Определение № 3229 от 13.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2113/2025 г.

Производството по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. Р. Р., представлявана от процесуалния си пълномощник – адв. К. С., срещу въззивното определение № 3873/18.08.2025г., постановено по в.ч.гр.д. № 563/2025г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е отменено определение № 322/10.01.2025. на Районен съд - Варна, 40- ти състав, постановено по гр. дело № 789/2024 г. по чл. 248 ГПК за оставяне без уважение искането на ответника „ЕОС М.“ ЕООД за изменение на постановеното по делото решение № 3562/13.10.2024 г. в частта за разноските, като вместо това е изменено решението на Районен съд - Варна, 40-ти състав, постановено по гр. дело № 789/2024 г. по описа на Варненски районен съд в частта за разноските, като въззивният съд е постановил, че разноски не се присъждат. Жалбоподателката поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че е осъществена хипотезата на чл. 78, ал.2 ГПК. Счита, че изводът, че с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото, е в противоречие със събраните по делото доказателства и материалния закон. Сочи, че с нарочна покана от 26.10.2023г. до ответното дружество тя е заявила възражението си за недължимост на сумите поради изтекла погасителна давност и е поискала отписването на дълга и предприемане на действия по заличаване на подадената към Централния кредитен регистър информация, че има задължения към ответника. В жалбата се твърди, че в отговор от 01.11.2023г. ответникът е отказал да стори поисканото и е претендирал плащане на дълга, въпреки изявлението й. С оглед изложеното според жалбоподателката тя е направила опит да уреди доброволно извънсъдебно отношенията си с ответника, но поради неоснователното поведение на ответното дружество, изразяващо се в отказ да съобрази погасяването на задълженията по давност, се е стигнало до завеждане на исковата претенция. Жалбоподателката сочи, че сезирането на съда е условие за упражняване на субективните й права относно изтеклата погасителна давност. Предвид горното претендира допускане до касационно обжалване на определението, отмяната му и възлагане на ответника на направените от нея по делото разноски по делото, включващи сумата от 800 лв. – адвокатско възнаграждение и сумата от 251,88 лв. – държавна такса. В приложеното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторката се позовава на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като поставя следния въпрос: „Относно предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 78, ал.2 ГПК при предявен от длъжника отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла погасителна давност“. Твърди, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 242/31.05.2018г. по ч.гр.д. №2062/2018г., 4 г.о. на ВКС, определение № 1220/05.12.2023г. по ч.т.д. №1809/2023г., 2 т.о. на ВКС, определение №3252/27.10.2023г. по ч.гр.д. №3618/2018г., 3 г.о. на ВКС. Ответникът „ЕОС М.“ ЕООД оспорва жалбата чрез процесуалния си представител – юриск. Етов по съображения, изложени в писмения отговор от 09.10.2025г. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на определението до касационен контрол, а по същество частната жалба е неоснователна. При условията на евентуалност, претендира ако се приеме, че се дължат разноски на ищцовата страна, търсеното адвокатско възнаграждение да бъде намалено поради прекомерност, несъответствие с извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по жалбата и данните по делото, намира следното: Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба от ответника „ЕОС М.“ ЕООД срещу определение № 322/10.01.2025 г., с което е оставено без уважение искането му за изменение на постановеното по делото решение № 3562/13.10.2024 г. в частта за разноските. Съдът е приел, че производството по гр. дело № 789/2024 г. на Районен съд – Варна е образувано по предявен от ищцата М. Р. Р. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване спрямо ответното дружество „ЕОС М.“ ЕООД, че не дължи сумата от 6 297,07 лв., представляваща главница по договор за банков кредит, сключен на 03.04.2006 г. с „Обединена българска банка“ АД и придобит от „ЕОС М.“ ЕООД по силата на договор за цесия, поради настъпила погасителна давност. Въззивният съд е счел, че с отговора на исковата молба ответникът „ЕОС М.“ ЕООД е оспорил допустимостта на иска с твърдения, че нито е предприел действия, с които да засегне правната или материалната сфера на ищцата, нито бил отрекъл факта на погасителната давност, поради което липсвал правен интерес от иска. Твърдял е, че липсвало основание да прекрати подаването на информация за кредитната задлъжнялост спрямо ищцата, но бил заявил и признание на иска. Въззивният съд е приел в обжалваното определение, че са налице кумулативните предпоставки по чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като ответникът бил признал иска и не бил предприел конкретни действия, с които да претендира изпълнение на процесните вземания. Съдът е счел, че подаването на информация в Централния кредитен регистър не съставлява такова действие, още повече, че в Наредба №22/16.07.2009г. за Централния кредитен регистър не се предвиждало заличаване при изтекла погасителна давност, а и вземането продължавало да съществува. С оглед горното е приел, че ответникът не дължи разноски, отменил е първоинстанционното определение, изменил е решението, като е постановил, че разноски не се присъждат. ВКС, състав на Първо търговско отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, представено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК, вероятност да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК или очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2 ГПК. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е налице когато с обжалвания акт, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с тълкувателно решение или практиката на ВКС по същия правен въпрос. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Поставеният от частната жалбоподателка процесуалноправен въпрос е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Налице е трайна практика на ВКС /определение № 709 от 28.12.2012 г. по ч.гр. д. № 592/2012 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о.; определение № 71 от 21.01.2014 г. по ч.т.д. № 17/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III г.о.; определение № 242 от 31.05.2018 г. по ч.гр. д. № 2062/2018 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о.; определение № 3252 от 01.11.2023 г. по ч.гр. д. № 3618/2023 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение № 694 от 25.09.2023 г. по ч.т.д. № 1325/2023 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., сочените от ответника определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч.гр. д. 510/2018 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о. и определение № 474 от 07.11.2019 г. по ч.гр. д. № 3063/2019 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др./ относно предпоставките за освобождаване на ответника от отговорност за разноски. С оглед горепосочената практика и за преценка на съответствието на разрешението на въззивния съд с нея, следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението, като въпросът бъде уточнен и преформулиран от касационната инстанция, съобразно правомощията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, по следния начин: „За приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК“. По правния въпрос се приема в горепосочените актове, че предпоставките за освобождаване на ответника от отговорност за разноски съгласно чл.78, ал.2 ГПК са кумулативни, като те са: ответникът да не е дал повод за завеждането на иска и да е признал иска. В част от горепосочените актове от практиката на ВКС се приема, че не е налице едната предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК в хипотеза, в която предявяването на иска е условие за упражняване на субективните права на ищеца, както и че признанието на иска следва да е безусловно. В определение № 95/22.02.2018 г. по ч.гр. д. № 510/2018 г. на 4-то г.о. на ВКС е прието, че само извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за отговорност за разноските при признаване на иска, но е налице отговорност за разноски при отправянето на последващи покани за плащане, след като длъжникът се е позовал на давността. Настоящият съдебен състав споделя изцяло практиката на ВКС, посочена по-горе относно кумулативността на двете предпоставки по чл. 78, ал. 2 ГПК. С оглед същата разрешението от въззивния съд на въпроса за отговорността за разноски по производството се явява неправилно. Ответникът е заявил в отговора на исковата молба подробно оспорване на допустимостта на предявения иск, искане за прекратяване на производството, обосновал е, че счита, че не дължи никакви разноски, и при условията на евентуалност в края на отговора е посочил, че не оспорва погасяването по давност на вземанията. Същевременно с писмо - отговор, след отправеното от страна на ищцата изявление за позоваване на изтеклата погасителна давност, ответникът е посочил, че е в правото си да претендира плащане на сумите. С оглед горното в случая е неправилна преценката на въззивния съд, че са налице кумулативните предпоставки по чл. 78, ал. 2 ГПК и разноски не следва да бъдат присъдени на ищцата. Неоснователно е поддържаното от ответника по касационната жалба в депозирания отговор при условията на евентуалност възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцата за първоинстанционното производство в размер на 800 лв. С оглед постановеното задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, решение от 25.01.2024г. по дело С - 438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. ДВ бр.14/2025г./ е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да я приложи, поради което размерът на възнаграждението не може да бъде определен съобразно разпоредбите на Наредбата. Посочените в Наредба №1/09.01.2004г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията, като от значение са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Приетото и присъдено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 800 лв. с включен ДДС съответства на горните критерии, независимо от факта, че производството е приключило в едно съдебно заседание и не е прекомерно. С оглед горното, съдът намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, неговата отмяна и оставяне без уважение на искането на ответника за изменение на решението на първоинстанционния съд в частта за разноските. Предвид характера на производството по настоящата жалба – по чл. 248 ГПК, разноски на страните не се следват. Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение,