Определение № 6049 от 30.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3440/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

С решение № 82 от 12.05.2025 г., постановено по в.гр.д. № 118/2025 г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, е потвърдено решение № 1488/ 09.12.2024 г. по гр.д.№ 39/ 2024 г. на Окръжен съд- Пловдив, с което е отхвърлен искът, предявен от Г. Н. Т. против Министерство на здравеопазването, за заплащане на обезщетение в размер на 22 000 000 евро, за претърпените от ищеца вреди от киста в областта на тила, получена вследствие на удар или нещо по- тежко от удар, допуснат от служител от АГ отделение на ВМИ „Иван Павлов“ – гр. Пловдив, на 11.05.1969 г., както и искът, предявен против Министерство на труда и социалната политика, за заплащане на обезщетение в размер на 3 000 000 евро, за претърпените от ищеца вреди от полученото травматично увреждане на гръбначния стълб, вследствие на претърпян инцидент в социално заведение в гр. Карлово, където е бил настанен, когато е бил деветгодишен.

Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от Г. Н. Т., представляван от адвокат П., с оплакване за неправилност. Касаторът поддържа, че е неправилен изводът на съда, че исковете на жалбоподателя са погасени по давност, тъй като давност не тече за лицата, които не могат да предявят своите права.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят е посочил, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Формулира следните правни въпроси:

1. От кога започва да тече давност за лицата, които не могат да упражнят свои собствени права?- по този въпрос поддържа противоречие с т.14 от ППВС № 7/1978 г.

2.Въззивният съд не се е произнесъл по всички доказателства, възражения и доводи на страните, за което поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о.

В писмен отговор на касационната жалба ответното Министерство на труда и социалната политика моли обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно. Счита, че в изложението към касационната жалба касаторът не е формулирал правен въпрос, което е основание да не бъде допускано обжалваното решение до касация. По същество поддържа, че въззивното решение е правилно, изводите на съда- обосновани и законосъобразни.

Ответникът по жалбата Министерство на здравеопазването не взема становище по жалбата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че исковете са допустими, тъй като ищецът твърди вредите, за чието обезщетяване претендира, да са му причинени от служители на здравното заведение, в което е бил роден, и на социалните заведения, в които е бил настанен като дете, които заведения към момента на уврежданията са били под юрисдикцията именно на ответните министерства, с което обосновава тяхната процесуална легитимация.

Съдът е приел за установено, че Г. Т. е [дата на раждане] в АГ отделението на ВМИ “Иван П.Павлов- гр.Пловдив. Приел е, че правоприемник на болницата е УМБАЛ “Свети Георги“ ЕАД. С така настъпилото правоприемство дружеството поема правата и задълженията на дотогавашното здравно заведение, числящо се първоначално към Министерство на народното здраве. Извел е извод, че Министерство на здравеопазването не е материалноправно легитимирано по смисъла на чл.49 от ЗЗД да отговаря за вредите, настъпили вследствие виновно противоправно поведение на служителите на посоченото лечебно заведение при изпълнение на възложената им като такива дейност, тъй като с настъпилото правоприемство задълженията са преминали към друг правен субект. Същото е приел и за втория ответник- МТСП. Посочил е, че домовете за деца не са притежавали самостоятелен статут, а са били държавни структури, подчинени на Министерство на здравеопазването и Министерство на народната просвета, преобразувани впоследствие в общински специализирани институции, със закриването на които понастоящем титуляр на породените от дейността им права и задължения остава съответната община, към която са се числили. Посочил е, че според данните по делото, на територията на Община Карлово е функционирал Дом за деца лишени от родителска грижа „Даскал Ботьо“- гр.Калофер, закрит със Заповед №РД 01-720/20.06.2012г. на Изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане. При това положение ответното Министерство на труда и социалната политика не е материалноправно легитимирано по смисъла на чл.49 от ЗЗД да отговаря за вредите, настъпили вследствие виновно противоправно поведение на служителите на закрития общински дом.

На следващо място съдът е посочил, че от събраните по делото доказателства, от изслушаната СМЕ, се установява, че ищецът Т. страда от твърдените увреждания – кистозна формация в главния мозък и изменения по костните елементи на гръбнака - 12 гръден и трети-четвърти поясен прешлени. Вследствие на кистозната формация, според обясненията на експерта в съдебно заседание на 12.04.2022 г., ищецът е проходил трудно, проговорил късно и изговарял трудно отделни думи, като му е поставена диагноза „детска церебрална парализа“, заради която е инвалидизиран с определена с приложеното решение от 27.11.2000 г. на ТЕЛК 100 % загубена работоспособност с потребност от чужда помощ пожизнено, а уврежданията в областта на кръста оказват влияние на движенията на тялото. Според вещото лице не се установява кистозната формация да се е появила вследствие на удар или изпускане на ищеца два дни след раждането му, както се твърди в исковата молба. Напротив, според заключението на СМЕ, кистозната формация е с вродена генеза или аномалия, тъй като от проведеното със скенер изследване е видно, че няма промяна от травматично естество. С травматичен произход са измененията по костните елементи на гръбнака на ищеца, които са с голяма давност, но според вещото лице не може да се определи кога са получени, нито по какъв механизъм.

На последно място съдът е посочил, че според чл.115, б.”Е” от ЗЗД, давност не тече за вземанията на ненавършили пълнолетие за времето, през което те нямат законен представител, който да ги предяви, и шест месеца след назначаването на такъв. Съдът е посочил, че ако се приеме, че Г. Т. не е имал законен представител, давността, погасяваща правото му на иск за процесните обезщетения, е започнала да тече от навършване на пълнолетие на 09.05.1987 г. Според съдебният състав обстоятелството, че ищецът не е бил наясно за уврежданията си, поради липсата на съхранена от институциите, в които е бил настанен, медицинска документация, и е узнал за тях чак при направеното му на 02.06.2020 г. ЯМР изследване, няма отношение към момента на настъпване на самото увреждане. Съдът е посочил, че давност тече от момента на увреждането, тъй като се касае за обективно установим факт, късното откриване на който с медицински изследвания се дължи на бездействието на ищеца. По тези съображения съдът е приел извод, че за претендираните вземания е изтекла погасителната давност. При тези изводи съдът е приел, че предявените искове са изцяло неоснователни.

Поради съвпадението на изводите по спора въззивният съд e потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал.1,т.1 т. 3 от ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т. 1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Първият поставен въпрос в изложението към касационната жалба не отговаря на изискванията за правен въпрос, тъй като същият няма значение за крайния изход и правилното решаване на спора. С обжалваното решение въззивната инстанция е отхвърлила предявените искове поради недоказана материалноправна легитимация на ответниците. Съдът е приел, че правоприемници на родилния дом, в който се е родил ищецът и на дома за деца, в който е бил настанен на 9- годишна възраст, са други субекти, а не конституираните като ответници. С оглед така изложените мотиви съдът е приел, че не е необходимо да се изследва доказаността на фактическия състав на чл.49 от ЗЗД, за да се обоснове извода на неоснователност на исковете. Като допълнителни мотиви към извода за неоснователност на исковете съдът е приел, че не се установява вредите на ищеца да са настъпили в резултат на действия на служители на родилния дом и социалното заведение, според твърденията на ищеца в исковата молба. А отделно от това е приел извод, че исковете са погасени по давност. Даването на отговор на поставения в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК не може да доведе до различни изводи по съществото на спора, поради това, че основните мотиви на съда за отхвърляне на исковете са били тези във връзка с материалноправната легитимация на ответниците. С оглед тези изводи на съда, предявените искове биха били неоснователни, независимо от това от кога тече погасителната давност за лицата, които не могат да упражнят своите права. С оглед изложеното, касационният състав счита, че поставеният въпрос няма обуславящо значание за изхода от спора, поради което не покрива общата предпоставка за правен въпрос, който да послужи за допускане на решението до касационна проверка.

Вторият поставен въпрос, касаещ задължението на въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните е обуславящ всяко съдебно решение, но не е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с установената съдебна практика, в това число и цитираната от касатора. Съгласно трайно възприетото в практиката на ВКС въззивният съд е длъжен, в рамките на въззивното сезиране съгласно чл. 269 от ГПК, да обсъди всички релевантни доводи и надлежно въведени възражения на страните, както и да прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно. Съдът следва, съобразявайки доказателствената тежест, да изведе изводи, съобразно вътрешно си убеждение, които да са съобразени с приложимите към спора закони. Безпротиворечиво е възприето в съдебната практика, че въззивната инстанция е такава по същество и при сезиране дължи да извърши собствена правораздавателна дейност.

При постановяване на обжалваното въззивно решение Апелативен съд- Пловдив изцяло се е съобразил с посочената съдебна практика. Съдът е обсъдил събраните и относими доказателства по делото, подвел е установените факти под съответните правни разпоредби, съобразил е практиката по приложението на относимите към спора закони. При действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., действа концентрационно начало, съгласно което процесуални действия на страните са ограничени с преклузивни срокове. Така, правото на ищеца да сочи доказателства е ограничено до извършването от съда на доклад по делото по реда на чл.146 от ГПК. След извършването на доклада, ако страната не поиска събиране на доказателства губи възможност да направи това по-късно, освен при условията на чл.147 от ГПК. Преклузии съществуват и за събиране на доказателства пред въззивната инстанция- чл.266 от ГПК. При така уреденото исково производство, липсват основания въззивната инстанция да събира и обсъжда доказателства, искани от ищеца след настъпване на преклузиите за това и без да се сочат основания за допустимост на доказателствените искания. Изводът е, че въззивната инстанция в своето решение е обсъдила всички надлежно събрани и относими към спора доказателства. Липсва основание да се приеме, че анализът на доказателствата е бил едностранен или избирателен.

С оглед изложеното следва да се приеме, че поставеният от касатора въпрос е обуславящ, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което не може да послужи за селектиране на касационната жалба и допускането на решението до касация.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.