Определение № 5119 от 11.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5161/2023 г.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 143 от 19.07.2023г. постановено по гр.д. № 217/2023г. на Варненски апелативен съд по касационната жалба на Р. Н. Н.. ОСЪЖДА Р. Н. Н., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Пиреос недвижими имоти“ ЕООД, ЕИК Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 143 от 19.07.2023г. постановено по гр.д. № 217/2023г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено решение № 12 от 05.01.2023г. по гр.д. № 1855/2021г. на Варненски окръжен съд и вместо това е признато за установено в отношенията между „Пиреос недвижими имоти“ ЕООД, ЕИК 205643269 и Р. Н. Н., че последната не е собственик на сграда № 7 с идентификатор № *, застроена на 63 кв.м., изградена в поземлен имот с идентификатор № * по КК на [населено място], к.к. „Ч.", с площ от 1752 кв.м. Касационната жалба е подадена от ответницата Р. Н. Н. чрез адв. Д.. За обосноваване допускането на касационно обжалване се твърди очевидна неправилност на акта, както и са формулирани дванадесет правни въпроса, спрямо които се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът „Пиреос недвижими имоти“ ЕООД, чрез пълномощника си адв. Д. моли да не се допуска касационно обжалване.Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срок и е допустима. Производството е по отрицателен установителен иск за собственост на сграда. Правният интерес на ищеца е обоснован с твърдения, че е собственик на сградата по правоприемство от предходния собственик „Банка Пиреос България" АД. Относно правния интерес на ищеца и неговата легитимация съдът е приел за установено следното от фактическа страна: С Постановление за възлагане на недвижим имот от 18.06.2009г. на ЧСИ рег. № * спорният имот, представляващ сграда № 7 с идентификатор № * по КК на [населено място], к.к. „Ч.", със ЗП от 63 кв.м. е възложен на взискателя „Банка Пиреос България” АД, обявен за купувач на имота при цена от 250 000 лв., след проведена публична продан. С протокол за въвод от 09.10.2009г. купувачът е въведен във владение на имота. На 02.05.2019г. в Търговския регистър е вписано преобразуване на „Банка Пиреос България" АД чрез отделяне на ново дружество с наименование „Пиреос недвижими имоти" ЕООД, което е ищцовото дружество. То е правоприемник на процесния имот видно от плана за преобразуване с приложението към него (л. 49-52 от първоинстанционното дело). Според свидетелските показания (на свидетелите К. и М.) от момента на въвода имотът е владян от банката, а след преобразуването - от ищцовото дружество. По правата на ответницата е установено следното: Тя твърди, че е собственик на сградата по приращение в качеството й на собственик на поземления имот, възложен й с Постановление за възлагане от 03.07.2018 г. на ЧСИ М. Ж., рег. № * на КЧСИ, по изп.д. № 20088080400034. Предмет на изпълнение е бил само поземления имот, без постройката (сграда с идентификатор *, „сграда 7“), като същата не е описана (видно от протокола за опис от 13.08.2014г. на л.59 от първоинстанционното дело), не е била предмет на публичната продан и не фигурира в постановлението за възлагане (на л.36 от делото). С протокол от 22.07.2021г. на ЧСИ, ответницата е въведена в поземления имот, без процесната постройка. Установено е, че тя е отправяла искания пред съдебния изпълнител за включване на постройката в постановлението за възлагане, както и за въвод в сградата, които не са били уважени. Тук въззивният съд се е позовал на разрешението в Тълкувателно решение № 5/2015г., на ОСГК. Според него при придобиване на правото на собственост върху недвижим имот на основание публична продан, ако в постановлението за възлагане на съдебния изпълнител не фигурира построената в имота сграда, върху същата не е било насочено принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, не е описана и оценена от съдебния изпълнител и спрямо нея не е проведена публична продан, ако същата представлява самостоятелен обект на правото на собственост, то не намира приложение правилото на чл. 92 от ЗС, за да се приеме, че по силата на постановлението за възлагане е придобита собствеността и върху сградата. Ако сградата представлява несамостоятелен обект на собственост, то правилото на чл. 92 от ЗС се прилага на общо основание. Затова съдът е приел, че за да докаже собственост на основание чл. 92 ЗС ответницата следва да установи, че спорната сграда не е била самостоятелен обект на собственост. Възраженията, че сградата е незаконно изградена, без строителни книжа и в отклонение от разрешението за строеж и инвестиционните проекти, нямат отношение към твърдения от ответницата придобивен способ, доколкото и незаконната сграда е годен обект на собственост, ако представлява самостоятелен обект и не подлежи на премахване. Останалите възражения на ответницата, вкл. за погасяване на правото на строеж за сградата, поради неупражняването му в срок, както и за липсата на ипотечно право в полза на банката - праводател на ищеца, доколкото съставляват упражняване на чужди права и нямат отношение към твърденията за придобиването на сградата по приращение от ответницата, съдът е отказал да разгледа. По спора дали сградата представлява самостоятелен обект на собственост съдът е приел следното: Сградата е построена в поземлен имот, който е придобит през 2004 г. от ответницата Р. Н. Н. и от Д. В. Д. с нотариален акт № 154 от 16.06.2004г. С разрешение за строеж № 119 от 10.02.2005 г., въз основа на одобрен архитектурен проект, на собствениците било разрешено изграждането на вилно селище, включващо шест сгради. С нотариални актове № 168 и № 169 от 30.03.2005г. двамата съсобственици са си учредили взаимно право на строеж за отделни сгради от вилното селище, като за сграда № 7 то е в полза на Д. Д.. На 13.05.2005г., Р. Н. е продала на съсобственика си Д. Д. своята 1/2 ид. част от поземления имот, като по това време е започнало изграждането на две от сградите: № 7 (процесната) и № 8, долепени на калкан. Според заключенията (първоначално и допълнително) на вещото лице инж. М., обект на проектиране (вкл.съгл. приложената обяснителна записка по част архитектурна), е било вилно селище, състоящо се от 6 сгради: сграда 3, сграда 4, сграда 5, сграда 6; сгради 7 и 8 - разположени на калкан. Функционалното разпределение на двете къщи (7 и 8) е едно и също и включва: на първо ниво: два гаража; на второ ниво: кухня, трапезария, дневна, антре и тоалет; на трето ниво: две спални, две бани с WC, две тераси. Според проекта първото ниво е полуподземно, а покривът е скатен с дървена покривна конструкция. На място е изпълнена сграда на три етажа, изцяло над терена, като покривът е плосък, с необходимите изолации. При огледа на 18.02.2022г. вещото лице установява, че сградата е напълно завършена, с всички довършителни работи; плоският покрив представлява бетонна плоча, върху която са изпълнени необходимите изолации. Експертът сочи, че сградата е била изградена на „груб строеж“ към 05.01.2006г., а след това е напълно довършена, частично обзаведена и обитавана. Според тройната техническа експертиза за сграда № 7 с идентификатор * са изпълнени всички ограждащи стени - източна, западна, северна и южна, изпълнени са предвидените конструктивни елементи и преградните стени на трите нива; не е изпълнен предвидения по проекта скатен покрив с дървена покривна конструкция, но сградата е завършена и частично обзаведена. При строителството скатният покрив е отпаднал и е изграден плосък покрив. Тази промяна в конструкцията според експертите е съществена и е следвало да бъде проведена процедура с проект за изменение по време на строителството, какъвто в случая липсва. Само при такова изменение експертите биха дали заключение, че сградата е завършена на „груб строеж“. При обсъждане на заключенията съдът е приел за безспорно, че процесната сграда № 7 е самостоятелна част от предвиденото вилно селище с 6 отделни, самостоятелни (по проект и в конструктивно и функционално отношение) сгради; тя е изградена е напълно въз основа на разрешение за строеж и с минимални отклонения от одобрения проект, като единствено вместо предвидения скатен покрив е изграден плосък покрив. Няма доказателства по делото сградата да подлежи на премахване. За степента на завършеност на сградата и на сграда № 8 са приети два констативни протокола, издадени от комисия при община Варна, район „Приморски“, съответно на 12.01.2006 г. и на 20.12.2005г., въз основа на молба от Д. Д., на основание чл. 181, ал.2 ЗУТ. Според констатациите на комисиите към посочените дати строителството на двете сгради е в груб строеж. Двата протокола са оспорени от ответницата, а за съхраняването на книжата по преписките са изтекли сроковете и те са унищожени. Относно факта на завършване на сградата са събрани показанията на свидетеля А. М., който познава сградата от 2006 г., когато помагал на баща си да поставят тръбите за тоалетните и обзавеждането в баните. Според него към този момент сградата била изградена, имала дограма и плосък покрив, като баща му работел по баните. Свидетелят е очевидец, има непосредствени впечатления, които кореспондират с констатациите в двата оспорени протокола на комисията. Поради това