Определение № 4815 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2371/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Ш. Ч., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. Ж. Х., против Решение №159 от 04.03.2025г. по в. гр. д. №1038/2024г. по описа на Окръжен съд- Бургас, с което е било отменено Решение №113/14.05.2024 г., постановено по гр. д. №769/2021г. по описа на Районен съд- Айтос и е отхвърлен предявения от А. Ш. Ч., ЕГН [ЕГН], срещу А. Е. Я., ЕГН [ЕГН], иск по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК за лишаване на последния от родителски права по отношение на детето А. А. Я. с ЕГН [ЕГН]. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея А. Е. Я., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. А. С., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение, за да отхвърли предявения иск за лишаване на основание чл.132, ал.1, т.2 от СК на ответника А. Е. Я. от родителски права по отношение на детето А. А. Я., роден през 2012г., въззивният съд е приел, че не са налице кумулативните предпоставки на разпоредбата- родителят- ответник без основателна причина трайно да не полага грижи за детето си и да не му дава издръжка. Приел е, че в случая е налице първата предпоставка, а именно- трайно неполагане от ответника без основателна причина на грижи за детето, но не е налице втората предпоставка, тъй като по делото няма спор между страните, че ответникът заплаща по образуваните срещу него изпълнителни дела определената му по съдебен ред издръжка на детето- първоначално в размер на 150 лв. месечно, определена със съдебна спогодба, сключена по гр.д. 950/2017г. по описа на Районен съд- Айтос, впоследствие увеличена на 320 лв. месечно с Решение №155/07.09.2023 г., постановено по гр. д. №341/2023г. по описа на РС- Айтос. Изложил е съображения, че присъдената издръжка от 320 лв. е съобразена с доходите на бащата, тъй като видно от представените от него трудов договор №963/14.08.2024 г. и уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ същият получава основно трудово възнаграждение от 935 лв. Посочил е, че детето предвид здравословното си състояние се нуждае от скъпоструващо лечение в чужбина, но това обстоятелство би могло да бъде разглеждано като основание за изменение на размера на издръжката, но не и да доведе до извод за пълно и трайно неизпълнение на задължението на бащата да осигурява финансов принос за отглеждането на детето.

В касационната жалба срещу така постановеното решение касаторката излага доводи за неправилност на същото. Твърди, че съдът не е обсъдил в решението обстоятелството, че в продължение на четири години- от 2013г., когато ответникът напуснал нея и детето, до края на 2017г., когато тя предявила иска за заплащане на издръжка, той не е давал такава на детето и няма никакъв принос за отглеждането му. Впоследствие за събиране на присъдената на детето издръжка били образувани изпълнителни дела срещу ответника, по които били наложени запори и възбрани на негово имущество, и издръжката била заплащана в резултат на така извършените изпълнителни действия. Не било обсъдено и обстоятелството, че в периода 2017г.-2024г. касаторката направила разходи за лечение на детето в Турция в размер на 350000 лв. Излагат се и доводи, че съдът не бил обсъдил и други обстоятелства, свързани с наличието на първата предпоставка на чл.132, ал.1, т.2 от СК- трайно неполагане на грижи от бащата спрямо детето.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторката твърди, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС следните въпроси:

1. Налице ли са предпоставките на чл.132, ал.1, т.2 от СК, ако родителят трайно не осъществява контакт с детето си и не му е плащал издръжката в първите години след раждането му, а е започнал да я плаща след като е бил осъден за това?

2. Налице ли са предпоставките на чл.132, ал.1, т.2 от СК, ако в продължение на повече от десетилетие родителят не упражнява правото си на личен контакт с детето и не му е плащал издръжката в първите години след раждането му, а е започнал да я плаща чрез съдебен изпълнител след като е бил осъден за това?

3. Налице ли са предпоставките на чл.132, ал.1, т.2 от СК, ако родителят е създавал пречки и не е предоставил декларация- съгласие за пътуването на детето в чужбина с цел лечението му и не е плащал издръжка в първите години след раждането му, а е започнал да я плаща след като е бил осъден за това? По този въпрос в условията на евентуалност се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички твърдения, възражения и доводи на страните и всички релевантни за спора доказателства по делото в тяхната взаимовръзка и съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по тях?

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Според настоящия състав на съда са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос от изложението. Въпросът е от значение за изхода на спора, като касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за извършване на проверка за съответствие на въззивното решение с формираната практика на ВКС /Решение №162 от 12.03.2024г. по гр.дело №1041/2023г. на IV г.о.; Решение № 58 от 16.04.2019 г. по гр. д. № 2931 /2018г. на ВКС IV г.о./. По останалите въпроси съдът ще се произнесе при разглеждане на касационната жалба с решението по чл.293 от ГПК.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,