Определение № 1596 от 14.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 111/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Е. К. срещу решение № 649 от 25.10.2023г. по в.т.д. № 609/2022г. на Апелативен съд – София. С решението е обезсилено решение № 260336 от 16.05.2022г. по т.д. № 5371/2014г. на Софийски градски съд и е прекратено производството по делото, образувано по евентуални искове на касатора срещу „Елон“ ООД и „Нисофф Консулт“ ООД за обявяване за нищожни, на основания по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, на сключени между дружествата на 24.06.2014г. договор за заем и договор за залог на търговско предприятие.

Касаторът намира въззивното решение неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно въззивният съд е счел, че правният интерес от водене на иск е част от неговото основание, поради което излагането на нови твърдения за правен интерес (относно качеството на касатора „кредитор“), и то свързани с обстоятелства, настъпили във въззивното производство, е преклудирано. Твърдението на факти относно правния интерес не е част от основанието на иска. Въззивният съд не е обсъдил писмените доказателства, представени с молба вх. № 1866/27.01.2023г., молба вх. № 8208/07.04.2023г. и молба вх. № 21502/29.09.2023г. на касатора, от които се доказва, че Е. Е. К. е кредитор на „Елон“ ООД на основание три издадени в хода на възивното производство изпълнителни титула. По аргумент от чл. 235, ал. 3 от ГПК, въззивният съд е трябвало да ги съобрази.

Касаторът иска обжалваното решение да бъде допуснато до касация и отменено.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Фактите, обуславящи правния интерес от водене на иска за нищожност, основание на иска ли са?

2. Преклудирано ли е въвеждането на новонастъпил факт, обосноваващ правен интерес от иск за нищожност, предявен от ищец, който не е страна по договора, чиято нищожност се иска да бъде прогласена?

3. Представлява ли изменение на иска въвеждането на новонастъпил факт в хода на въззивното производство, обосноваващ правен интерес от иск за нищожност, предявен от ищец, който не е страна по договора, чиято нищожност се иска да бъде прогласена?

Според касатора по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение 7/2020 от 13.01.2023г. по тълк. дело № 7/2020г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че правоотношението между ищеца и една от страните по договора, чиято действителност се оспорва, не е предмет на иска за нищожност, а само обосновава интерес от предявяването му. Решението е постановено и в противоречие с Тълкувателно решение 8/2012 от 27.12.2013г. по тълкувателно дело № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Страната се позовава и на решение № 50041 от 10.05.2023г. по т.д. № 20/2022г. на ВКС, ТК, І то. и определение № 60359 от 19.10.2021г. по ч.т.д. № 1982/2021г. на ВКС, ТК, І т.о.

4. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка, включително защо приема някое доказателство за недостоверно?

Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др. Въззивната инстанция като втора решаваща инстанция, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 от ГПК, дължи излагането на собствени фактически и правни изводи по същество на спора.

5. Когато вземането на ищец срещу една от страните по иск за нищожност е погасено в хода на делото и в полза на ищеца възникне ново вземане срещу същата страна, което обуславя правния му интерес от водене на делото, нов иск за нищожност ли следва да се предяви или е допустимо този новонастъпил факт да бъде взет предвид при разглеждане на иска, който съдът вече е бил сезиран?

Касаторът счита въпроса от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Според касатора въззивното решение е и очевидно неправилно, поради извода на въззивния съд, че правният интерес от воденето на иска е част неговото основание.

