Определение № 506 от 29.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1142/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Т. Р. чрез адв.Р. К. срещу решение № 2731 от 9.12.19г.по в.гр.дело № 792/19г.на Софийския апелативен съд.С него е отменено решение № 375 от 21.11.18г.по гр.дело № 636/17г.на Пернишкия окръжен съд в частта,с която е отхвърлен искът с правно основание чл.45 ал.1 ЗЗД / с дадена неправилна квалификация чл.50 ЗЗД/,предявен от Г. С. Е. против Р. Т. Р. над сумата от 60 000 лв до размера на 70 000 лв,представляваща обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания при ухапване от куче на 22.02.17г.,като в отменената част е постановено друго,с което е присъдена допълнително още сумата от 10 000 лв,ведно със законната лихва,считано от 22.02.17г.до окончателното изплащане. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът счита, че е налице основанието по чл.280 ал.2 пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване – вероятна недопустимост на въззивното решение.Поддържа,че е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси: При излагане на различни твърдения, които предполагат квалификация на исковата претенция по две правни норми, визиращи два отделни иска,следва ли да се приеме,че са предявени два иска и в този случай следва ли съдът да укаже на ищеца да посочи в каква поредност ги предявява; 2. Допустимо ли е съдът да се позовава на свидетелски показания, събрани в друг процес,извън изрично посочените в ГПК случаи,дори само за да се установи кредитируемостта на даден свидетел. Ответницата по жалбата Г. Е. не заявява становище. Върховният касационен съд,състав на ІІІ го., като прецени наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, приема следното С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от влязлото в сила решение по нахд № 321/17г.на РС –Радомир,че на 22.02.17г.в [населено място] ответникът Р. Р. е допуснал куче порода „средноазиатска овчарка“ с име „А.“ да напусне двора на къщата му, да влезе в двора на съседа Д. В.,вследствие на което кучето е нападнало и нахапало ищцата Г. Е.,с което й е причинил по непредпазливост средни телесни повреди / травматичен шок,причинен от значителна кръвозагуба в резултат на множество разкъсно-контузни рани в областта на главата и крайниците – разстройство на здравето, временно опасно за живота и травматични увреждения в областта на дясната предмишница – мекотъканни увреждания на кожата, подкожие, мускулни фасции на мускули и сухожилия в областта на дясната предмишница/, които са й причинили трайно затруднение на движенията на десен горен крайник в период от време по-голям от един месец – престъпление по чл.133 пр.2 вр.с чл.129 ал.2 вр.с ал.1 НК.Посочено е,че по несъмнен начин е доказано,че процесните травматични увреждания, довели и до психически емоционален срив при ищцата са в причинно-следствена връзка с виновното противоправно поведение на ответника.При определяне на обезщетението за претърпените от пострадалата неимуществени вреди въззивният съд е съобразил установените от съдебно –медицинската експертиза множество травматични увреждания – дифузна травма на главния мозък с открита вътречерепна травма,12 броя разкъсно-контузни рани по цялата окосмена част на главата, големи разкъсно –контузни рани по двете подмишници,разкъсани мускули,фрактура на дясното рамо, травматичен шок,причинен от значителна кръвозагуба.В един изключително продължителен период /от 20-30 минути до 1 час/,докато кучето я е хапало, тя е изпитвала ужас и уплаха за живота си,като психическото й състояние и до момента не е напълно възстановено.Множеството увреждания са довели до необходимостта тя да претърпи четири оперативни интервенции,всяка от които под пълна анестезия, като след всяка операция е изпитвала болки и страдания.Установено е,че здравословното й състояние не е възстановено напълно.Налице са незаздравяващи рецидивиращи рани; има трайни козметични белези по цялото тяло,като за заличаването им трябва да претърпи допълнително лечение,но пълно уеднаквяване на естествената кожа с присадената няма да може да бъде постигната. Прието е за установено от съдебно-психологичната експертиза, че травматичните преживявания не са отзвучали, наблюдават се симптоми на повишена тревожност, деспресивно състояние, склонност към изолация, страх от ухапване от куче и повторение на инцидента. Въззивният съд е счел за неоснователно наведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата, като в тази връзка е обсъдил свидетелските показания и е приел за недоказан правнорелевантния факт,че тя с поведението си е поздразнила кучето и го е провокирала да я нападне. По изложените съображения въззивният съд е приел,че сумата от 70 000 лв е справедлив размер съобразно критериите, визирани в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, който да репарира претърпяните от пострадалата вреди от неимуществен характер. Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение.Според практиката на ВКС,обективирана в решение № 161 от 1.07.13г.по гр.дело № 564/12г.на 4-то г.о., решение №45 от 20.04.2010 г. по т.дело №516/2009 г. на II т.о., решение №71 от 02.02.2010 г. по гр. дело №138/2009 г., на III г.о. и др. предметът на спора се определя от посочените от ищеца като основание на иска обстоятелства и от търсената от ищеца защита, Въззивният съд е длъжен да разреши материалноправния спор по същество. В случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. Въззивният съд в рамките на правомощията си ако установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал погрешно иска, трябва да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му. Обезсилването на неправилно първоинстанционно решение представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което обуславя неправилност на въззивното решението. В случая въззивният съд е приел,че твърдените от ищцата в исковата молба факти следва да се подведат под нормата на чл.45 ал.1 ЗЗД,а не по чл.50 ЗЗД.В обстоятелствената част на исковата молба се твърди,че причинените на ищцата вреди са от виновно противоправно поведение на ответника,изразяващо се в негово бездействие – неосъществяване на надзор върху стопанисваното от него куче и по този начин е създал предпоставки за инцидента, докато отговорността по чл.50 ЗЗД е безвиновна, произтичаща от обективните качества и свойства на определена вещ,в частност на животно.Въззивният съд е дал точната правна квалификация на спорното материално право,разгледал е посочените от ищцата като основание на иска обстоятелства,поради което не следва се приеме,че се е произнесъл по непредявен иск. Не са налице и основанията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Отговор на въпроса: При излагане на различни твърдения,които предполагат квалификация на исковата претенция по две правни норми,визиращи два отделни иска,следва ли да се приеме,че са предявени два иска и в този случай следва ли съдът да укаже на ищеца в каква поредност ги предявява, е даден както в цитираната по-горе практика на ВКС,така и в редица други решения на ВКС – р.398 от 25.05.10г.по гр.д.№ 738/09г.на 4-го г.о.; р.№ 463 от 25.05.10г.по гр.д.№ 1261/09г.на 4-то г.о.; р.№ 705 от 17.01.11г.по гр.д.№ 1388/09г.на 4-то г.о.и др.В тези решения е посочено,че съдът определя приложимата правна норма с оглед изложените от ищеца обстоятелства като основание на предявения иск,независимо от дадената от самия ищец правна квалификация на претенцията. В разглеждания случай с исковата молба не са предявени два иска.В обстоятелствената част на исковата молба се твърди виновно противоправно поведение на ответника,който не е упражнил необходимия надзор върху кучето си, а с петитума се претендира обезщетение за неимуществени вреди. Посочената от ищцата правна квалификация – чл.50 ЗЗД вр.с чл.45 ЗЗД не обвързва съда, който следва да квалифицира спорното материално право. Като е преквалифицирал предявения иск по чл.45 ЗЗД, съобразно изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса: Допустимо ли е съдът да се позовава на свидетелски показания, събрани в друг процес,извън изрично посочените в ГПК случаи,дори само за да се установи кредитируемостта на даден свидетел.В решение № 646 от 12.10.10г.по гр.д.№ 1210/09г.на 4-то г.о. на ВКС в отговор на въпроса: “Следва ли гласните доказателства да бъдат разглеждани изолирано от останалите доказателства по делото, както и тези от досъдебното производство ?” съдът е приел, че към решението си съдът излага мотиви, в които се прави преценка на доказателствата. Това означава съдът да съобрази всички събрани писмени и гласни доказателства, допуснати и приети като такива. Относно доказателствата от досъдебното производство съдът следва да ги преценява с оглед изискванията на глава ХІV ГПК. При обсъждане показанията на св.Г. въззивният съд е констатирал противоречията им с показанията на същия свидетел,дадени в досъдебната фаза на наказателния процес.Изрично е посочил,че свидетелските показания в досъдебното производство не са годно доказателствено средство в настоящия процес, но служат за изясняване на достоверността на твърденията на свидетелката в гражданския процес.В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил свидетелските показания след задълбочен анализ на всички доказателства, които ги подкрепят или ги опровергават, излагайки мотиви защо не им дава вяра. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира,че не следва да допуска до касационно обжалване въззивното решение. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.