Определение № 5652 от 04.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3295/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от Ц. Ц. М., подадена чрез пълномощник адв.К. К., срещу въззивното решение № 669 от 18.06.2024 г. по в. гр. д. № 575/2024 г. на ОС – Варна. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е необосновано и неправилно поради противоречие с материалния закон – основание за касационно обжалване в приложното поле на чл. 281, т.3 ГПК. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и ал.2 предложение последно ГПК. Ответната страна в производството А. Р. Х. оспорва жалбата с писмен отговор чрез адв.С. С.. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 209 от 17.01.2024 г. по гр. д. № 548/2022 г. по описа на РС – Варна, с което е бил уважен иска по чл. 109 ЗС на Ц. Ц. М. за осъждане на А. Р. Х. да преустанови действията, с които пречи на Ц. Ц. М. да ползва разпределените й за реално ползване 13/312 ид.ч. от самостоятелен обект – подземен гараж с идентификатор *****, находящ се в сграда с идентификатор ****, с административен адрес [населено място],[жк], I м.р., [жилищен адрес] ет. -1 по КККР на [населено място], обособени като паркомясто № 11, изразяващи се в паркиране на МПС на същото паркомясто, вместо което така предявеният иск с основание чл.109 ЗС е отхвърлен. Съдът е приел за безспорно, че Ц. М. е придобила собствеността върху 13/312 ид.ч. от самостоятелен обект – подземен гараж, с идентификатор № ***** разположен в сграда с идентификатор № ****, с административен адрес [населено място],[жк], I м.р., [жилищен адрес] ет. -1, с предназначение на самостоятелния обект: гараж в сграда, с площ по схема 156 кв.м., обозначена на архитектурен проект като паркоместа от № 4 до № 15 включително, за паркиране на 12 бр. автомобили, по силата на договор за покупко-продажба от 15.12.2017 г., сключен с В. Х. Н., обективиран в нот. акт № 156, том V, рег. № 8178, дело № 779/2017 г. по описа на нотариус П. П., вписан в СВ с вх. рег. № 25357 от 18.12.2017 г. като акт № 30, том LXXXVIII, дело 18819/2017 г., последният представен като доказателство по делото. В нотариалния акт е отбелязано още, че купувачът ще ползва паркомясто № 11, с площ 13 кв.м., при граници: двор, маневрена площ и паркомясто № 12, ведно със съответните идеални части от прилежащата маневрена площ. Не е спорно и че ответникът А. Х. е придобил собственост върху 13/312 ид.ч. от същия самостоятелен обект – подземен гараж, по силата на сключен на 19.06.2019 г. договор за покупко-продажба с А. Х. С. и С. Н. С., притежаващи собствеността в режим на СИО, обективиран в представения като доказателство по делото нот. акт № 143, том II, рег. № 3946, дело № 280/2019 г. по описа на нотариус П. П., вписан в СВ с вх. рег. № 15142 от 19.06.2019 г. като акт № 9, том XLII, дело 9003/2019 г. В последния е отбелязано, че купувачът ще ползва паркомясто № 12, с площ 13 кв.м., при граници: паркомясто № 11, двор и паркомясто № 13, ведно със съответните идеални части от прилежащата маневрена площ. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищцата притежава право на собственост върху идеални части от целия самостоятелен обект, представляващ подземен гараж в сградата, но не и собствеността върху конкретна реално обособена част от самостоятелния обект, представляваща паркомясто № 11, от което следва, че ищцата е съсобственик в обекта, като идеалните части са й прехвърлени заедно с разпределеното ползване, съгласно което на нея е отредено паркомясто № 11. Съдът е посочил, че с договор за разпределение на ползването, обективиран в нотариален акт № 12/23.12.2016 г. на нотариус П. П., за учредяване и разпределение на правото на строеж върху съсобствен недвижим имот, в полза на праводателя на ищцата е разпределено правото на ползване по отношение на паркомясто № 11, но това е разпределение на правото на ползване по чл. 32, ал. 1 ЗС, няма вещен характер, а е облигационно право, което задължава страните по договора за разпределение по чл. 32 от ЗС да го спазват, като защитата при неизпълнение на същото следва да е чрез иск за реално изпълнение на договорно задължение, с какъвто съдът не е сезиран. След като ищцата не притежава правото на собственост върху процесното паркомясто № 11, то за нея липсва защитимо с иска по чл.109 ЗС вещно право и само на това основание искът се явява неоснователен. Независимо от това, въззивният съд е подложил на анализ и преценка събраните по делото доказателства за изясняване на спорните обстоятелства по делото. Назначените по делото три съдебно-технически експертизи, последната от които тройна, съдът е кредитирал като обективни и компетентно изготвени. От тях, преценени като стигащи до едни и същи заключения, въз основа и на оглед на процесния обект, е констатирано несъответствие между обозначеното по архитектурен проект и вписаното в нотариалните актове, спрямо фактическото положение на място. Установено е, че в обекта са изградени носещи колони, които не са отразени в архитектурните проекти на сградата, и които на практика отнемат от отредената по последните площ за част от паркоместата в процесния подземен гараж, сред които и паркомясто № 11 и паркомясто № 12. Изградените колони водят до изместване на паркоместата, като паркомясто № 11 - най-крайно, се измества в маневрената площ, където на практика не може да се паркира автомобил. Изготвената тройна съдебно-техническа експертиза, с която вещите лица са изследвали цялата налична документация на сградата, в това число относимата към процесния обект, е определена да дава най-пълна информация досежно действителното фактическо положение и причините, довели до възникването му. От същата е установено, че разрешението за строеж на сградата е издадено през 2008 г., в сила от 2009 г., като към този момент е изготвен и инвестиционния проект, включващ части „Архитектура“, „Конструкция“ и „Геодезия“. Между отделните части на този проект вещите лица са констатирали несъответствие така: в конструктивната част е предвидено изграждането на носещи колони в процесния подземен гараж, които обаче не са отразени по другите части, в това число и по част „Архитектура“. През 2015 г. е извършена промяна по време на строежа, която обхваща част „Архитектура“ и част „Геодезия“, и засяга в частност процесния подземен гараж. Изготвена е нова архитектура, в която са отразени и номерирани и паркоместата, но в нея също не са нанесени носещите колони, предвидени по конструктивната част от 2008 г., по която няма изменения. При строежа на сградата, обаче, колоните са били изградени, което е довело до несъответствие между архитектурния проект с фактическото положение на място в процесния обект гараж. Изграждането на въпросните колони е довело до отнемане на отредената по архитектурния проект и разпределената с нот. акт от 2016 г. площ за реално ползване на паркоместата от № 11 до № 15, вкл. и изместването им на изток, при което фактически паркомясто № 11 попада в неизползваема маневрена площ, ограничена от източния зид и изградените на място две колони. Освен изградените колони вещите лица сочат като допълнителни причини за намаляване на площта на паркоместата и изградения на място носещ зид и канализационна тръба. Именно това са и причините, довели до поставяне на табелите за ПМ № 11 и ПМ № 12 на различни места от обозначените по скицата по част „Архитектура“, които на практика са позиционирани в съответствие с фактическото положение. Установено е още, че в изготвения през 2016 г. нотариален акт за учредяване и разпределение на правото на строеж също не е отчетена част „Конструктивна“, а са взети единствено данните от част „Архитектура“ от 2015 г. /представена по делото/, което е довело до фактическо несъответствие и между отразеното в нотариалния акт като площ и граници на процесните паркоместа, и действителното положение. Възпроизведени са и показанията на разпитаните по делото свидетели В. Н. и А. С. - праводатели на страните, които заявяват, че са прехвърлили идеалните части от самостоятелния обект, отредени за ползване като паркоместа № 11 и № 12, позиционирани в подземния гараж, съответно на изготвения архитектурен проект, но при прехвърлянето на последните също се отчитат данните, отразени в нотариалния акт за учредяване и разпределение на правото на строеж, а за тях съдът вече е изложил, че не съответстват на действителното положение, доколкото не отчитат част „Конструктивна“ на сградата. При така установените обстоятелства въззивният съд е направил извод, че не ответникът създава пречки на ищцата да паркира автомобила си на паркомясто № 11, а до това положение се е стигнало поради обстоятелството, че при разпределяне на ползването на обекта посредством договора, обективиран в н. а. № 12, том VI, рег. № 7777, дело № 799 от 23.12.2016 г. за учредяване и разпределение на правото на строеж върху съсобствен недвижим имот, не е отчетена част „Конструктивна“ и по-специално предвидените в нея и изградени на място носещи колони, с което се е достигнало до различно фактическо положение от отразеното в представените по делото нотариални актове, вкл. и обективиращите прехвърлителните сделки. В обобщение е направено заключение, че макар ищцата да не може да ползва пълноценно отреденото за нея съгласно разпределението паркомясто № 11, причината за това не е поведението на ответника, а тази невъзможност се дължи на обстоятелства извън неговото поведение, а именно изградените на място носещи колона и зид, които фактически заемат предвиденото за паркомясто № 11 пространство. Посочил е още въззивният съд, че несъобразяване на извършеното с договора от 2016 г. разпределение в съсобствения гараж с част „Конструктивна“ и с действителното фактическо положение в него, може да се разглежда като ново обстоятелство, правещо допустимо евентуално искане за ново разпределение така, че за всеки съсобственик да бъде определена конкретна част от подземния гараж, съответна на притежаваните от него идеални части. По изложените съображения за неоснователност на иска, въззивният съд е отказал да обсъжда другите наведени с въззивната жалба оплаквания дали процесното паркомясто е самостоятелен обект, значението на липса на решение на ОС на ЕС за разпределение ползването на съсобствения обект и момента на придобиване от ищцата на правото на собственост преди изграждане на процесния подземен гараж-последното и несъответно на установеното по делото изграждане на грубия строеж към 2017 г., също и поради това, че те са и преклудирани като заявени за първи път пред въззивната инстанция. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроси, по които се твърди въззивното решение да противоречи на сочена практика на ВКС, а именно: 1/ Може ли съсобственик да предяви иск срещу друг съсобственик иск по чл. 109 ЗС, когато му се създават пречки да ползва съсобствената вещ в притежавания обем? Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в ППВС 1/1953 г., ППВС 7/1965 г., ППВС 1/1985 г. и Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; 2/ Защитими ли са с вещен иск правата на ползване върху идеална част от вещ, при нарушаване на договорено разпределено право на ползване по чл. 32, ал.1 ЗС? – по тези въпроси се сочи противоречие с ТР № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 299/15.06.2010 г. по гр.д. № 500/2009 г. на III г.о., Решение № 164/11.07.2014 г. по гр.д. № 247/2014 г. на I г.о.; 3/ Основание ли е за отхвърляне на иска различната правна квалификация, направена от въззивната инстанция? – противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС?; 4/ Допустимо ли е съдът без да е сезиран с иск за преразпределение на правото на ползване и при липса на заявени възражения по действителността на постигнатото съглашение между съсобствениците, да оправдава действията на някой от съсобствениците, с които се създават пречки за друг съсобственик, с пороци на сключен и изпълняван преди действието на установените от съда пороци договор за разпределение правото на ползване?; 5/ Допустимо ли е последващо отнемане правото на един от всички съсобственици ако договорът за разпределяне правото на ползване на обща вещ е сключен преди изграждането на вещта и въз основа на проект, който впоследствие бива изменен по начин, по който намалява и измества общо използваемото пространство(площ), засягащо едновременно всички съсобственици, но при първоначалното установено фактическо ползване, тези промени не са представлявали пречка на съсобствениците – в кой момент и кой от всички съсобственици е допустимо да ощети?; 6/ До кой момент едно съглашение за разпределяне на ползването на общата вещ се явява задължително за съсобствениците и в какъв акт или действие на колко и кои от съсобствениците е допустимо да отпадане обвързващата му сила?; 7/ Има ли право всеки от съсобствениците с разпределено право на ползване на обща вещ, да променя самостоятелно начина на упражняване на правата си (по обем и пространствено), по начин, засягащ правото на друг съсобственик, без съответно предоговаряване на разпределеното ползване ? - по тези въпроси № № 4-7 се сочи противоречие с Решение № 50163/16.12.2022 г. по гр.д. № 1678/2022 г. на I г.о., Решение № 79/12.05.2015 г. по гр.д. № 322/2015 г. на I г.о.; 8/ Допустимо ли е съдът да извежда решаващата си воля като съобразява ограничено и избирателно събран доказателствен материал? - противоречие с ППВС № 1/1953 г., т.4 на ППВС № 7/1965 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на I г.о., Решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на I г.о. и Решение № 796/02.02.2010 г. по гр.д. № 1660/2009 г. на I г.о. По преценката дали има основание за допускане на касационното обжалване, настоящият касационен състав намира следното: В производството по иск с основание чл.109 ЗС, каквото е настоящето дело, от значение за делото, съгласно практиката на ВКС по приложението на чл.109 ЗС, обобщена с ТР № 4/ 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГТК на ВКС, е дали има неоснователност в поведението на ответника по негаторния иск и дали с него се създават пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем, като когато се претендира ответникът да бъде осъден да извърши определени незаместими или заместими действия, искът има за предмет реалното изпълнение на задължения, произтичащи от нарушаването на вещното право на ищеца, съответно възстановяването му в положението отпреди нарушението. С право на защита с иск по чл.109 ЗС разполага и съсобственик срещу друг съсобственик (ТР № 3/05.01.2022 г. по тълк. д. № 3/2020 г., на ВКС, ОСГК) вкл. и когато между съсобствениците е извършено разпределение на ползването, с което притежаваната отсъсобственика идеална част се трансформира в право да си служи с реална част от общия имот (решение № 167 от 14.11.2023 г. по гр. д. № 160/2023 г., ГК, І г. о. на ВКС). В случая въззивният съд, освен съображението си за липса на защитимо вещно право на ищцата с иск по чл.109 ЗС, е изложил и собствени мотиви дали са налице законоизискуемите предпоставки за основателност на предявения иск по чл.109 ЗС според твърденията с исковата молба. В тази връзка е подложил на преценка събраните по делото относими доказателства и дали с тях се установява поведение на ответника, което да нарушава правото на ищцата да ползва прехвърленото на последната ползване на разпределеното паркомясто № 11 като съответно на продадената на същата идеална част от подземния гараж. В резултат на което е отрекъл поведението на ответника да създава пречки за ищцата да ползва в пълен обем отреденото й за ползване паркомясто № 11 съгласно договора за разпределение на ползването на паркоместата от 2016 г. Ето защо доводът на касатора за дадена нова правна квалификация на иска от въззивния съд не съответства на съдържанието на обжалваното решение, и поставеният въпрос № 3 като необуславящ не покрива изискването за общо основание за селекция. Доколкото въззивният съд, в съответствие с ТР № 4 по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГТК на ВКС, е преценявал и дали в случая събраните по делото доказателства установяват елементите от фактическия състав на чл.109 ЗС според твърденията на ищцата с исковата молба, и е изложил мотиви дали поведението на ответника създава пречки за ищцата да ползва паркомясто № 11 според арх. проект от 2015 г., то въпроси № 1 и № 2 самостоятелно не обуславят допускане касационното обжалване. Поставените въпроси № № 4 – 7 не обосновават поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като са мотивирани с фактическа и правна рамка, която не съответства на конкретно установената по делото. В случая въззивният съд е приел, че фактическото положение на място и разположението на паркоместа № № 11 до 15 не съответства на тяхното разположение според направено разпределение между праводателите на страните по реда на чл.32, ал.2 ЗС, поради което разпределеното за ищцата паркомясто № 11- за което е предявен иска, е изместено фактически на изток по причина, независима от ответника (а именно несъответствие на архитектурната част с конструктивната част на проекта на гаража), поради което не е поведението на ответника създава пречки на ищцата. Противно на насочеността на въпросите, въззивният съд не е формирал извод относно валидността на договора за разпределение правото на ползване на паркоместата от 2016 г., нито е променял уговореното разпределение с него, а е преценявал къде на място са разположени посочените с него паркоместа в контекста на установяване дали посоченото с този договор за разпределение на ползването паркомясто № 11- предмет на иска, съществува на мястото, посочено в договора, за да може това му разположение според договора от 2016 г. да бъде защитено с иска по чл.109 ЗС. Преценката на въззивния съд дали поведението на ответника създава на ищеца по иск по чл.109 ЗС пречка да упражнява правата си, е конкретна за всеки отделен случай въз основа на събраните доказателствата, и правилността на тази преценка не може да се проверява във фазата по чл.288 ГПК, защото касае правилността на въззивното решение. Начинът на формулиране на въпросите, освен че не кореспондира с мотивите на въззиния съд в случая, обективира и оплакването на касаторът срещу направените от съда изводи относно липсата на причинна връзка между поведението на ответника и невъзможността ищцата да ползва паркомясто № 11 по разположението му според архит. проект от 2015 г., по който е направено разпределението на ползването с договора от 2016 г. Както е разяснено в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на доказателствата. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за пнеправилност на въззивното решение, поради което тези въпроси не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Горните съображения са относими и по въпрос № 8, свързан със задължението на въззивния съд като инстанция по същество на спора, да обсъди всички допустими и относими към предметна на спора доказателства в ограничението по чл.269, изр. второ ГПК. Въпрос № 8 няма характер на правен въпрос, а е оплакване за допуснато от съда нарушения на процесуалните правила при разглеждането на делото, такова оплакване не подлежи на обсъждане във фазата по селектиране на жалбите съгласно горепосоченото ТР № 1 по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Въззивното решение няма белези, сочещи вероятна нищожност или недопустимост, нито очевидна неправилност. Съдът се е произнесъл по предявеният иск с основание чл.109 ЗС в пределите на сезирането му с исковата молба относно защита ползването на паркомясто № 11 така, както то е било обозначено в договора за разпределение на ползването, обективиран в н.акт № 22/27.12.2016 г. на праводателите на страните, защото ищцата се позовава с исковата молба именно на разположението на паркоместата по тези нотар. акт и част „Архитектурна“ на проекта от 2015 г., към който той препраща. Въззивното решение няма белези и на очевидна неправилност - не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението, нито грубо несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Ето защо липсва основание за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, като дължи на насрещната страна на основание чл.78, ал.3 ГПК, поисканите разноски в размер на 2000 лв., плащането на които в брой е удостоверено с приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита с адв.С.. Воден от изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК