Определение № 1447 от 23.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4492/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. П. М., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 248 от 13.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 202/2025 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, I състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 21 от 24.01.2025 г., постановено по гр. д. № 483/2024 г. по описа на Районен съд – Свиленград, в следните му части:

1. В частта му, с която е постановено, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат двамата съпрузи;

2. В частите му, с които упражняването на родителските права върху детето П. И. М. е предоставено на майката З. В. М., при която е определено и местоживеенето на детето, на бащата е определен режим за лични отношения с детето.

Първоинстанционното решение не е обжалвано, поради което е влязло в сила, по исковете за прекратяването на брака чрез развод, предоставянето на ползването на семейното жилище и възстановяването на предбрачното име на съпругата.

В касационната жалба се поддържа довод, че въззивното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и при нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано. Релевирани са оплаквания, че съдът в нарушение на изискването на чл. 272 ГПК се е задоволил с препращане към мотивите на първата инстанция без да направи самостоятелен анализ на събрания доказателствен материал. Излага се становище, че съдът не е обсъдил показанията на свидетелите, ангажирани от касатора, поради което е стигнал до погрешен извод относно вината на двамата съпрузи.

Ответницата по касационната жалба – З. В. М., в срока по чл. 287 ГПК, е подала отговор чрез процесуалния си представител, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По същество счита, че жабата е неоснователна, тъй като постановеното от въззивния съд решение е правилно и изводите на съда по спорните между страните въпроси са основани на анализа му на всички събрани по делото доказателства. Направено е и искане за присъждане на разноски съобразно представените списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима в частта ѝ, с която се обжалва въззивното решение по отношение на вината за разстройството на брака, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК изрично изключва тази възможност относно брачните искове, като единственото изключение е предвидено за въпросите по чл. 59, ал. 2 от СК /в редакцията до 30.12.2025 г./, когато към датата на обявяване на въззивното решение има ненавършило пълнолетие дете. С оглед на това, в тази си част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал.1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна следното: че страните са сключили граждански брак на 29.09.2020 година в [населено място]; същите са родители на П. И. М., [дата на раждане]; съпрузите и тяхното дете са живели в семейното им жилище в [населено място], на [улица]; от началото на месец юли 2024 г. същите са във фактическа раздяла. Съдът е определил, че спорът между страните е пренесен пред въззивната инстанция по въпросите за вината за настъпването на дълбокото и непоправимо разстройство на брака им, като от това страните извличат и своите различни основания, поради които считат, че родителските права върху малолетното им дете следва да бъдат предоставени на невиновния за разстройството на брака съпруг, ведно с последиците от това, включващи определянето на режима на лични отношения на другия родител с детето и осъждането му да заплаща ежемесечна издръжка. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните му части, въззивният съд е възприел доказателствения анализ на първата инстанция и е препратил към изложените от съда мотиви на основание чл. 272 ГПК, след което е изложил и собствените си по наведените от страните възражения. Като неоснователно е отхвърлил възражението, че бащата е този, който има по-добър родителски капацитет. Съдът се е позовал на приетата по делото психологическа експертиза, според която и двамата родители притежават необходимия родителски капацитет да се грижат за сина си, и двамата имат изградена емоционална връзка с детето, както и изявяват желание да полагат грижите за него, като имат възможност да му осигурят необходимото качество и условия на живот. Съдът е посочил, че същото се потвърждава и от приетите по делото социални доклади, според които не са установени рискови фактори нито в семейната среда на бащата, нито в тази на майката. Съдът е приел, че макар да има данни, че майката съжителства с нов партньор, това е останало недоказано, както и обстоятелството, че това би било заплаха за детето. Въззивният състав е споделил изводите на първата инстанция, че решаващият критерий за определяне на кого от родителите да бъде предоставено упражняването на родителските права, с оглед съблюдаването на най-добрия интерес на детето, е неговата възраст. Приел е, че на възрастта от 4 години детето има по-голяма необходимост от непосредствените грижи на майката. Като допълнително обстоятелство от значение за този извод, съдът е посочил, че при бащата се наблюдава страх от това майката да не отнеме детето, който се изразява в желанието му да контролира срещите и отношенията между сина им и майката, включително и като не позволява тя да го взима при себе си. Според съда подобно поведение е в разрез с интересите на детето да бъде отглеждано и възпитавано от двама родители, с които има здрава емоционална връзка, необременена от пререканията между самите тях. Съдът е направил извод, че този вид контрол не е в правомощията на бащата и същият е позволил на лични страхове и личните му отношения с майката да пречат на интереса на детето, който със сигурност изисква то да има контакти с двамата си родители. В тази връзка не е установено от страна на майката след постановяване на привременните мерки, според които тя упражнява родителските права и местоживеенето на детето е при нея, да не е изпълнявала режима на лични отношения между детето и бащата, като по този начин е демонстрирала, че водещ е висшият интерес на детето.

В заключение, съдът е приел, че упражняването на родителските права следва да бъде предоставено на майката, като местоживеенето на детето бъде определено при нея. По отношение на личния режим на отношения между детето и баща му, съдът е посочил, че определеният от първоинстанционния съд режим е справедлив и адекватен на конкретната семейна ситуация предвид местоживеенето на майката и бащата в различни населени места, като режимът в пълна степен покрива изискванията за предоставянето на възможност за детето да бъдат полагани грижи и от двамата родители, като същото ще може да осъществява лични отношения с всеки един от тях.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК е посочено касационното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос:

„Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд – на решаващ по същество или на проверяващ съд, и ако те трябва да отразяват решаващата правораздавателна дейност, какъв израз в съдържанието им ще намери проведеният контрол по отношение на първоинстанционното решение, макар и не като главен, а страничен резултат от тази дейност?“.

Поддържа се още, че обжалваният съдебен акт е очевидно неправилен.

Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

Непротиворечиво в теорията и практиката /изрично в т. 2 от мотивите на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ се приема, че целта на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, т.е. въззивният съд е задължен да разреши спора по същество като продължи дейността на първата инстанция, свързана с установяване истиността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателства и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, като преценката за правилността му е само косвен резултат от дейността по решаване на правния спор по същество. Съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК съдът основава решението си върху установените по делото обстоятелства и върху закона, като излага своите изводи в мотивите към решението. В мотивите към решението съдът следва да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните си изводи – така чл. 236, ал. 2 ГПК.

В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от възприетото по отношение на дейността на въззивната инстанция и е изпълнил задълженията си съобразно закона и съдебната практика, включително и посочената от касатора. Независимо от препращането към мотивите на първата инстанция, каквато възможност е изрично предвидена в разпоредбата на чл. 272 ГПК, съдът е изложил собствени мотиви, които са пълни и ясни - изяснил е кои релевантни за спора факти приема за установени и кои не, произнесъл се е по възраженията и доводите на страните, и е изложил съображения по всички относими към решаването на спора по същество въпроси. Обсъдил е поотделно и в съвкупност събрания доказателствен материал – експертно заключение, социални доклади, обяснения на родителите и свидетелски показания - и въз основа на него е посочил ясно и точно до какви правни заключения е стигнал. Съдът е предприел необходимата активност, с оглед задължението му за съблюдаване на висшия интерес на детето, съобразно указанията, дадени в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС във връзка със служебното начало, което има превес пред диспозитивното и състезателното начало в процеса, щом се касае за интересите на дете. Съдът е съобразил всички релевантни в случая обстоятелства: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към детето, желанието им да го отглеждат и възпитават, привързаността на детето към родителите, полът и възрастта на детето, възможността трети лица да оказват помощ при отглеждането и възпитанието му, жилищно-битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Допълнително следва да се посочи, че почти всички оплаквания на касатора са насочени основно към изводите на съда по отношение на вината за разстройството на брака, който въпрос не подлежи на касационен контрол, съобразно изложеното по-горе.

Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. От съдържанието му не се констатира същото да е постановено в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Следва да се посочи, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, в каквато насока са твърденията на касатора в представеното изложение. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

В заключение, въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, поради липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

С оглед изхода на делото, на ответницата по касационната жалба са дължими направените от нея разноски в размер на 1022,58 евро, съобразно представените в тази връзка доказателства.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение