Определение № 2958 от 11.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 976/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Държавна агенция за бежанците при МС [населено място], чрез процесуалния представител гл.юрисконсулт П. против въззивно решение № 386 от 1.12.2022г. по в.гр.д. № 543 по описа за 2022г. на Окръжен съд Хасково, с което е потвърдено решение № 260007 от 27.06.2022г. по гр.д.№ 289/2021г. на РС Харманли като е прието за установено, на основание чл.422 ГПК, съществуването на вземането на М. А. Д. от [населено място] за сумите 6 010.42лв.,дължимо възнаграждение по договор № 01-7624 от 13.06.2014г.за месец октомври 2014г. и 2 008.33лв., лихва за забава за периода 30.11.2014г.-15.03.2018г., ведно със законната лихва от 16.03.2018г., като е отхвърлен иска до пълния му претендиран размер на претенцията за лихви до 2010.58лв.като неоснователен и недоказан и са присъдени разноски. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявения иск с правно основание чл.422 ГПК за основателен, възприемайки изводите на първата инстанция относно приетите за установени факти по спора, които са следните: Между страните е бил сключен договор за изработка /№ 01-7624 от 13.06.2014г./, по силата на който М. Д. се е задължил да извършва писмен и устен превод от български на арабски и кюрдски и обратно, а Агенцията за бежанците да заплаща възнаграждение в размер, определен в т.2 от същия, в 30 дневен срок от представяне на отчети от страна на изпълнителя. Договорът е сключен със срок от една година и/или достигане на законоустановения праг. Въззивният съд е приел, че съобразно постигнатата договорка, задължението за осъществяване на превод е при възникнала необходимост за това, в рамките на действие на договора. Няма периодично естество на задълженията и Агенцията дължи заплащане на възнаграждение в 30-дневен срок от осъществяване на конкретния превод. Затова е приложима общата пет годишна давност по чл.110 ЗЗД и в случая тя не е изтекла./Вземането е изискуемо от 30.11.2014г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 16.03.2018г./ Изискуемите отчети по договора са представени и са заверени за всеки превод от служител на Агенцията, т.е. осъществен е контрол за вида и качеството на изпълнението. Възложителят не е отправил своевременно възражения по чл.264 ЗЗД, от което следва извод за приемане на работата /чл.264, ал.3 ЗЗД/. В представеното към настоящата касационна жалба изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК /очевидна неправилност/, без да конкретизира въпросите, които поставя. В изложението същите са определени като: 1. Въпрос за приложимата погасителна давност, 2. Въпрос за прилагане на правилата за тълкуване на договора и за действителната воля на страните и 3. Въпрос за задълженията на въззивния съд да мотивира решението, да разгледа възраженията и доводите на страните и да обоснове акта си със събраните по делото доказателства. Във връзка с тях се позовава на конкретна съдебна практика. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от М. А. Д., чрез процесуалния представител адвокат П., с който се оспорва нейната допустимост, поради липса както на конкретно формулирани въпроси, от значение за изхода на спора, така и на посочените от касатора основания по чл.280 ГПК. Изразени са доводи и за неоснователност на подадената касационна жалба, като счита постановения въззивен акт за правилен. Прилага договор за правна защита и съдействие от 20.02.2023г.,сключен на основание чл.38 ЗА и желае съдът да определи размер на адвокатско възнаграждение. Имайки пред вид гореизложеното и след преценка на наведените от касатора основания за допустимост, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на общо основание за допустимост /конкретно формулиран въпрос от значение за изхода на делото/, съобразно дадените в т.1 от ТР І1/2010г.по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС указания, и поради липса на предпоставките за наличие на което и да е от двете посочени от касатора специални основания за допустимост. Съображенията: Въпросът за приложимата в случая погасителна давност не е разрешен в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, защото последната касае случаи на периодични плащания и е неприложима, доколкото в случая е приложима общата давност по чл.110 ЗЗД. Съгласно чл.111 б.“в“ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Понятието „периодични плащания” не е определено в закона, но неговите признаци са разяснени с ТР 3/2011г. по т.д.№ 3/2011г.на ОСГТК на ВКС. В него е посочено, че понятието не следва да се тълкува разширително и се прилага само за такива периодични плащания, които са подобни на наемите и лихвите. Негов характерен признак е периодичността, без оглед на това по какъв начин е определено изтичането на интервала от време, който го прави изискуемо – годишен, месечен, седмичен или дневен. „Периодично” е това плащане, което не е еднократно и не се изчерпва с едно единствено предаване на пари или заместими вещи. Касае се за задължение за трайно изпълнение, при което длъжникът трябва да престира повече от един път в течение на определен срок /задължението е за повтарящо се изпълнение/. Касае се за множество престации, обединени от това, че имат един и същ правопораждащ факт и падежът им настъпва периодично. Отличителната разлика на периодичните плащания е предварително определеният и известен на страните момент, в който повтарящото се задължение за плащане трябва да бъде изпълнено. Повтарящите се задължения за плащане обаче са периодични само тогава, когато падежът е предварително определен. Поетото с процесния договор задължение за изпълнение не отговаря на изброените признаци за периодичност. Това е така, защото няма договорен интервал от време, който да го прави изискуем. Няма уговорка за трайно изпълнение, а за изпълнение при възникналата необходимост. Няма множество престации, обединени от един и същ правопораждащ факт, доколкото всяко изпълнение е различно и подлежи на самостоятелен отчет и контрол. Вторият поставен въпрос е несъотносим /не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост/, доколкото въззивният съд не е констатирал необходимост от тълкуване на договора и преценка на действителната воля на страните. Третият въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната практика, тъй като – видно от гореизложените мотиви - въззивният съд ясно и недвусмислено е формирал и изразил волята си, излагайки подробни мотиви, с които е разгледал възраженията и доводите на страните, обосновавайки акта си с изложени доводи, съобразявайки събраните по делото доказателства. Не е налице и второто посочено от касатора специално основание – очевидна неправилност. Последното предполага видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно, без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Подобен порок, в случая нито се установява от съда, нито се обосновава от касатора. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, във вр.с чл.9, ал.3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на процесуалния представител следва да се присъди сумата от 1 200лв. Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице нито едно от посочените основания за допустимост, посочени от касатора, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд