Определение № 388 от 23.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1336/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по подадена съвместна касационна жалба от Д. Г. К. и К. Ж. К., двамата от [населено място], чрез процесуален пълномощник, против решение № 260032 от 19.02.2021 г. по в. т. д. № 645/2020 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив в частта, с която, след повторна въззивна проверка на решение № 19/22.02.2018 г. по т. д. № 122/2017 г. по описа на Хасковския окръжен съд, касаторите са осъдени да заплатят солидарно на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД сумата 52 240.56 лв. като част от общо дължимата сума от 88 078.87 лв., представляваща невърната главница по договор за кредит HL 12607 от 07.08.2006 г. за покупка и ремонт на недвижим имот, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.09.2017 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение страда от пороците по чл.281 т.3 ГПК, обуславящи отмяната му като неправилно. Поддържа се, че съдът не е обсъдил всички възражения и доводи по въззивната им жалба, както и че не се е произнесъл по възражението за погасителна давност. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите излагат отново оплакванията си във връзка с погасителната давност, като твърдят, че въпросът за наличие или липса на такава е факт от съществено значение за решаването на делото с оглед преценка на обявената от Банката предсрочна изискуемост и определяне размера на главницата, като размер на общия дълг, част от който е присъдената сума. Считат, че постановеното решение противоречи на практика на ВКС, съответно посочена, съгласно която съдът следва да обсъди като въззивна инстанция всички относими релевантни факти и обстоятелства, имащи значение за съществените материално- и процесуалноправни въпроси по предмета на делото. В тази връзка поставят следните въпроси: „Задължен ли е с оглед изясняване на делото въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства по отношение на релевантни факти и обстоятелства, както и да изложи мотиви по тях; При предявен частичен осъдителен иск, следва ли съдът да изследва всички възражения, в това число и възражения за погасителна давност, когато тези възражения се отразяват на общия част на дълга, част от който дълг е в предмета на частичния иск“. Излагат се и доводи, че решението на въззивния съд е явно несправедливо, респ. очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, също поради необсъждане на възражението за изтекла погасителна давност, което би намалило дълга с 11 вноски. В срока по чл.287 ал.1 ГПК е постъпил кратък писмен отговор от насрещната страна, чрез процесуален пълномощник, със становище, че не са налице основанията по чл.280 ГПК за допускане на исканото касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, за да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е допустима, т.к. изхожда от легитимирани страни, подадена е в срока за обжалване по чл.283 ГПК и е насочена против обжалваемо въззивно решение, но не се установява приложното поле на касационното обжалване по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, по следните съображения: Въззивното решение е постановено по реда на чл.294 ГПК, след като предходното такова е отменено с решение № 112 от 28.10.2020 г. по т.д.№ 2029/2019 г. на ВКС, І т.о., поради несъобразяване именно на практиката на ВКС /решение № 107/10.08.2011 г. по гр.д.№ 78/2010 г. на I г.о., решение № 221/08.02.2016 г. по гр.д.№ 1453/2015 г. на I г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на IV г.о., решение № 92/16.03.2012 г. по гр.д.№ 980/2011 г.на II г.о. и др./, според която: За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на основание чл.235 и чл.236 ГПК; Въззивният съд дължи произнасяне по същество по твърденията и възраженията на страните, съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на основание чл.269 ал.2 ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл.266 ал.1 ГПК. В това решение касационният съд при осъществяване на проверката за законосъобразност на обжалвания въззивен акт е обсъдил всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства, свързани с предмета на спора, като е върнал делото за ново разглеждане по реда на чл.293 ал.3 ГПК единствено за назначаването на експертиза, посредством която да бъде установено, в какъв размер е непогасеният предсрочно изискуем остатък от главницата по вноски /включително непадежиралите такива/ до края на срока на договора и какъв е точният размер на дължимата по първоначалния погасителен план договорна лихва за съответно посочени периоди. В случая оплакванията в касационната жалба съвпадат с въпросите, окончателно разрешени при постановяване на решението по т.д.№ 2029/2019 г. на ВКС, І т.о., поради което не могат да служат като основания за касиране на въззивното решение, съгласно императивното правило на чл.295 ГПК /че второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото/. На следващо място, при съобразяване на горната разпоредба се установява, че формулираният първи въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не се явява разрешен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд се е съобразил изцяло с приетото в отменителното решение и дадените му указания, на основание чл.294 ал.1 изр. последно ГПК. Както касационната, така и въззивната инстанция не са обсъждали, дали вземането на банката или части от него са погасени по давност, но и такова възражение не е било направено своевременно /с отговора на исковата молба/ от страна на ответниците – настоящи касатори и съответно не е станало част от спорния предмет. Във връзка с това, без значение за решаването на делото е вторият формулиран въпрос - вариант на първия, касаещ задължението на съда да разгледа възражението за изтекла погасителна давност, в конкретната хипотеза на предявен частичен иск. Предвид изложеното съдът намира, че не са налице кумулативно изискуемите предпоставки на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационнен контрол в обжалваната част. Същите съображения, с оглед обосноваването на основанието за достъп до касация по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК с идентични обстоятелства, налагат извода, че решението не е очевидно неправилно по смисъла на посочената разпоредба, като освен това не се установяват и общите критерии на квалифицираната форма на неправилност според практиката на ВКС, а именно - соченият порок не е видим от съдържанието на въззивния съдебен акт, не представлява грубо нарушаване на правилата на формалната логика и не е резултат от превратно прилагане на материалния закон. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение