Определение № 1337 от 13.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 885/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

„БГ БЕТОН 21“ ЕООД обжалва Определение № 51/04.02.2026 г. по в.ч.т.д. № 42/2026 г. на АС-Варна в частта, с която е отменено Определение № 1786/05.12.2025 г. по т.д. № 237/2025 т. на ОС-Варна за присъждане в негова полза на разноски над 5 758 лв. до 7 903,33 лв., дължими за частично прекратеното на основание чл. 232 ГПК исково производство.

Частният касатор заявява оплакване за неправилност. Поддържа, че съответната част от разноските, направени в обезпечителното производство, следва да му бъде присъдена с акта за частично прекратяване на делото, а не при окончателното решаване на спора. Счита също, че неправилно са намалени поради прекомерност претендираните разноски за адвокат в исковото производство, тъй като платеното от него адвокатско възнаграждение е съобразено с критериите за справедливост, установени в Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа (НВАР), вкл. с фактическата и правната сложност на делото, с извършените до момента на прекратяването действия, а също и с актуалните пазарни нива на адвокатските възнаграждения. Касаторът моли за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя въпроси, които намира за решени в противоречие с практиката на ВКС и за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по частната касационна жалба „ПЕТКОВ СТРОЙ“ ЕООД я оспорва. Заявява, че не са формулирани правни въпроси, нито е представена противоречива практика по спора. По същество сочи, че обжалваният акт е правилен, като отбелязва, че преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение е обусловена от ниската фактическа и правна сложност на делото предвид типизирания характер на спорното отношение, а не само от извършените процесуални действия.

Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК съдебен акт. Следователно е допустима.

Делото е образувано на 14.04.2025 г. по предявени от частния касатор срещу „ПЕТКОВ СТРОЙ“ ЕООД обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ/вр. чл. 266 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за главница в общ размер от 91 062,60 лв. (сбор от фактурирана цена и възнаграждения по 28 бр. фактури) и за лихва за забава в общ размер от 20 165,05 лв. В отговора на исковата молба ответникът е посочил, че на 15.05.2025 г. е погасил дълга за главница със сумата от 40 000 лв., и е възразил за прекомерност на направените от ищеца разноски за адвокат. В резултат ищецът е оттеглил иска за погасената главница, но е поискал присъждане на разноските, съответни на прекратената част, вкл. сторените в производството по обезпечаване на бъдещ иск. Първоинстанционният съд е прекратил на основание чл. 232 ГПК производството относно главницата от 40 000 лв., а по реда на чл. 248 ГПК, приемайки, че ответникът е станал повод за завеждане на делото в тази част, е присъдил на ищеца сумата от 7 903,33 лв. - част от всички разноски, сторени в исковото и в обезпечителното производство (21 976,71 лв.), пропорционална на оттегления иск, без намаляване на разноските за адвокат по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.

За да отмени частично определението по чл. 248 ГПК, въззивният съд е счел на първо място, че с акта за частично прекратяване могат да се присъдят само разноските за исковия процес, докато направените в обезпечителното производство подлежат на възлагане едва при окончателното приключване на делото. На следващо място, съдът е намерил заявеното с отговора възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно. В тази връзка е аргументирал, че фактическата и правната сложност на делото е ниска с оглед извършените процесуални действия, вида на претенцията, обема на представените доказателства (писмени – счетоводни документи) и подлежащата на проучване и анализ нормативна уредба и безпротиворечива съдебна практика. Наред с това съдът е взел предвид поведението на ответника, изразяващо се в признаване и погасяване на част от дълга. С тези съображения и отчитайки приетия за ориентировъчен размер на адвокатското възнаграждение за горепосочения материален интерес съгласно НВАР, но намален с оглед обема на извършените процесуални действия (подаване на искова и допълнителна искова молба), съдът е заключил, че на ищеца следва да се присъдят разноски за адвокат в исковото производство, съответни на прекратената част от иска за главница (40 000 лв.), в размер от 4 158 лв. с ДДС. Към посочената сума съдът е прибавил съответната част от внесената държавна такса и в резултат е определил, че ответникът дължи разноски за исковото производство, пропорционални на прекратената му част, в общ размер от 5 758 лв. Междувременно първоинстанционният съд е постановил решение по останалите за разглеждане искове, като е присъдил на ищеца допълнително разноски в размер от 7 195,60 евро, която сума представлява разлика между първоначално присъдените от него разноски (7 903,33 лв.) и общо направените в исковото и обезпечителното производство разходи (21 976,71 лв.).