От насрещните страни по жалбата „Елон“ ООД и „Нисофф Консулт“ ООД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Въз основа на представения по делото изпълнителен лист с молбата на касатора от 27.01.2023г., издаден по т.д. № 5720/2014г. на Софийски градски съд, е било образувано изпълнително дело № 202385110400209 на ЧСИ М. П.. Още в срока за доброволно изпълнение „Елон“ ООД е погасило задълженията си към кредитора Е. Е. К.. По отношение на представените изпълнителни листи с молбите от 07.04.2023г. и 29.09.2023г. на обща стойност 2 400 лева поради невъзможност да бъде осъществена връзка нито лично, нито чрез процесуалния представител на Е. Е. К., дължимата й от „Елон“ ООД сума е изпратена чрез пощенски паричен превод чрез куриерска фирма „Спиди“ до офис, находящ се в непосредствена близост до постоянния й адрес. Понастоящем сумата все още не е получена, като с това си поведение Е. К. е в условията на кредиторова забава.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Въззивното производство е било образувано на 03.06.2022г. по жалба на „Елон“ ООД и „Нисофф Консулт“ ООД, ответници в производството, срещу решение № 260336 от 16.05.2022г. по т.д. № 5371/2014г. на Софийски градски съд. С решението е бил уважен първият иск на Е. Е. К. - ищец срещу дружествата за прогласяване за нищожни, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, на сключените от ответниците на 24.06.2014г. договор за заем и договор за залог на търговско предприятие. Правният интерес от водените искове е бил обоснован със съществуването на вземания на Е. Е. К. срещу „Елон“ ООД по чл. 125, ал. 3 от ТЗ.

В хода на въззивното производство е влязло в сила решение № 627 от 21.10.2021г. по т.д. № 158/2021г. на Апелативен съд – София, недопуснато до касация съгласно определение № 50017 от 11.01.2023г. по т.д. № 119/2022г. на ВКС, ТК, І т.о. С решението, след като е било отменено частично и потвърдено частично решение от 14.01.2021г. по т.д. № 5720/2014г. на Софийски градски съд, „Елон“ ООД е било осъдено да заплати на Е. Е. К. сумата от 137 281. 37 евро, равностойност на дружествените дялове, притежавани от наследодателката й К. А. К.. Въз основа на издаден в първоинстанционното производство изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело по описа на ЧСИ М. П., рег. № 851 на КЧСИ. Изпълнителното дело е приключило на 19.06.2023г., съгласно разпореждане на частния съдебен изпълнител, след като са били платени всички дължими суми по постановените по иска по чл. 125, ал. 3 от ТЗ съдебни решения.

Междувременно с молба вх. № 1866/27.01.2023г. Е. Е. К. е посочила, че е кредитор и на Е. А. К., съдружник в „Елон“ ООД, както и кредитор на „Елон“ ООД въз основа на издаден по т.д. № 5720/2014г. на Софийски градски съд изпълнителен лист. С молба вх. № 8208/07.04.2023г. е бил представен изпълнителен лист, издаден на 03.04.2023г. по ч.гр.д. № 7749/2014г. на Софийски градски съд, съгласно който „Елон“ ООД е било осъдено да й заплати сумата от 1 200 лева разноски в образувано частно въззивно производство. Също с молба вх. № 21502/29.09.2023г. тя е представила изпълнителен лист от 22.08.2023г., издаден по ч.гр.д. № 7749/2014г. на Софийски градски съд, с присъдени срещу „Елон“ ООД още 1 200 лева разноски.

В открито съдебно заседание на 03.10.2023г. от името на „Елон“ ООД е било заявено, че дружеството има готовност да заплати и останалите дължими суми, за които са били издадени изпълнителни листи (по ч.гр.д. № 7749/2014г. на Софийски градски съд), но няма указан начин на плащане. Поискано е да бъде указано как да се платят тези суми. В същото заседание от името на Е. Е. К. е било заявено, че в гражданския процес страните правят изявление до съда, а не една към друга.

В хода по същество от Е. Е. К. е било поддържано, че тя има качеството „кредитор“ по двата броя изпълнителни листи по ч.гр.д. № 7749/2014г. на Софийски градски съд, а размерът на вземането е без значение за правния интерес от водене на иска. С писмената защита на „Елон“ ООД във въззивното производство са били представени доказателства за пощенски паричен превод чрез куриерска фирма „Спиди“ до офис на името на Е. Е. К. за сума от 2 400 лева, общо дължимо задължение по изпълнителните листи.

За да постанови решението си, съставът на Апелативен съд – София е приел, че Е. Е. К. е загубила качеството „кредитор“ на „Елон“ ООД, поради което няма правен интерес от водене на исковете за нищожност на сключените между това дружество и „Нисофф Консулт“ ООД на 24.06.2014г. договор за заем и договор за залог на търговско предприятие. С исковата молба ищцата е изложила като основание на иска обстоятелството, че е хирографарен кредитор на „Елон“ ООД и има вземане за равностойността на дружествения дял на наследодателката й, която е била съдружник. Правата на ищцата обаче са били удовлетворени в хода на въззивното производство. Твърденията в исковата молба съставляват основанието на иска, поради което навеждането на последващи факти съставлява изменение на основанието му, недопустимо във въззивното производство. Отделно от това, няма правен интерес от иск, който няма да се отрази върху правната сфера на ищеца или ако в негово разположение има друг по-ефективен способ за защита. Изпълнителният лист представлява ефективен способ за защита, по силата на който страната може да реализира правата си, като е относимо дали ищцата се явява кредитор на дружеството, а не на негов съдружник.

При тези установени обстоятелства четвъртият процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, в контекста на заявеното в касационната жалба, че не са били съобразени представени от Е. Е. К. нови писмени доказателства, е въпрос от значение за изхода на делото (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ).

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, също посочени от касатора (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС).

Съгласно тази практика въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване; въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на оплакванията в касационната жалба, въззивният съд е обсъдил представените с молбите на Е. Е. К. от 27.01.2023г., 07.04.2023г. 29.09.2023г. писмени доказателства. Доказателствата за съществуващи задължения на съдружника Е. А. К. към нея са били приети за неотносими. Относими, според въззивния съд, са били задълженията на „Елон“ ООД. Относно задълженията по издадения по т.д. № 5720/2014г. на Софийски градски съд изпълнителен лист (във връзка с дължимата равностойност на дружествени дялове) е било прието, че са погасени в хода на въззивното производство. Относно задълженията по изпълнителните листи, издадени на 03.04.2023г. и 22.08.2023г. по ч.гр.д. № 7749/2014г. на Софийски градски съд (общо 2 400 лева) е било прието, че не обосновават правен интерес от водените исковете, тъй като ищцата разполага с ефективен способ за защита, чрез която може да реализира правата си.

Поради този последен извод на въззивния съд останалите поставени процесуалноправни въпроси не могат да се приемат като правни въпроси от значение за изхода на делото. Уточнени и конкретизирани, те се свеждат питането дали фактите, обуславящи правния интерес от водене на иск за нищожност на договор, по който ищецът не е страна, са основание на иска, съответно дали тези факти се преклудират при условията на чл. 133 от ГПК и изменението им съставлява изменение на основанието на иска по чл. 214 от ГПК. Въпреки че е възприел, че твърденията на ищцата, че е кредитор на „Елон“ ООД за вземане за равностойността на дружествения дял на наследодателката й, са част от основанието на исковете по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради което други твърдения в тази връзка са преклудирани, съответно би се касаело за недопустимо изменение на основанието на исковете, въззивният съд е разгледал тези твърдени от Е. Е. К. последващи факти.

По същите съображения липсва вероятност да се касае за очевидна неправилност на въззивното решение. Изводът на Апелативен съд - София, че правният интерес от воденето на иск е част от неговото основание, дори да противоречи на възприетото в решенията по тълкувателно дело № 8/2012г. и тълк. дело № 7/2020г. на ОСГТК на ВКС, не е решаващ за изхода на делото.

С оглед изложеното липсва основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – София.

От насрещната страна „Елон“ ООД е поискано присъждането на направените в касационното производство разноски по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК. За разноските е представен договор за правна защита и съдействие от 22.12.2023г. с уговорено възнаграждение от 6 600 лева с ДДС и преводно нареждане от 16.05.2024г. за заплащане на сумата по банков път.

От касатора Е. Е. К. е възразено, че платеното адвокатско възнаграждение е прекомерно.

Възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК е основателно. Сумата следва да бъде намалена от 6 600 лева на 1 300 лева (1 560 лева с ДДС), съответно на материалния интерес по делото, неговата фактическа и правна сложност и конкретно извършените от адвоката във въззивното производство съдопроизводствени действия. По делото е подаден единствено отговор на касационна жалба, в която доводите и формулираните въпроси са единствено във връзка с допустимостта на производството по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Воден от горното съдът