съдът е кредитирал показанията му и е приел, че към 2006 - 2007г. процесната сграда е била завършена на етап "груб строеж" и е съставлявала самостоятелен обект на правото на собственост. В подкрепа на този извод са и извършваните сделки с имота: през 2006 г. собственикът й Д. Д. я е продал на Т. Т., последният я е ипотекирал имота в полза на „Банка Пиреос България" АД; през 2007г. ипотекираният имот е продаден на Д. П.; В същата насока са и данните от огледите, оценката и проведената от съдебния изпълнител публична продан на самостоятелната, завършена сграда № 7. По тези съображения съдът е приел, че към датата на постановлението за възлагане - 18.06.2009 г. сграда № 7, с идентификатор № * по КККР, като самостоятелен обект на правото на собственост е придобита от праводателя на ищеца „Банка Пиреос България” АД. При проведеното впоследствие изпълнително производство, с предмет поземления имот, ответницата не е могла да придобие с постановлението за възлагане от 03.07.2018г. сграда № 7 по приращение (като несамостоятелен обект на собственост) на основание чл.92 ЗС. Затова предявеният от „Пиреос-Недвижими Имоти“ ЕООД срещу Р. Н. Н. отрицателен установителен иск за собственост е основателен. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК Върховният касационен съд намира, че такива липсват. Първото поддържано основание е очевидна неправилност на обжалвания акт. Твърди се нарушение на императивна материалноправна норма - Тълкувателно решение № 5/2015г. на ОСГК и Тълкувателно решение № 1/2011г. но ОСГК, довели до несъвместим със закона резултат - дадено разрешение в противоположен на закона смисъл; нарушения на основни начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Тези доводи не обосновават очевидна неправилност, така както се прилага това основание в практиката на Върховния касационен съд. От съдържанието на обжалваното решение на Варненски апелативен съд не е видно нарушение на правни принципи или явна необоснованост, нито прилагане на отменен закон. Ако е допуснато отклонение от разрешение, дадено в Тълкувателен акт, то съдебният акт не е очевидно неправилен, а това обуславя основание за допускане до касационен контрол на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и неправилност по чл. 281, т.3 ГПК. Поставени са от жалбоподателката следните правни въпроси: 1/ може ли въззивният съд да тълкува тълкувателно решение на Върховния касационен съд; 2/ задължен ли е въззивният съд при обсъждането на доказателствата да съобрази с целия доказателствен материал, относим към предмета на спора; 3/ собственикът на земята може ли, без да разваля договора, направо да се позове на давността срещу суперфициаря, ако сградата, за която е отстъпено право на строеж, не е построена в петгодишния срок; 4/ ако в петгодишния срок сградите на вилно селище не са завършено до покрив, правото на строеж ще се погаси ли изцяло или само за незавършените обекти; 5/представлява ли самостоятелен обект на собственост сграда, която е част от група сгради (шест на брой), съгласно разрешение за строеж, в което не е допуснато поетапно изпълнение на проекта; 6/ при изграждане на вилно селище, което не допуска поетапно изграждане, може ли правото на строеж да се трансформира в право на собственост когато няма акт об. 14 за приемане на конструкцията; 7/ за да възникне суперфициарна собственост необходимо ли е, в хипотезата на чл. 152, ал.1 ЗУТ, да се приеме, че упражняването на правото на строеж се отнася за цялото вилно селище; 8/ погасено ли е правото на строеж по чл. 67 ЗС когато в петгодишен срок не реализирано разрешеното строителство на вилно селище, за което не се допуска поетапно изпълнение на проекта; 9/ при липсваща част от конструкцията - покрив, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи, налице ли е груб строеж на сграда; 10/ ако в петгодишен срок от датата на издаване на разрешение за строеж за комплексно застрояване на вилно селище, което не предвижда поетапно застрояване, сградите не са довършени до покрив, следва ли за всяка сграда да се издаде акт обр. 14 по смисъла на ЗУТ или такъв се издава за цялото селище; 11/ какви са критериите, по които се преценява факта на владението и тече ли придобивна давност при спиране на строителството с влязла в сила заповед на Началника на РДНСК по чл. 224, ал.3, вр. ал.1, т.2 ЗУТ; 12/ след като установяването на това дали сградата е изградена в груб строеж е правен въпрос, следва ли въззивният съд да се съобрази с констатираното от техническата експертиза, за което са необходими специални знания по строителство, архитектура и геодезия. Първият въпрос: може ли съдът да тълкува Тълкувателно решение, е поставен твърде общо и немотивирано. Съдът, решаващ правния, спор е длъжен да прилага тълкувателните решения на Върховния касационен съд. Видно от оплакванията в жалбата, касаторът счита, че съдът неправилно е приложил Тълкувателно решение № 1/2011г. на ОСГК и Тълкувателно решение № 5/2015г., и двете на ОСГК. Такова неправилно прилагане не е налице. В т.1 на първия тълкувателен акт е дадено разяснение относно разрешен строеж на сграда с множество самостоятелни обекти, които ще са под един покрив, т.е. сграда в режим на етажна собственост. В тази хипотеза правото на строеж е упражнено когато е постигнат грубия строеж на цялата сграда, а не с изграждането на отделните обекти в нея. Това разрешение не е приложимо за настоящия случай. По делото не е съществувал спор, че предвиденото застрояване на поземления имот е с шест отделни сгради, които не са свързани помежду си, така че упражняването на правото на строеж е в зависимост от завършването на всяка сграда до степен на груб строеж. Именно такава преценка е направил въззивния съд и е приложил тълкувателния акт напълно адекватно. Липсва отклонение и от втория тълкувателен акт, доколкото е прието, че сградата, напълно завършена, е самостоятелен обект на собственост и не може да бъде придобита на основание чл. 92 ЗС от лицето, на което с постановление за възлагане е възложен терена. Вторият въпрос е за задължението на въззивния съд да обсъди целия доказателствен материал, относим към предмета на спора. Въпросът е поставен без каквато и да е обосновка какво точно не е обсъдил съда. Предвид това касационно обжалване по този общ въпрос не може да се допусне. Следващите въпроси (от трети до десети) са базирани на тезата на касатора, че правото на строеж не е било реализирано в петгодишен срок и е погасено, както и че за реализирането му е било необходимо да се изградят всичките предвидени шест сгради. Тези въпроси не кореспондират с решаващите мотиви на въззивния съд. Съдът не се е произнасял по въпроса дали е погасено правото на строеж по смисъла на чл. 67 ЗС, тъй като е приел, че сградата е завършена в груб строеж към 2006г., т.е. петгодишен срок от началото на строежа не е изтекъл. Що се отнася до това дали правото на строеж се счита реализирано с построяването и на шестте сгради, тези доводи на ответницата по иска са отречени от съда с позоваване на Тълкувателно решение № 1/2011г. на ОСГК. Съдът е установил (и затова не е имало спор между страните), че процесната сграда е самостоятелна такава, не е свързана нито конструктивно, нито функционално с останалите сгради. Поради това не е налице визираната в тълкувателния акт хипотеза на строителство на една сграда с множество самостоятелни обекти под един покрив. Единадесетият въпрос е критериите, по които се преценява факта на владението и тече ли придобивна давност при спиране на строителството с влязла в сила заповед по чл. 224, ал.3, вр. ал.1, т.2 ЗУТ. Този въпрос не е разрешен в обжалвания акт. Той касае второто, евентуално придобивно основание на ищеца, с което е обосновал правния си интерес, а именно придобивна давност. Това основание не е било разглеждано, тъй като е прието наличието на първото придобивно основание и никакви съображения за давностно владение съдът не е излагал. Последният въпрос е за значението на приетите експертизи при разрешаване на правен въпрос, за който обаче са необходими специални знания. Въпросът не е в състояние да обуслови допускане на касационен контрол. При разрешаване на спора кога е завършен грубия строеж на сградата Варненски апелативен съд се е базирал на констатациите и мненията на вещите лица от приетите експертизи (единична и тричленна), но извършил своя самостоятелна преценка на този правен въпрос, като не е възприел извода на тройната експертиза и се е мотивирал защо. По този начин съдът е процедирал в съответствие с разпоредбата на чл. 202 ГПК и с практиката на Върховния касационен съд по прилагането й. В обобщение, следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване. В полза на ответника по жалбата следва да се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7400лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о. ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 143 от 19.07.2023г. постановено по гр.д. № 217/2023г. на Варненски апелативен съд по касационната жалба на Р. Н. Н.. ОСЪЖДА Р. Н. Н., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Пиреос недвижими имоти“ ЕООД, ЕИК 205643269 сумата 7400/седем хиляди и четиристотин/ лева разноски по делото. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: