Определение № 676 от 16.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 757/2011 г.

Производството е по чл.274, ал.З, т.1 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на ЗД"Б. ИНСАД гр. София против въззивното определение на Софийски апелативен съд № 1199/30.06.2011 год., по ч.гр.д.№ 1937/2011 год., с което е потвърдено определението на Софийски градски съд от 12.05.2011 год., по гр.д.№ 1862/2011 год., имащо характер на разпореждане, за връщане исковата му молба на настоящия частен касатор, в качеството му на ищец по предявения за съвместно разглеждане при условията на евентуалност в производството по иска на увреденото лице срещу последния, основан на чл. 226, ал. 1 КЗ, обратен регресен иск срещу прекия причинител на деликта. С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за нарушение на процесуалния закон - чл.70, във вр. с чл.71, ал.1 ГПК и чл.127, ал.1, т.З и т.4 ГПК, поради което се иска отмяната му и определяне от страна на съда на приблизителна държавна такса, която да бъде указана за първоначално внасяне от жалбоподателя, като ищец по обратния иск. Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.З ГПК. Твърдението на частния касатор е, че разрешеният от въззивния съд въпрос на процесуалното право, свързан с приложението на чл. 70 ГПК и по - конкретно „дали цената на предявения в хипотезите на чл.227, т.2 КЗ и чл.274 КЗ обратен регресен иск от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност на делинквента срещу последния, представлява затруднение по см. на чл.70, ал.З ГПК, при положение, че няма влязло в сила решение, което да определя претендиранато вземане по размер, обусловил решаващите правни изводи, изложени в обжалвания съдебен акт, се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира: Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежно легитимирана страна и срещу прекратително по своя ефект, определение на въззивния съд, подлежащо на факултативен касационен контрол пред ВКС, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалвания съдебен акт решаващият съд е приел, че настоящият частен касатор, в качеството си на ищец по предявения в производството по чл.226, ал. 1 ГПК, обратен регресен иск срещу прекия причинител на деликта- А. В. П., не е изпълнил дадените му по реда на чл.129, ал.2, във вр. с чл.127, ал.1, т.З ГПК указания за внасяне на дължимата държавна такса за разглеждането му в размер на 4% от цената на първоначално предявените от пострадалото лице срещу дружеството - застраховател обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, но не по- малко от сумата от по 50 лв. за всеки един от тях. Обстоятелството, че в рамките на определения законов срок, считано от съобщението, редовно връчено на страната на 29.04.2011 год. и изтичащ на 06.04.20122 год., така констатирания дефект на исковата молба по предявения обратен иск не е отстранен, според изложените от въззивния съд съждения, е достатъчно, за да се приеме ненадлежно упражнено право на обратна искова претенция, поради което съвместното и разглеждане следва да бъде отказано и разпоредено връщане на исковата молба обратно на нейния подател- арг. от чл.129, ал.З ГПК. Следователно от преценката на решаващите мотиви на въззивния съд се налага правен извод, че поставеният от частния касатор правен въпрос, макар и важен, не е релевантен за крайния изход на делото, тъй като не е обусловил същия. При администриране исковата молба по обратния регресен иск на ЗД "Б. ИНСАД гр. София администриращият я съд е дал конкретни указания на ищеца относно размера на дължимата по чл.71, ал.1 ГПК държавна такса, поради което въобще приложението на чл.70, ал.З ГПК не е било предмет на обсъждане. Отделен в тази вр. остава въпросът, че предявените от настоящия частен касатор обратни искови претенции, макар и регресни, са оценяеми и заявени за съвместно разглеждане в производството по главния иск по чл.226, ал.1 КЗ, са изцяло обусловени от цената на същия и не са „хипотетично съчинени". Същевременно следва да се посочи, че дори и да се възприеме тезата на частния касатор за наличие на основната главна предпоставка за допускане на касационното обжалване, то в случая не е налице визираното основание по т.З на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно постановките в т.4 на TP № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, същото е предпоставено било от необходимостта от корективно тълкуване на съществуващата в закона непълнота, неяснота или вътрешно противоречие на приложимата правна норма, било от нуждата за промяна на създадената поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или от нейното осъвременяване, каквито доводи въобще не са навеждани от жалбоподателя, нито обективно могат да бъдат обосновани при създадената трайно непротиворечива и правилна практика на съдилищата по приложението на чл.57 ГПК, аналогичен на чл. 70, ал.З ГПК. Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК