Определение № 2637 от 19.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3720/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото Л. К. К. срещу определение № 1844/26.07.2023 г., постановено по частно възз. гр. дело № 1964/2023 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно определение, като е потвърдено първоинстанционното определение № 7113/21.06.2023 г. по гр. дело № 4007/2023 г. на Пловдивския районен съд, е оставено без уважение искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателката за освобождаването `и от заплащане на държавна такса и разноски по делото.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение.

В изложението към жалбата, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани шест правни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 83, ал. 2 от ГПК, които – обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), се свеждат до правния въпрос относно критериите – релевантните обстоятелства, и доказателствата за тях, въз основа на които съдът извършва преценката по искането за освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски по делото. Навежда се допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, конкретно се сочат: определение № 18/09.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4491/2018 г. на IV-то гр. отд., определение № 274/12.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1842/2015 г. на III-то гр. отд., определение № 489/29.07.2013 г. по ч. гр. д. № 1875/2013 г. на III-то гр. отд. и определение № 41/22.01.2020 г. по ч. търг. д. № 53/2020 г. на II-ро търг. отд.

За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е установил, че в представената пред районния съд декларация жалбоподателката е декларирала, че тя и семейството и не притежават недвижими имоти, но в приложената справка от Агенцията по вписванията се съдържат индиции за притежание на няколко недвижими имота. Поради това окръжният съд е споделил извода на първата инстанция за липса на предпоставките за освобождаване от внасяне на такси и разноски по делото. В тази връзка въззивният съд е посочил още, че жалбоподателката действително получава пенсия в размер 396.35 лв., но с оглед „притежаваните множество недвижими имоти“ и предвид факта, че тя признава, че жилищните и нужди са осигурени, както и че няма данни за силно влошено здравословно състояние – да е освидетелствана от ТЕЛК, съдът е приел, че жалбоподателката не е в невъзможност да заплати таксите и разноските по производството.

Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване на въззивното определение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като въззивната инстанция е разрешила поставения по делото правен въпрос, в противоречие с трайно установената практика на ВКС, намерила израз и в посочените от жалбоподателката определение № 18/09.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4491/2018 г. на IV-то гр. отд. и определение № 274/12.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1842/2015 г. на III-то гр. отд. Съгласно тази константна практика на ВКС, по молбата на страната – физическо лице – за освобождаването ѝ от внасянето на държавни такси и разноски по делото, съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставките за това по чл. 83, ал. 2 от ГПК, а именно – дали страната разполага с достатъчно средства да ги заплати. Тази преценка винаги се прави за производството по конкретното дело, и за я да извърши съдът следва да вземе предвид – също съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК – доходите на лицето и на неговото семейство, имущественото му състояние, семейното му положение, здравословното му състояние, трудовата му заетост, възрастта му и всички конкретни обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавни такси, респ. – и на разноски за производството по делото. Тази преценка се извършва въз основа на декларация, подадена от молителя, и на посочени и представени от него доказателства, като съдът може да го задължи да представи и други доказателства, а също и служебно да събере такива. След изясняване на общото материално състояние на страната и на останалите относими обстоятелства в конкретния случай, съдът е длъжен да ги съпостави с пълния размер на съответната дължима за производството държавна такса, евентуално – и разноски, и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да ги заплати. В същия смисъл е и приетото в мотивите към т. 12 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, - че искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство; когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените ѝ процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 от ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата. В определение № 443/02.10.2018 г. по ч. гр. д. № 3417/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и определение № 603/25.05.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС е прието и че притежаването на недвижими имоти не доказва реализиране на доходи от тях, както и че възможността за реализиране на такива доходи (наем) не може да се предполага.

В противоречие с тази практика на ВКС, респ. – и неправилно въззивният съд е приел, че посочените от него обстоятелства – „притежание на множество недвижими имоти“, задоволена жилищна нужда и липсата на данни за „силно влошено“ здравословно състояние, обуславят извод, че жалбоподателката „не е в невъзможност“ да заплати таксите и разноските по производството. Този извод е необоснован, тъй като въззивният съд не е извършил съвкупна и цялостна преценка на всички конкретни, релевантни в случая обстоятелства, попадащи в хипотезата на чл. 83, ал. 2 от ГПК.

От представената от жалбоподателката декларация и приложените към нея писмени доказателства (справки от имотния и търговския регистър, медицинска документация и пенсионно разпореждане) се установява, че тя е в пенсионна възраст – 68-годишна; не е семейна, респ. – издържа се сама; страда от множество заболявания (бронхиална астма с алергични реакции, хипертония, артритни и други заболявания на долните крайници и на гръбначния стълб), които макар и нетежки, са хронични и очевидно изискват постоянно или периодично лечение и средства за това; жалбоподателката е титуляр на вещното право на ползване върху апартамент (в който живее) и гараж в [населено място] и върху жилищна и селскостопанска постройка в [населено място], общ. Р., съсобственик е с друго лице на етаж от къща в [населено място], като жалбоподателката е декларирала, че не получава доходи от наем, което се поддържа и в частните и жалби; единственият и доход е пенсия за осигурителен стаж и възраст в месечен размер от 396.95 лв., като тя е декларирала и че няма банкови сметки и средства в такива. При така установените обстоятелства, само дължимата държавна такса по подадената искова молба – в размер 273.81 лв. (определен с разпореждане № 8007/28.03.2023 г. на първоинстанционния съд) съставлява 69 % от разполагаемия месечен доход на жалбоподателката-ищца, и ако тя я заплати, остатъкът от 123.14 лв. от пенсията и очевидно би бил недостатъчен да покрие необходимата и месечна издръжка за живот. С оглед това, настоящият съдебен състав намира, че жалбоподателката не разполага с достатъчно средства, за да заплати дължимата към настоящия момент държавната такса, а също и по-нататъшните разноски и евентуални такси за исковото производство, и ако тя не бъде освободена от внасянето им, това би възпрепятствало упражняването на процесуалните `и права по делото.

По така изложените съображения, обжалваното въззивно определение, като неправилно, следва да бъде отменено, и вместо него следва да бъде постановено уважаване на молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателката-ищца. Делото следва да се върне на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по разглеждането на подадената искова молба.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение