Определение № 8 от 11.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 134/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на адв. С. П. срещу решение № 6967 от 15.10.2019г. по гр.д. № 3671/2019г. на СГС, IV – Г въззивен състав, с което след отмяна на решение № 474664 от 21.08.2018г. по гр.д. № 19301/2017г. на СРС, 142 състав са отхвърлени предявените от касатора против „Тандем В” ООД искове с правно основание чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата 18 000 лева, представляваща дължими и незаплатени възнаграждения по договор за правно обслужване за периода от 01.07.2015г. до 31.03.2016г., ведно със законната лихва от 28.03.2017г. до окончателното плащане на същото и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 2 53172 лева – обезщетение за забава върху главницата за перода от 10.07.2015г. до 28.03.2017г.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила – въпреки направеното от него оспорване по реда на чл.193 ГПК на представената от ответника на хартиен носител електронна кореспонденция, и въпреки липсата на съгласие от негова страна, в противоречие с чл.20а ЗЗД и при явно несъобразяване с разпределението на доказателствената тежест в процеса, въззивният съд е приел, че между страните е постигнато съгласие относно датата, на която ще считат договора за прекратен, а именно 30.06.2015г., т.е. със задна дата. Сочи, че е ноторно известно, че прекратяването на договорите винаги действа занапред, като правоотношението между страните престава да съществува за в бъдеще, а резултатите от действието на договора се запазват. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1 ГПК, като сочи следните правни въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС:

1. Може ли да се приеме, че сключеният между страните двустранен договор за правна помощ се счита за прекратен по взаимно съгласие със задна дата, в случай че изпълнителят е оспорил представените от възложителя като доказателства електронни съобщения /имейли/ на хартиен носител, които не са подписани от страните нито с обикновен, нито с квалифициран подпис и в производството не са събирани доказателства относно оспорените доказателства на хартиен носител, ако останалите доказателства по делото не сочат да е постигнато такова съгласие?

2. Може ли да бъде прекратен двустранен договор за правна помощ със задна дата, ако едната страна – изпълнител, не е дала изричното си съгласие за това?

3. Налице ли е съгласие по смисъла на чл.20а ЗЗД и налице ли е съвпадение/приемане на насрещните предложения за прекратяване на договорни отношения със задна дата, направени под условие с електронна поща, когато представените на хартиен носител съобщения са оспорени от една от страните, поражда ли правно действие и от кой момент, и чия е доказателствената тежест при оспорване на представени на хартиен носител електронни съобщения /имейли/?

4. От кой момент насрещните изявления на страните по договора, направени чрез електронна поща, се приема, че пораждат правно действие и може ли да имат обратно действие при отсъствие на съгласие или поставени насрещни условия на една от страните?

5. Допустимо ли е да се квалифицират евентуално разменените електронни съобщения между ищеца и ответника като волеизявления за сключване на сделка между същите страни, след като по делото няма събрани доказателства за авторството на тези електронни изявления, при липса на електронен подпис по смисъла на чл.13 от ЗЕДЕП вр. ЗЕС?

6. Представлява ли неподписаното с квалифициран електронен подпис електронно съобщение годно доказателство относно констатираните с него благоприятни последици за представилата го страна?

7. При липса на доказателства длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да стигне до обективната истина, като използва всички допустими доказателствени средства и проведе пълно доказване по отношение на всички фактически твърдения и оспорвания, обуславящи спорното право?

Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 42 от 11.05.2015г. по т.д. № 1357/2013 на ВКС, ТК, I т.о., решение № 90 от 05.04.2016г. по гр.д .№ 5205/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 114 от 22.01.2014г. по гр.д. № 5892/2013г. на ВКС, решение № 70 от 19.02.2014г. по гр.д. № 868/2012г. на ВКС, определение № 414 от 10.05.2012г. по т.д. № 852/2011г. на ВКС.

Ответникът „ТАНДЕМ - В“ ООД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че по отношение на въпросите за доказателствената сила на неподписаното с квалифициран електронен подпис електронно съобщение отсъства допълнителната предпоставка за достъп до касация, тъй като не са налице възражения и спор относно авторството на представените по делото електронни документи. Излага съображения за неоснователност на довода за очевидна неправилност на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че с исковата молба е представен договор за правно обслужване от 31.08.2009 г., сключен между ответника и ищеца адв. С. П., с който на последния е възложено правното обслужване на дружеството за периода 01.09.2009 г. – 01.09.2014 г., изразяващо се в правна защита на имуществените и неимуществените права на дружеството; писмени и устни консултации, отнасящи се до дейността на дружеството, подготовка и обосновка на договорите, сключени от възложителя; предприемане на необходимите правни действия за събиране на вземанията на възложителя; явяване в управлението на дружеството или на друго уговорено място; спазване на правилата за конфиденциалност, като изпълнението на възложената работа може да се приема, извършва и предава на хартиен, електронен носител, както и устно по телефона, при договорено месечно възнаграждение в размер на 2 000 лв., платимо по банков път на десето число на съответния текущ месец. Консатитарал е, че съгласно т. ІІ.2 договорът може да бъде продължен за нов срок, когато в срока на договора същият не бъде прекратен или при изрично съгласие на страните, направено в този срок. Съгласно раздел VI, страните са се споразумели, че договорът се прекратява, както следва: а/ с изтичане на уговорения срок, ако същият не бъде продължен по съгласие на страните; б/поради невъзможност за изпълнение на задълженията на някоя от страните с предизвестие от 30 дни; в/ с предизвестие от 30 дни, направено добросъвестно, след изтичането на срока по договора и г/ при прекратяване на дейността на възложителя.

Въззивният съд е обсъдил представената от ответника електронна кореспонденция от м. февруари 2016 г., от която е видно, че на 04.02.2016 г. на ищеца е изпратено проекто-споразумение за прекратяване договора за правно обслужване, установяващо, че срокът по договора е изтекъл на 01.09.2014 г., но изпълнителят е продължил да осъществява възложеното му до 30.06.2015 г., за което е получил възнаграждение. Приел е, че на 07.02.2016 г. адв. П. е върнал проекто-споразумението с нанесени от него корекции, като в придружаващият текст е посочил, че изпраща свои бележки и аргументи по изпратения му проект и е изразил готовност за коректно прекратяване на взаимоотношенията. Приел е, че на 28.02.2016 г. адв.П. е изпратил изготвен от него проект на споразумение, след проведен разговор с управителя на дружеството, в което споразумение изрично е посочено, че договорът за правно обслужване, сключен на 31.08.2009 г., се прекратява по желание на възложителя, без предизвестие, считано от 30.06.2015 г., като възложителят приема да заплати на изпълнителя сумата от 2 000 лв., съставляваща обезщетение за недадено предизвестие по чл. VI.1, б.“в“ от договора. Въззивният съд е посочил, че в о.с.з. от 07.06.2018 г. ищецът е уточнил, че счита договора за прекратен с писмо от 17.03.2016 г., изходящо от ответника, но такова не е представено по делото. Посочил е, че ищецът е оспорил доказателствената стойност на представените от ответника имейл съобщения, като е поддържал, че същите представляват частни неподписани документи, но не е оспорил факта, че имейлите от 07.02.2016 г. и от 28.02.2016 г. са изпратени от неговата електронна поща. Обсъдил е и дадените от ищеца обяснения по реда на чл. 176 ГПК, в които е заявил, че при многократните си срещи с управителя на дружеството през лятото на 2015 г. последният не му е отправял устно предизвестие за прекратяване на договора, поради което счита, че договорът е прекратен с получаване на писмо от ответника с изх. № 396/17.03.2016 г., което не е представено от него по делото, както и е заявил, че в действителност страните са обсъждали договорът да бъде прекратен със задна дата- 30.06.2015 г., но той не приел това предложение. Въззивният съд е посочил, че управителят на ответното дружество поддържа, че на среща с адв.П., проведена на 18.06.2015 г., му е заявил, че след 30.06.2015 г. прекратява договора за правно обслужване.

Въз основа на обсъдените доказателства въззивният съд е приел за установени следните факти: 1/сключен между страните договор за абонаментно правно обслужване със срок на действие 31.08.2009 г. – 01.09.2014 г., който с оглед предмета му съдържа елементи на договор за изработка, а не на договор за мандат; 2/продължаване на договора след изтичане на срока му - 01.09.2014 г. до 30.06.2015 г., доколкото в отговора на исковата молба е налице признание, че след 01.09.2014 г. до 30.06.2015 г., ищецът е продължил да изпълнява възложените му от дружеството ангажименти и задачи срещу заплащане на месечно възнаграждение в размер на 2 000 лв. Въззивният съд е приел за установено и че договорът е прекратен чрез отправено от законния представител на ответника едностранно волеизявление преди изтичане на новия срок на договора, за което последният е заплатил на ищеца обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 2 000 лв., както и факта, че между страните е постигнато съгласие относно датата, на която ще считат договора за прекратен, а именно 30.06.2015 г. Тези си изводи въззивният съд е основал на приетата по делото, но необсъдена от СРС, електронна кореспонденция между страните, обективираща постигнато съгласие относно датата, от която считат договора за правно обслужване за прекратен в резултат на извършеното от възложителя едностранно волеизявление за прекратяване. Във връзка с възраженията на ищеца относно доказателствената стойност на разменената електронна кореспонденция е отбелязал, че Законът за електронния документ и електронните удостоверителни услуги / загл. изм. ДВ, бр.85/2017 г., преди изм. ЗЕДЕП/, урежда правните последици от електронните изявления, а тяхното пренасяне като електронни съобщения, в разновидността им „електронна поща“, се урежда в Закона за електронните съобщения. Посочил е, че съгласно § 11, ДР от ЗЕС „електронна поща“ е съобщение във вид на текст, изпратено чрез обществена електронна съобщителна мрежа, което може да бъде съхранено в нея или е получено в крайното оборудване на получателя, а § 22 дефинира „Интернет“ като система от взаимосвързани мрежи, ползващи интернет протокол, което им позволява да функционират като самостоятелна виртуална мрежа. Позовал се е на практиката на ВКС /решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр.д. № 2040/2014 г., решение № 303/07.10.2013 г. по гр.д. № 3715/2013 г./, според която електронната поща, когато е изпратена чрез Интернет и съдържа волеизявление с гражданскоправно значение, съставлява електронен документ по смисъла на чл.3, ал.1 ЗЕДЕП, като отделен е въпросът дали този документ може да бъде определен като подписан или не. Разпоредбата на чл.3, ал.2 ЗЕДЕП приравнява електронния документ на писмения такъв, следователно даденото в практиката на ВКС разрешение относно връчването на писмени изявления следва да намери приложение и относно електронните документи. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай отправеното от управителя на ответното дружество предложение за прекратяване на договора, считано от 30.06.2015 г., е прието от ищеца, видно от неговото писмено изявление, обективирано в ел.писмо от 28.02.2016 г. до възложителя, съдържащо изготвено от него споразумение към договора за правно обслужване, в което е посочено, че договорът се прекратява по желание на възложителя, без предизвестие, считано от 30.06.2015 г., за което възложителят дължи обезщетение в размер на 2 000 лв. по чл. VI.1, б.“в“ от договора, т.е. налице е постигнато съгласие за прекратяване на действието на договора, считано от 30.06.2015 г., което съставлява по своята правна същност съглашение, имащо за предмет неговото прекратяване със задна дата. Счел е за правно ирелевантен факта, че изготвеното от ищеца споразумение не е подписано от страните по договора, тъй като писмената форма не е форма за действителност на това съглашение и страните биха могли валидно да прекратят действието на договора, включително и със задна дата, стига да е постигнато съгласие за това.

По тези съображения въззивният съд е достигнал до крайния извод, че договорът за правно обслужване е предсрочно прекратен от възложителя без предизвестие, считано от 30.06.2015 г., за което последният е заплатил на ищеца обезщетение за неспазено 30 дневно предизвестие в размер на 2 000 лв., и поради това предявеният иск за заплащане на възнаграждение за последващ период и съединения с него акцесорен иск са неоснователни.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първите пет правни въпроса, формулирани от касатора, не съответстват на мотивите на въззивния съд и не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Те са предпоставени от възприемането на съдържащите се в тях твърдения, че касаторът е оспорил представената от ответника на хартиен носител електронна кореспонденция, че не са събрани доказателства относно оспорените доказателства и относно авторството им и че липсва съгласие от страна на касатора за прекратяване на договора със задна дата, противно на приетото от въззивния съд. Въззивният съд, след обсъждане на твърденията, възраженията и обясненията на страните и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, е приел, че касаторът не е оспорил представената от ответника на хартиен носител електронна кореспонденция, а единствено е оспорил доказателствената й стойност поради липсата на електронен подпис, както и че ищецът е изразил съгласие за прекратяване на договора със задна дата, с оглед на което му е заплатено обезщетение в размер на 2000 лева за неспазено предизвестие. При произнасянето си във връзка с доказателствената стойност на представените от ответника доказателства въззивният съд е взел предвид, че касаторът не е оспорил факта, че имейлите от 07.02.2016 г. и от 28.02.2016 г. са изпратени от неговата електронна поща, и е съобразил практиката на ВКС, обективирана в решение № 70 от 19.02.2014г. по гр.д.№ 868/2012г. на ВКС, IV г.о. и определение № 169 от 06.04.2017г. по ч.т.д.№ 672/2017 на ВКС, ТК, I т.о., според която електронното изявление се счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕП - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство, но законът придава значение на подписан документ на електронния документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис - чл.13 ал.3 ЗЕДЕП, като допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Съгласно разпоредбата на чл.13,ал.1 ЗЕДЕП електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Независимо, че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис, не се ползва с формална доказателствена сила, то не е „правно нищо“, не е тъждествено на пълна липса на волеизявление. Принципно представянето на документ, върху който липсва подпис на издателя му, предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят му. Въззивният съд е достигнал до крайния си извод, като е приел, че липсва оспорване на авторството на електронните документи поради неоспорване на факта, че са изпратени от електронната поща на касатора, и е взел предвид и факта на заплащане на обезщетение в размер на 2000 лева за неспазено предизвестие, както е посочено в изпратеното от ищеца изготвено от него споразумение към договора за правно обслужване. Несъгласието на касатора с тези изводи на съда, обусловени от обсъждане на събраните по делото доказателства, представляват оплаквания за неправилност, по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.

По отношение на поставения шести въпрос не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС и изводите му са в съответствие с решение № 70 от 19.02.2014г. по гр.д.№ 868/2012г. на ВКС, IV г.о. и определение № 169 от 06.04.2017г. по ч.т.д.№ 672/2017 на ВКС, ТК, I т.о.

Седми въпрос по начина, по който е формулиран, е поставен във връзка с твърдението на касатора за липса на доказателства за релевантните твърдения и факти, противно на приетото от въззивния съд. Поради това въпросът не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивния съд и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,