Определение № 3546 от 09.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1518/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Л. К. Е. срещу решение № 43 от 12.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 50/2024 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено решение № 397 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 1455/2022 г. по описа на Районен съд – Лом, в частта, с която е оставено без уважение искането за изменение на решение № 267 от 04.08.2023 г., постановено по същото дело, в частта за разноските.

Касаторът обжалва решението в посочената част като неправилно с твърдения за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че предявеният иск по чл. 108 ЗС е отхвърлен, тъй като съдът е съобразил на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, че в хода на процеса, след предявяване на иска е възникнало правно основание за владение на процесния имот от страна на ответника. Посочил е, че ответникът с поведението си е станал причина за предявяване на иска, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК дължи да заплати ищеца направените разноски за водене на този иск. Като основания за допускане на касационното обжалване на атакувания въззивен съдебен акт се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Твърди се, че приетото в обжалваното определение противоречи на посочена съдебна практика по следните два въпроса:

1. В хипотеза, при която съдът е намерил за основателни доводите на ищцовата страна, преценил е претенцията като основателна към момента на завеждане на делото, а отхвърлянето на същата е резултат от съобразяването на настъпили в хода на производството нови факти, които не са обхванати от противопоставените от ответната страна защитни средства, следва ли отговорността за разноски да се поеме от ответника, който с поведението си е дал повод за завеждане на иска?

2. В хипотеза, при която ревандикационният иск е отхвърлен поради това, че след завеждане на делото е възникнало правно основание за владение на процесния имот от страна на ответника, следва ли отговорността за разноски да се поеме от ответника, който с поведението си е дал повод за завеждане на иска?

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното:

Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 276, ал.1 ГПК, от страна по делото /ищец/ с правен интерес от обжалването, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

Производството по делото е образувано по предявен от Л. К. Е. иск по чл.108 ЗС, който е отхвърлен от първоинстанционния съд.

Ищецът по делото е поискал да бъде допусната поправка на очевидна фактическа грешка като съдът се произнесе с отделени диспозитиви по предявения иск по чл.108 ЗС в установителната и в осъдителната му част, както и да бъде изменено решението в частта му за разноските, мотивирайки се, че искът е отхвърлен с мотив, че след завеждане на иска е възникнало правно основание за владение на имота от страна на ответника.

С решение № 397/14.12.2023г. първоинстанционният съд е оставил без уважение исканията по чл.247 ГПК и по чл.248 ГПК.

Въззивният съд е отменил решение № 397/14.12.2023г. в частта му, касаеща искането по чл.247 ГПК и е постановен диспозитив, с който е признато, че ищецът е собственик на спорния имот и е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС в осъдителната му част, като в тази му част решението на въззивния съд не е обжалвано и е влязло в сила.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решението на районния съд в частта му, с която искането по чл.248 ГПК е оставено без уважение. За да се произнесе, въззивният съд е приел, че съгласно мотивите на т. 2 А от ТР № 4 /2014 г. на ОСГК на ВКС в иска по чл. 108 ЗС се съдържат две искания за правна защита и по всяко от тях съдът следва да се произнесе в диспозитива. Но в тълкувателното решение не е прието, че когато едното искане е уважено, а другото – не е, то ревандикационният иск е уважен частично. Искът по чл. 108 ЗС е един, макар да съдържа две искания. Различното произнасяне по тях не означава частично уважаване на иска, а резултатът по делото се определя от отхвърлянето на иска в осъдителната му част.

При тези мотиви на съда не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл.235, ал.3 ГПК, не са правни по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Съгласно приетото в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен от въззивния съд, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая мотивите на съда, за да приеме, че ищецът няма право на разноски са, че искът по чл. 108 от ЗС е един, макар и да съдържа две искания, по всяко от които съдът следва да се произнесе в диспозитива си, като различното произнасяне по тях не означава частично уважаване на иска по чл. 108 от ЗС. Въззивният съд не е формирал извод, че към момента на завеждане на делото искът е бил основателен, но подлежи на отхвърляне поради зачитане на основание чл.235, ал.3 ГПК на настъпили в хода на производството нови факти. Напротив мотивите на съда са, че ответникът ползва нивата на противопоставимо правно основание - въз основа на договор за аренда от 29.07.2020 г., вписан в Службата по вписвания-гр. Лом под вх. рег. № 4365/31.07.2020 г., който договор е сключен преди предявяване на иска по настоящето дело- 09.08.2022г. Прието е също, че в хода на първоинстанционното производство между страните е сключен анекс за прекратяване на договора, считано от 01.10.2022 г., който анекс не е произвел действие, поради това, че не е сключен между страните по първоначалния договор. Наред с това за стопанската 2022/2023 г. е неин държател и на валидно правно основание - постигнато споразумение, което е одобрено със заповед на директора на Областна дирекция „Земеделие“-гр. Монтана. Т.е. изводът на съда е за изначална неоснователност на иска в осъдителната му част, а не за основателност на същия към датата на предявяване на иска и настъпил в хода на процеса факт, обусловил отхвърлянето му и следователно не е прието, че ответникът е дал повод за завеждане на делото.

Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивното определение е валидно и допустимо. Не се констатира и очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Предвид изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение