Определение № 187 от 16.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3094/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, образувано по частната жалба на „Колект БГ“ ЕАД, чрез адвокат В. В., срещу определението с № 260290 от 2.09.2020 год. по ч. гр. д. № 1854/2020 год. на Бургаския окръжен съд. С него е потвърдено определението от 2.07.2020 год. на съдията по вписванията при РС – Несебър, с което е отказано да се извърши вписване на договор за цесия от 18.12.2019 год. с нотариална заверка на подписите рег. № 18819 от 18.12.2019 год. на нотариус М. Ш. със страни „Общинска банка“ АД – цедент и „Свети Георги Груп“ ЕАД-цесионер. Жалбоподателят поддържа становище за неправилност на определението с молба за отмяната му. Съображенията му са във връзка с подаденото заявление за вписване на договор за цесия по отношение само на ипотеката по приложения нотариален акт, в който е описан имотът и неговия собственик, както и относно внесената дължима държавна такса. Вземането, обезпечено с втората ипотека не е предмет на настоящето искане за вписване, поради което и изводите както на съдията по вписванията, така и на въззивния съд, са неправилни. Жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, обосновавайки я с противоречието на изводите на съда с представените към заявлението за вписване писмени доказателства. Поддържа, че актът, подлежащ на вписване е представеното Приложение № 033, с нотариална заверка на подписите на страните, като отделен документ от рамковия договор – този от 18.12.2019 год., поради което и приетото от съда, че се касае за две части на един документ не съответства на искането за вписването му. Освен основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК жалбоподателят се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на решаващия извод на съда с т. 6 на ТР № 7/2012 год. на ОСГТК на ВКС относно проверката на съдията по вписванията съгласно чл. 32а ПВп. Същата се свежда до това дали представеният, подлежащ на вписване акт е редовен от външна страна и отговаря на изискванията на чл. 6, ал. 1 и чл. 17 ПвП, но не и осъществяване на правораздавателна дейност относно тълкуване на договора, в резултат на която въззивният съд е постановил потвърдителното си определение. Преди да разгледа по същество частната жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се обжалва въззивно определение, с което е дадено разрешение по същество на производството по вписване на акт по чл. 171 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС счита, че поставеният в частната касационна жалба въпрос, касаещ проверката на съдията по вписванията по чл. 32а, ал. 1, вр. с чл. 17 ПВп относно изискванията на закона по отношение на подлежащия на вписване акт, макар и обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, не е решен в противоречие с т. 6 на ТР № 7/2012 год. на ОСГТК на ВКС. За да потвърди отказа на съдията по вписванията съдът подробно е обсъдил постъпилото от „Колект БГ“ ЕАД заявление за вписване от 2.07.2020 год., съдържащо противоречиви твърдения, несъответстващи на представените към него доказателства, което е обосновало извод за неговата нередовност. В тази хипотеза съгласно т. 1 от ТР № 7/25.04.2013 год. по т. д. № 7/2012 год. на ОСГТК на ВКС съдията по вписванията постановява отказ, съгласно чл. 32а ПВп, без да може да дава указания за отстраняване на нередовността. В подадената частна касационна жалба се поддържа, че актът, подлежащ на вписване е представеното Приложение № 033, докато в заявлението от 2.07.2020 год. искането за вписване е „прехвърляне на вземане на „ОбБ“ АД спрямо „Транс сити“ АД, произтичащо от банков кредит в размер на 500 000 евро, съгласно договор за кредит № 1500/15.09.2009 год. и всички анекси към него в полза на „Колект БГ“ АД“. Следва уточнение, че това прехвърляне е предмет на договор за цесия от 18.12.2019 год., с нотариална заверка на подписите на страните, представен към заявлението, заедно с Приложение № 033 към този договор. В последното е посочен в т. 1.1. договор за банков кредит № 1174/27.12.2007 год., но липсват данни за описания в заявлението друг договор за банков кредит с № 1500/15.09.2009 год. за посочения размер от 500 000 евро, който е обезпечен с договорната ипотека по представения нот. акт № 7/20.09.2009 год. С него „Никан лайн груп“ ООД, в качеството си на трето задължено лице, ипотекарен длъжник, е учредило в полза на банката, кредитор договорна ипотека върху собствения си имот с идентификатор 61056.501.438 по КККР на с. Равда, общ. Несебър, с посочената площ по скица и по документ, ведно с построената в него сграда с идентфикатор 61056.501.438.1, представляваща двуетажна жилищна сграда, еднофамилна, със застроена площ 114 кв. м. В заявлението на жалбоподателя, молител за вписване на прехвърлянето на вземането е посочен друг имот като предмет на договорната ипотека. /Същият е предмет на описания в представеното Приложение № 033 нот. акт № 131/2008 год. като обезпечение за вземането на банката по друг договор за банков кредит/. Въз основа на горното съдът приел, че е налице нередовност в заявлението за вписване, което обосновава отказ за вписване. Доводите на жалбоподателя в жалбата му и изложението към нея представляват оплаквания за неправилност на извода за нередовност на заявлението му. Същите предпоставят обсъждане на доказателствата по спора, което не е предмет на настоящето производство. Дори и да се приеме въпросът за проверката на съдията по вписванията за обуславящ изхода, то той не е решен в противоречие с т. 6 на цитираното ТР № 7/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Нередовността на заявлението личи от самото му съдържание, в което липсва дори и конкретно кой акт подлежи на вписване според молителя. Несъмнено е, че предмет на прехвърляне в полза на молителя, сега жалбоподател, с договора от 18.12.2019 год. са вземания на банката срещу нейния длъжник „Транс сити“ АД, обезпечени и двете с договорни ипотеки. В тежест на молителя е, при данните за подадени две отделни заявления за вписване, да конкретизира всяко от прехвърлените вземания, обезпечени с отделни ипотеки, съгласно изискванията на чл. 17 ПВп. В заключение следва извода, че не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поради очевидна неправилност. Последното е изключено поради изложените съображения за произнасяне в съответствие със закона и съдебната практика. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение