 кв.м, попадаща в ПИ ***. На последно място, жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на атакувания от него пред ВКС съдебен акт. Твърди, че спорът е решен „contra legem “, като не е приложена императивната норма на чл. 200, ал. 1 ЗУТ. Решението е и явно необосновано, тъй като изводите в него са формирани във видимо грубо нарушение на правилата на формалната логика. Насрещната страна е депозирала отговор, съгласно който счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване; оспорва касационната жалба и по същество. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Решението на Софийски градски съд е валидно. Същото не е недопустимо, вкл. по изложените от жалбоподателя твърдения. Съдът се е произнесъл по иска така, както той е предявен, и при заявено оспорване от страна на Б. К. на правото на собственост на Д. И. върху целия УПИ *-*, а не само на част от него, както и при доводи на К., че регулационният план от 1999 г., в който е нанесен този УПИ, не е бил приложен, респ. ищцата незаконосъобразно – в нарушение на чл. 200, ал. 1 ЗУТ - се домогва да установи правото си на собственост върху реална част от имот по приложения регулационен план от 1959 г. Ето защо за Д. И. е налице правен интерес да установи по делото правото си на собственост върху целия УПИ *-* от кв. 75 по регулационния план от 1999 г. Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Софийски градски съд е изложил обосновани и законосъобразни мотиви защо в случая не е нарушена императивната норма на чл. 200, ал. 1, във вр. с чл. 19 ЗУТ. В отговор на възраженията във въззивната жалба, че по делото не е доказано кой е действащият регулационен план – от 1959 г. или от 1999 г., съдът се е позовал на събрано пред него писмено доказателство (удостоверение), съгласно което ПУП, одобрен със заповед № РД-09-50-553/30.09.1999 г. на гл. архитект на София и потвърден с решение 85 по протокол № 56 от 06.08.2003 г. на СОС, е влязъл в сила за УПИ *-*, *-*., УПИ *-*., кв. 75. Извън правомощията на ВКС в настоящото производство е да изследва правилността на тези изводи. По въпроса, формулиран при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. В случая въззивният съд не се е отклонил от визираните по-горе задължения. Същият, от една страна, е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, а от друга, е изложил свои собствени разсъждения по спорните въпроси, като надлежно се е мотивирал. Като цяло, наведените доводи от Б. К. във връзка с формулирания от него процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК в изложението към касационната жалба представляват оплаквания за необоснованост и неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Д. И. има право на 4000 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,