Определение № 50010 от 11.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 502/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на И. Г. К. и Г. П. Г. - ищци в първоинстанционното производство и на "Юробанк България" АД - ответник по делото срещу въззивно решение № 10465/12.07.2021 г. по в. гр. д. № 3784/2019 г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение №10521/23.08.2021 г., с което е потвърдено решение №1953/18.03.2019 г. по гр.д. № 7538/2017 г. на СГС. С последното "Юробанк България" АД е осъдена да заплати на ищците И. Г. К. и Г. П. Г. на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 32 933,57 евро - недължимо платена за периода от 15.10.2010 год. до 15.10.2015 год. по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.09.2007 год., вследствие на валутна разлика между щвейцарски франк и евро, ведно със законната лихва за забава от 15.10.2015 год. до окончателното плащане, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 8 726,82 евро - недължимо платена разлика между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски и сбора на заплатените месечни вноски за периода 15.10.2010 год. до 15.10.2015 год., ведно със законната лихва за забава от 15.10.2015 год. до окончателното плакане, сумата от 491,41 евро - недължимо платена годишна такса за управление на кредита за периода 15.10.2010 год. до 31.12.2014 год., ведно със законната лихва за забава от 15.10.2015 год. до окончателното плащане. Отхвърлени са исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за разликата над 32 933,57 евро до 36 005,55 евро и за периода от 03.09.2007 г. до 14.10.2010 год., като погасен по давност, а за разликата над 36 005,55 евро до пълния предявен размер 55 100,64 евро - като неоснователен. Отхвърлени са исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за разликата над 8726,82 евро до 9617,75 евро и за периода от 03.09.2007 год. до 14.10.2010 год., като погасени по давност, а за разликата над 9 617,75 евро до 14 718,41 евро като неоснователен, както и исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за разликата над 8726,82 евро до 14 718,41 евро - недължимо платена поради неправилно изчисляване на лихвата за периода от 03.09.2007 год. до 14.10.2010 год. Отхвърлени са исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за разликата над 491,41 евро до 546,41 евро и за периода от 03.09.2007 год. до 14.10.2020 год. като погасен по давност, за заплащане на сумата от 967,44 евро - недължимо платена валутна разлика, получена при превалутирането на сумата по кредита към момента на усвояването му между щвейцарския франк и евро, като погасен по давност и исковете по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 1955,83 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищците от увеличаване на вноската по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.09.2007 год. С касационна жалба И. Г. К. и Г. П. Г., чрез адв. В. В., обжалват решението в отхвърлителните части по исковете с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за разликата над 32 933,57 евро до размера от 50 399,48 евро, в отхвърлителната част по исковете с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД недължимо платена /въз основа на нищожни клаузи по договора за кредит, евентуално поради неправилно изчисляване на лихвата по кредита/ за разликата над 8726,82 евро до 13 354,97 евро - недължимо платена сума за лихвата за периода от 03.09.2007 год. до 14.10.2010 год, както и в отхвърлителната част по иска по чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 1955,83 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищците от увеличаване на вноската по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.09.2007 год. Касаторите – ищци поддържат, че решението в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основание по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението към касационната жалба се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и поставят следните въпроси: 1/ В хипотеза на банков кредит, сключен с потребител, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чужденстранната валута /швейцарски франкове/, посочена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, поради което процесният договор не се счита сключен в резерваната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, може ли съдът да присъди на ищеца-потребител левовата/евровата равностойност на сумите, които са надплатени поради нищожни клаузи от този договор за банков кредит? Следва ли в тази хипотеза съдът служебно да присъди исковите суми в чуждестранната валута – швейцарски франк? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 4/29.04.2015 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. 2/ В хипотеза на предявен иск от потребител срещу търговско дружество – банка, за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от увеличение на вноска по договор за кредит, въз основа на клаузи, обявени за нищожни на основание чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП, следва ли потребителят да доказва наличие на противоправно поведение на конкретен служител на банката или е достатъчно да докаже наличие на противоправно поведение на търговското дружество – банка? Считат, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и развитието на правото. Поддържат, че определената от първоинстанционния съд и приета от въззивния съд правна квалификация по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД на исковете за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищците от увеличаване на вноската по процесния договор за кредит, е неправилна, поради което решението в тази част е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. С определение № 50699/5.10.2022 г. настоящият състав е приел, че касационната жалба е частично недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК предвид размера на претенциите в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 1955,83 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищците от увеличаване на вноската по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.09.2007 год., както и в частта, в която е уважен искът и е осъден ответникът да заплати сумата от 491,41 евро - недължимо платена годишна такса за управление на кредита за периода 15.10.2010 год. до 31.12.2014 год., ведно със законната лихва за забава от 15.10.2015 год. до окончателното плащане. В останалата си част касационната жалба е допустима. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор на касационната жалба от ответника "Юробанк България" АД, чрез адв. Д. М., в който се излагат доводи за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. С касационна жалба "Юробанк България" АД, чрез адв. Д. М., обжалва въззивното решение по исковете, в частта с която са уважени. Поддържа, че решението е неправилно като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. За допускане до касационно обжалване се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил решенията на СЕС по дело С-119/17 и дело С-186/16, а също и Директива 93/13/ЕИО по въпросите: 1/ Възможно ли е банката като професионалист да прогнозира за 20 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита и какви са доказателствата в тази насока? 2/Следва ли валутният риск да се преценява единствено върху период, който съставлява една трета от 20-годишния договор, без съдът да е изяснил какъв ще е курсът на швейцарския франк за останалите 13 години от договора за кредит? 3/ Следва ли съдът да изясни какви са били доходите на кредитополучателите като източник, вид валута, спестявания и други, за да се направи точен извод, а не предполагаем с какви средства е погасяван кредита? 4/ Счита ли се за допълнителна услуга между банката и кредитополучателите покупката на валута за погасяване на кредита? 5/ Счита ли се, че след като потребител не се е отказал да сключи /подпише/ договора, то той по този начин изразява волята си, че не иска да влияе на договорните клаузи и ги приема, независимо дали договорът е съставен предварително от търговец? Счита, че разглеждането на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор на касационната жалба от ответниците по касация, чрез адв. В. В., в който се излагат доводи за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL26029 от 03.09.2007 г., с който банката предоставя сума в размер на равностойността в швейцарски франкове на 102 800 евро по курс „купува“ на швейцарския франк към еврото в деня на усвояване на кредита. Съгласно договора сумата по кредита се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове, която се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ и се превежда по сметка на кредитополучателя в евро. Приел е, че кредитополучателите И. К. и Г. Г. са потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а процесният договор за банков кредит има характеристиката на потребителски договор, поради което приложими са разпоредбите на ЗЗП. При тълкуване на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 от договора за банков кредит въззивният съд е установил, че не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от банката, а ищците не са имали възможност да влияят върху тяхното съдържание. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП в тежест на търговеца е да установи твърдението си, че определено условие е индивидуално уговорено, което в настоящия случай не е доказано. Отхвърлил е като неоснователно възражението на ответника, че предоставената на потребителите възможност да се запознаят със съдържанието на договора, съответно липсата на възражения по част от неговите клаузи, следва да се приеме като съгласие с неговото съдържание и всички клаузи са индивидуално уговорени. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, следва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. В този смисъл е приел, че процесните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 не отговарят на изискванията за яснота и разбираемост, довели са до значителна неравнопоставеност между страните и по този начин банката като икономически по-силната страна е нарушила принципа на добросъвестност. С оглед на тези си изводи въззивният съд е приел, че посочените клаузи се явяват неравноправни и на основание чл. 143, т. 18 ЗЗП са нищожни, от което следва и че кредитът ще трябва да бъде върнат в уговорения размер и валута – равностойността на 102 800 евро по първоначално определения курс, т.е. по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката към деня на усвояване на кредита. Позовавайки се на съдебната практика (Решение №168/29.01.2021 по т.д. № 2184/2019 г. на ВКС, II т.о.) е приел, че на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ответникът следва да върне получената при начална липса на основание сума, представляваща валутната разлика между швейцарския франк и евро, определена към деня на усвояване на кредита, а не към този на подаване на исковата молба, както претендират кредитополучателите. С оглед на изложеното въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, която при съобразяване на заключението по съдебносчетоводната експертиза, както и частично основателното възражение за погасяване на вземанията по давност, е приела, че искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД: е основателен за сумата от 32 933.57 евро, като за разликата до 36 005.55 евро и за периода от 03.09.2007 г. до 14.10.2010 г. искът е отхвърлен като погасен по давност, а за разликата над 36 005.55 евро до пълния предявен размер – като неоснователен. При тълкуване на процесния договор въззивният съд е установил още, че съгласно процесните клаузи по чл. 3, ал. 1 и чл. 3, ал. 5 действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за страните, като нито е посочено при какви предпоставки възниква правото на банката да увеличи или намали размера на БЛП, а оттам и да промени размера на лихвата по кредита, респективно месечната погасителна вноска, нито се препраща към правила или методология за определяне на БЛП. Съдът е достигнал до извод, че посочените клаузи са неравноправни, респ. на основание чл. 146 ЗЗП - нищожни, поради което размерът на следващата се лихва трябва да бъде определен при първоначално уговорените от страните условия. За определяне на размера, който трябва да бъде уважен, е препратил към изводите на първоинстанционния съд, според който искът е основателен за 8726.82 евро, като за разликата до 9617.75 евро и за периода от 03.09.2007 г. до 14.10.2010 г. искът е отхвърлен като погасен по давност, а за разликата над 9617.75 евро до пълния предявен размер от 14 718.41 евро – като неоснователен. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователно възражението на банката относно погасителната давност, като е посочил, че уговорката между страните, че задължението ще се погасява на части не променя неговия характер и не го превръща в задължение за периодично изпълнение. Като неоснователни са отхвърлени и възраженията по отношение на предявените искове за неимуществени вреди. Въззивният съд е приел за недоказано, че поведението на служителите на банката е било противоправно и представлява основание за ангажиране отговорността на възложителя на работата за причинените на кредитополучателите вреди. При тези мотиви на въззивния съд н астоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване поради следното: По касационната жалба на И. Г. К. и Г. П. Г.: По отношение на първия въпрос, касаещ дали дължима по договор сума, уговорена в чуждестранна валута, може да бъде присъдена от съда в нейната левова/еврова равностойност, следва да се отбележи, че същият не е обуславящ. Въпросът и съответно отговорът му би бил относим, ако пред съда е бил предявен иск за реално изпълнение по договора, какъвто не е предмет на настоящото дело. В случая съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на дадено при начална липса на основание, а също така валутата, в която ищците с петитума в исковата си молба са поискали да бъде върната сумата, надплатена поради нищожни клаузи от този договор за банков кредит, е била в евровата ѝ равностойност. С касационната си жалба за първи път касаторите правят оплакване относно връщане на надплатената сума в швейцарски франкове, а не в равностойността им в евро. Доколкото изрично е било поискано връщането на надплатената сума в евро, следва да се посочи, че допускането на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос няма да промени решаващите изводи на съда за стойността на подлежащата на връщане като заплатена при начална липса на основание сума, надплатена поради валутна разлика между евро и швейцарски франк за процесния период към момента на усвояване на кредита поради фиксирания курс на еврото. Също така изрично в мотивите на Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 29.04.2015 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че даденото тълкувание се отнася само до случаите, при които плащането в чуждестранна валута се дължи въз основа на договор, но не и когато се отнася до парични задължения, чийто източник не е договорен, задължения във валута, извадена от обръщение, задължения по договор, в който е налице валоризационна клауза или специално уредени от закона хипотези на определяне левовата равностойност на чуждестранната валута по определен курс. В този смисъл, доколкото съдът е сезиран с иск с извъндоговорно основание - по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, то приетите постановки на тълкувателното решение не обхващат настоящия случай. Поради изложеното е изключена както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, така и допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос касае изводите на въззивния съд по предявения иск за заплащане на сумата от 1955,83 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищците от увеличаване на вноската по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.09.2007 г., но предвид, че в тази част касационната жалба е недопустима поради размера на претенцията, който не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 3 ГПК, то отговор не следва да се дава. Само за пълнота следва да се отбележи, че цитираната практика от касаторите не е на Върховният касационен съд и не може да обоснове наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поради същите съображения не следва да се коментират и доводите на касаторите за очевидна неправилност в частта, в която е приета правна квалификация по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Само за изчерпателност следва да се отбележи, че неправилната правна квалификация може да бъде основание за неправилност на акта при наличието на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, което изисква да се направи проверка на правилността на съдебния акт, каквато не е предмет в производството по чл. 288 ГПК. По касационната жалба на "Юробанк България" АД: Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя въззивният съд да се е произнесъл по обуславящ за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Така поставените въпроси не отговарят на характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не са обусловили формирането на решаващите изводи на въззивния съд. Първият и вторият въпрос представляват по своята същност твърдения на касатора, а не въпроси от значение за изхода на спора, доколкото не отразяват аргументите на съда, а са поставени в контекста на становището на касатора за равноправност на клаузите от процесния договор за кредит. Следва да се отбележи обаче, че несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Третият въпрос е фактически и също е без значение за крайния изход на конкретния спор, доколкото касае ирелевантно спрямо неравноправността на клаузи в потребителски договор обстоятелство, поради което не е включен в предмета на делото, респ. не е обсъждан във въззивното решение. Същото важи и за четвъртия въпрос, доколкото и той не е обусловил волята на въззивния съд. Последният пети въпрос също не е правен и не е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд. Договорът за банков кредит, по който една от страните е потребител с оглед на ЗЗП, в този смисъл и по-слабата икономически страна, подлежи на изследване за наличието или не на неравноправни за потребителя клаузи, включително по служебен почин на съда. Именно това е смисълът на регламентацията в ЗЗП и практиката по прилагането му. Въпреки че нито един от въпросите не отговаря на основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК само за пълнота следва да се отбележи, че при извършването на преценката за неравноправност на процесните клаузи от договора за кредит въззивният съд е съобразил решенията по посочените от касатора дела, като изцяло е съобразил и даденото от СЕС задължително тълкуване на разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. Предвид изложеното е изключена предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се посочи, че въпросите, повдигнати от касатора, са относими към преценката и критериите за неравноправност на клаузите за валутния риск в договор за кредит и по тях има формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,