Определение № 657 от 18.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 2384/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. П. Д. и Н. В. Д., чрез пълномощника им адв. Т. Г. от САК, против решение № 100002 от 21.06.2022 г., пост. по т.д.№ 63/2020 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е отменено решение № 378 от 24.10.2019 г. по гр.д. № 754/2018 г. на Русенския окръжен съд в частта, с която по иск с правно основание чл. 432 от КЗ ЗД„Бул И.“АД е осъдено да им заплати обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от първоначалния ищец П. Н. В., когото са заместили на основание чл. 227 от ГПК, поради смъртта му, настъпила в течение на производството, в резултат на пътнотранспортно произшествие, предизвикано на 2.06.2018 г., за сумата над 60 000 лв. до 160 000 лв., и искът е отхвърлен за тази разлика. Инвокирани са оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, като поставено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради неговата необоснованост. Изложено е, че фактът на увреждането и причините за настъпването му са установени с влязла в сила присъда по отношение на делинквента Г. С. А., който при управление на моторно превозно средство е нарушил правилата за движение на пътищата - чл. 20, ал. 2, чл. 25, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 от ЗДВП, с което е осъществил състава на престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в”, във вр. с чл. 342, от НК. Посочено е, че пътнотранспортното произшествие е предизвикано поради несвоевременно възприемане на пътната обстановка от страна на водача на л. а. „Ауди“ А3, довело до неадекватната му реакция при възникване на критичната пътна ситуация, който е продължил движението за извършване на ляв завой, вместо да спре и да пропусне мотоциклета да премине безпрепятствено през кръстовището, с което би предотвратил настъпването му. Оспорена е основателността на възражението за съпричиняване, с довода, че то не е установено при условията на пълно и главно доказване, за което ответникът носи доказателствената тежест, каквото не е било проведено. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по възражението за съпричиняване в противоречие с цитираната в жалбата казуална практика на Върховния касационен съд, според която то е налице само при такова обективно поведение на пострадалия, изразяващо се в действие или бездействие, пряко създаващо предпоставки за настъпването на увреждането и без наличието на което вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, като съотношението му спрямо поведението на делинквента се преценява с оглед на основния фактор за причиняването на вредоносните последици. Инвокирано е и оплакване, че при определяне размера на обезщетението за понесените от наследодателя на ищците неимуществени вреди е нарушен принципът на справедливостта, установен в чл. 52 от ЗЗД, като то не съответства на действително понесените от него и доказани по делото болки и страдания. Изложено е, че в резултат на застрахователното събитие пострадалият е получил тежка политравма със загуба на едното око, която е наложила извършването на над 20 операции в относително кратък период от 10 месеца, като въпреки това, в резултат на получените травми пострадалият е починал, вследствие на многобройните увреждания. Наведен е довод, че освен интензивността на физическите болки, съдът не е съобразил, че пострадалият е бил откъснат от социалната си среда, разделил се е с приятелката си, не е имал възможност да работи и до датата на смъртта си е бил в постоянна борба за живота си.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касаторите са обосновали достъпа до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, със следните въпроси:

1. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди;

2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение ?;

3. Как се определя процентът на съпричиняване на пострадалия и следва ли неговото поведение спрямо поведението на делинквента да се преценява с оглед на това кой е основният фактор за причиняването на вредоносните последици?

Ответникът „ЗД Булинс“АД е оспорил касационната жалба и наличието на предпоставките за допускането на касационно обжалване. В писмения му отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му адв. И., с позоваване на т. 1 от ТРОСГТК № 1/19.02. 2010 г. на ВКС се поддържа, че формулираните от касаторите въпроси, в частност тези, свързани с неправилно приложение на разпоредбата на чл. 51 ал. 2 и на чл. 52 от ЗЗД, както и за нарушаване на процесуалните правила за мотивиране на решението не са от естество да обосноват допускането на касационно обжалване, тъй като са относими към неговата правилност, която не е предмет на производството по чл. 288 от ГПК. Изложено е, че с оглед характера и степента на уврежданията, обезщетението не следва да надхвърля сума над 150 000 - 200 000 лева, в какъвто диапазон то е определено с обжалваното решение. Поддържа се, че предвид механизма на настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие, единствената [sic] причина за предизвикването му е превишената и несъобразена скорост на ищеца като водач на мотоциклет, поради което ако водачът на лекия автомобил, чиято отговорност е застрахована от „ЗД Булинс“АД, въобще има вина [sic], степента на съпричиняване от страна на пострадалия следва да бъде равна поне на 75 %. Направено е искане да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да постанови обжалвания по касационен ред процесуален резултат въззивният съд е приел, че преди предприемане на маневрата „завой наляво“, предполагаща временно навлизане на управлявания от него автомобил в платното за насрещно движение, делинквентът е имал техническата възможност да предотврати предизвикването на произшествието, като спре до мястото на удара, защото опасната му зона на спиране при установената скорост е по-малка от отстоянието до мястото на удара. Същевременно е съобразил, че доколкото извършването от лекия автомобил на маневра с предстоящо навлизане и пресичане на платното за движение, по което се движи мотоциклетистът, съдържа индиции за предвидима опасност, мотоциклетистът е бил длъжен да прецени автомобила като предвидимо потенциално препятствие и да предприеме действия по намаляване на скоростта си на движение и/или спиране, което той не е сторил. Посочил е, че ако управляващият мотоциклета първоначален ищец се е движел с разрешената скорост от 50 км.ч., той би могъл да избегне удара с предприелия маневрата лек автомобил, тъй като би се намирал на безопасно разстояние от опасната контактна зона, при навлизането в която той вече е бил непредотвратим. Въз основа на така очертания механизъм на произшествието въззивният съд е направил обобщаващ извод, че с действията си пострадалият сам се е поставил в невъзможност да реагира адекватно на пътната обстановка и е причинил неговото настъпване, консеквентно на което, с оглед възражението на ответното застрахователно дружество по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е ревизирал степента на неговия принос, като противно на първоинстанционния съд го е определил в размер на 70 %, т.е. значително по-голям от този на самия делинквент. Трайна и непротиворечива е формираната по реда на чл. 290 от ГПК казуална практика на Върховния касационен съд, че приносът на пострадалия за предизвикване на крайния вредоносен резултат следва да бъде надлежно въведен като предмет на делото чрез правоограничаващото защитно възражение на ответника за намаляване на претендираното обезщетение, основано на конкретни действия или бездействия на увредения, с които той обективно е способствал за неговото настъпване, като е създал условия за това или само го е улеснил вкл. и в хипотезата, при която поради нарушаване на съответните императивни норми сам се е поставил в невъзможност да го избегне. В случая, третият въпрос за начина на определяне процента на съпричиняване на пострадалия и следва ли неговото поведение спрямо поведението на делинквента да се преценява с оглед това кой е основният фактор за причиняването на вредоносните последици, е включен в предмета на делото, доколкото решаващата дейност на въззивния съд е резултат именно от приетата от него по-висока степен на принос на пострадалия в сравнение с тази, приета от първостепенния съд. Трайна е съдебната практика, че определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за причиняването на вредите (в този смисъл решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о., решение № 117 от 8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г., І т. о., решение № 15 от 19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г., ІІ т. о. и др.). Същевременно, в служебно известното на настоящия състав, решение № 54 от 04.06.2020 г. по т. д. № 1018/2019 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, съдът се е произнесъл по въпроса за границите, в които е допустимо определянето на приноса на пострадалия, известен като „съпричиняване“. Ето защо по този въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка на съответствието му с цитираната съдебна практика на Върховния касационен съд, включително и с оглед съотношението между приноса на двамата при причиняване на вредоносния резултат.

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Първият въпрос относно критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към определяне размера на присъденото обезщетение, с оглед критериите, примерно посочени в ППВС № 4/1968 г. и развити казуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, които са специфични за всеки конкретен случай, и които при телесните увреждания са свързани с техния характер, начина на причиняването им, интензивността и продължителността на търпените от пострадалия болки и страдания, допълнителното влошаване на здравословното му състояние, предизвиканите от него осакатявания, загрозявания и пр., както и всички други особени обстоятелства, които са установени по конкретното дело и които поради причинната им връзка с обема на понесените вреди следва да бъдат съобразени при определяне размера на обезщетението. Този въпрос е обусловил изхода на спора и е относим към инвокираното в касационната жалба оплакване за определяне на обезщетението в понижен размер, при което не са съобразени всички релевантни за това критерии, които се включват в понятието за справедливост, разбирано като еквивалентност между него и обема на причинените вреди, в частност многобройните хирургически интервенции, понесени през период от 10 месеца и свързаните с тях физически страдания, които са се оказали без очаквания терапевтичен ефект, доколкото въпреки интензивното лечение е настъпила смъртта на пострадалия. Налице е и специалният селективен критерий за достъп до касация, доколкото с посочените от касаторите решения на ВКС, в частност решение № 17 от 27.02.2013 г. по т. д. № 266/2012 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и решение № 144 от 01.10.2012 г. по т. д. № 196/2012 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС при определяне размера на обезщетението е съобразено наличието на многобройни и трайни увреждания и развитието на необратими патологични процеси.

Що се отнася до въпроса за задължението на въззивния съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК, той е общо и абстрактно формулиран и не е от естество да обоснове допускането на касационно обжалване.

По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по значимите за изхода на спора въпроси относно съобразяването на всички критерии за определяне размера на обезщетението, включени в понятието за справедливост, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, основани на установени по делото конкретни факти, както относно определяне степента на приноса на пострадалия и съпоставянето му с поведението на делинквента, с оглед предпоставките по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на претендираното обезщетение.

Касаторите са освободени от задължението за заплащане на държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание без указания за внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,