По основанието за допускане на касационно обжалване:

Поддържаните от частния касатор основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените касационни доводи по чл. 281 ГПК и отговорът му не произтича от доказателствата, а може да бъде даден абстрактно.

Частният касатор е формулирал следните въпроси:

1. Може ли адвокатско възнаграждение да бъде намалявано поради прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК само поради факта, че производството не се е развило напълно, т.е. само поради обстоятелството, че не са се осъществили всички очаквани процесуални действия, за които е било заплатено възнаграждение за процесуално представителство?

За да намали адвокатското възнаграждение, въззивният съд е изходил не само от прекратяването на делото в ранната фаза на процеса, но и от изначалната фактическа и правна сложност на спора, т.е. позовал се е и на друга предпоставка за намаляване извън посочената във въпроса. Следователно питането не кореспондира точно с мотивите на съда и поради това не покрива общия селективен критерий.

2. Следва ли при определяне на справедливия размер на разноските за адвокатско възнаграждение съдът да взема под внимание разпоредбите на НВАР?

Въпросът е поставен в контекста на оплакването, че съдът неправилно се е позовал на разпоредбата на чл. 9 НВАР, определяща възнаграждение само за изготвяне на искова молба, без да отчете ролята на процесуалния представител в цялостния процес. Подобна теза определя като погрешно позоваването единствено на конкретна разпоредба от НВАР, докато питането е насочено към приложението на НВАР по принцип (дори като ориентир) и поради това то не съответства на касационния довод. Отделно, посочената като неспазена съдебна практика няма отношение към въпроса – т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС дава разрешение единствено за приложимостта на конкретна разпоредба от Наредбата (§ 2) с оглед законовата делегация за приемането й.

3. С кой съдебен акт следва да се произнесе съдът относно разпределението на разноските за обезпечение на тази част от исковите претенции, за която исковото производство е прекратено поради доброволно плащане от ответника и оттегляне на иска – с определението за прекратяване или със съдебното решение, с което съдът се произнася по останалата част от исковите претенции, за които производството не е прекратено?

Доколкото въззивният съд е отменил първоинстанционния акт в частта, с която са присъдени сторените в обезпечителното производство разноски, аргументирайки се с преждевременност на присъждането им с акта за частично прекратяване на делото, въпросът има характер на обуславящ. Той кореспондира с касационен довод и може да получи абстрактен отговор. Следователно покрива общия селективен критерий.

В обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК частният касатор се е позовал на даденото с т. 5 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС разрешение. Доколкото в мотивите на последното е разяснен принципът на присъждане на разноските за обезпечение, решението съставлява практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради изложеното обжалване следва да се допусне на това основание, а не на евентуално поддържаното по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По въпроса:

Въпросът, обосноваващ допускане на касационно обжалване, следва да бъде служебно обобщен в следния смисъл: При частично прекратяване на исковото производство с кой акт се присъждат направените от ищеца в производството по чл. 390 ГПК разноски, дължими за прекратената част?

Производството по обезпечаване на бъдещ иск е във функционална зависимост от исковото производство, която се проявява и в отговорността за разноски: който е длъжен да понесе разноските за исковото производство, той дължи и тези за обезпечаването му. Поради това с т. 5 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. по тълк.д. № 6/2012 г. е прието, че направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат със съдебното решение с оглед крайния изход на спора. Процесът обаче може да приключи и другояче, включително с прекратяване поради десезиране. В този случай отново е налице „краен изход“ от делото и тогава на основание чл. 81 ГПК съдът трябва да присъди сторените в обезпечителното производство разноски със слагащото край на делото определение.

Възможно е прекратяването на делото в хода на неговото развитие да засегне само част от производството (за част от иска или за някой от исковете). Тогава определението за прекратяване ще има характер на акт по чл. 81 ГПК само по отношение на прекратената част и с него съдът ще следва да реши въпроса за дължимостта на направените в исковото и в обезпечителното производство разноски, съответни на прекратената част, като ги възложи в тежест на ищеца (по правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК) или на ответника (когато има доказателства, че той неоснователно е предизвикал правния спор). Така съдът ще изпълни изискването за разпределяне на разноските за обезпечаване, съответни на прекратената част, според изхода за нея. Този въпрос няма никаква функционална обусловеност от приключването на останалата част от делото, за да се налага общо разпределяне на разноските за обезпечението с последния акт в съответната инстанция, още повече че останалото висящо производство може да завърши по начин, обосноваващ различна отговорност за разноските (напр. отхвърляне на иска в частта над направеното от ответника доброволно плащане, мотивирало частичното прекратяване).

По основателността на жалбата:

Исковото производство е образувано по обективно съединени искове с цена в общ размер от 111 227,65 лв., но в хода му е частично прекратено поради оттегляне, мотивирано от извършено след завеждане на делото плащане на падежиралия дълг до сумата от 40 000 лв. С оглед причината за прекратяване отговорност за разноските, съответни на прекратената част от делото, носи ответникът – както за сторените в исковото, така и за тези в обезпечителното производство. Същите предвид отговора на правния въпрос подлежат на присъждане с акта за частично прекратяване.

Разноските в исковото производство са за държавна такса (4 449,11 лв.) и за адвокат (12 180 лв.). За прекратената част дължимата държавна такса е 1 600 лв., а адвокатското възнаграждение, дължимо пропорционално за сумата от 40 000 лв., без неговото намаляване поради прекомерност възлиза на 4 380,21 лв.

Към датата на сключване на договора за правна помощ е действала разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК в редакцията, обнародвана в ДВ бл. 59/2007 г., съгласно която ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от ЗАдв. Издадената въз основа на делегацията на чл. 36 ЗАдв. наредба в редакцията към момента на сключване на процесния договор не определя минимални размери на адвокатските възнаграждения (а и съгласно даденото с решението на СЕС по дело С-438/22 разрешение не би могла да дефинира такива предвид издаването й от съсловна организация). Следователно съдът е бил овластен да определи по своя преценка справедливия размер, до който насрещната страна може да бъде задължена да понесе отговорността за разноски, и правилно е приложил разписания в закона критерий – фактическа и правна сложност на делото. Изхождайки от това, че сложността на процесния казус е невисока (спорът е по материя с утвърдена съдебна практика; доказването се изчерпва с писмени доказателства и евентуално, но само при оспорване (а такова липсва) – със счетоводна експертиза; макар исковете да са обективно съединени, те са в съотношение на обуславящ и обусловен), съдът е намалил и то незначително спрямо първоначално договорения размер сумата, до която да ангажира отговорността на ответника. Така определеното възнаграждение от 4 158 лв. отговаря на сложността на делото, а и е сходно с оценката за стойността на дължимия адвокатски труд, дадена от самите страни по договора за правна помощ, тъй като съответната на прекратеното производство част от договореното адвокатско възнаграждение без намаляването му е 4 380,21 лв.

Заедно с пропорционалната част от разноските за държавна такса дължимите разноски за исковото производство възлизат на 2 944,02 евро. Към тази сума следва да се прибави съответната част от разноските, направени в обезпечителното производство. Някои от тях са дължими независимо от размера на претенцията (напр. за държавна такса, дължима в твърд размер), но тъй като те вече са присъдени пропоционално за останалата част от исковете (по която производството е приключило с решение), също пропорционално следва да бъдат присъдени и за прекратената част.

Според доказателствата ищецът е направил разноски в обезпечителното производство за държавни такси и такси по ТТРЗЧСИ в общ размер от 196 лв., като пропорционално за прекратената част ответникът дължи 36,04 евро. Сторените от ищеца разноски за адвокат са в размер от 5 151,60 лв., но същите подлежат на намаляване на основание чл. 78, ал. 5 ГПК – касае се за защита в едностранно производство, протичащо в съдебната си фаза в закрито заседание, а в изпълнителната си фаза – с ограничен брой типизирани действия; сложността на развитието му не е обусловена от размера на подлежащите на обезпечаване искове, поради което и размерът на адвокатското възнаграждение не може да е функционално обвързан единствено от него. При тези съображения съдът счита, че разноските за адвокат за развилото се в случая обезпечително производство трябва да се намалят до сумата от 1 000 евро, от която пропорционално за прекратената част се дължи сумата от 359,62 евро. Общо дължимите за обезпечителното производство разноски, касаещи оттегления иск за главница, възлизат на 395,66 евро (36,04 евро + 359,62 евро).

Следователно ответникът дължи на ищеца разноски за прекратената част от производството в размер от 3 339,68 евро (2 944,02 евро + 395,66 евро), а е осъден да плати сумата от 2 944,02 евро. Това налага отмяна на въззивния акт в частта, с която е отменено допълващото първоинстанционно определение за сумата над 2 944,02 евро до 3 339,68 евро. В останалата част, с която е отменен първоинстанционният акт за присъждане на разноски над 3 339,68 евро до 4 040,91 евро, въззивното определение следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,