Определение № 2551 от 27.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3753/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на община Алфатар, представлявана от Я. Г. – кмет, чрез адвокат Р. Х., срещу въззивно решение № 134 от 27.02.2023 г. по в.гр.д. № 27/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 260635 от 17.10.2022 г. по т.д. № 318/2021 г. на Софийския градски съд, е отхвърлен искът на касатора срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД за разликата над 49 650 лв. до 134 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка, сключен между страните и обективиран в застрахователна полица № ...../13.03.2020 г., поради настъпило на 04.09.2020 г. застрахователно събитие.

Ответникът по касационната жалба „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място], чрез процесуалния му представител юрисконсулт Г. М., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Въззивният съд е приел за установено, че между страните е сключен валиден договор за застраховка, обективиран в застрахователна полица № ..../13.03.2020 г. със срок на действие от 18.03.2020 г. до 17.03.2021 г. при застрахователна премия в размер на 1 759,80 лв., заплатена от ищеца еднократно. Установено е, че на 04.09.2020 г. след проливен дъжд и силен вятър през целия ден покривът на сградата на читалище „Ведрина“ в [населено място], застрахована по процесния договор, се е срутил, като срутването е причинило множество вреди по сградата. Като спорни са посочени обстоятелствата дали се дължи обезщетение и в какъв размер предвид доводите на застрахователното дружество, че за част от вредите не е налице пряка и непосредствена връзка със застрахователното събитие, а са следствие от лошо поддържане на сградата, както и какъв е размерът на застрахователната сума по сключения договор предвид конкретно уговорените стойности в приложения към договор списък на сградите. Установено е, че в полицата липсва индивидуализиране както на застрахованото имущество, така и на рисковете, срещу настъпването на които е сключен договорът. По отношение на покритите рискове полицата препраща към общите условия, като съдът е приел, че по отношение на индивидуализацията на предмета на застраховане страните са използвали същия подход и е препратено към списъка на сградите, подлежащи на застраховане, представляващ неразделна част от застрахователния договор. Читалище „Ведрина“, [населено място], фигурира под № 5 в списъка с посочена балансова стойност в размер на 39 767,49 лв. и „договорена стойност“ в размер на 49 650 лв. Направен е извод, че по този начин страните са уговорили застрахователна сума за всяка отделна сграда, която определя максималния размер на отговорността /лимита/ на застрахователя по смисъла на чл. 346 КЗ. Като неоснователни са отхвърлени възраженията на застрахователя, че сградата е била в лошо състояние и причина за настъпване на вредите са неотстранени вреди от предходни събития. От свидетелските показания е прието, че към датата на настъпване на застрахователното събитие, покривната конструкция на сградата се е намирала в добро състояние, обосноваващо годност на същата за експлоатацията ѝ по предназначение, и е установено, че по сградата са предприемани своевременни, макар и частични ремонти. Този извод се подкрепя и от техническата експертиза, която не се разколебава от свидетелските показания на извършилите огледи на сградата представители на застрахователя. Техните твърдения се основават на предположения, за които липсват представени доказателства. В заключение е прието, че пропадането на покривната конструкция е в резултат на проливния дъжд, а не на лоша поддръжка или липса на керемиди, водещи до негодността ѝ. За установяването на размера на действително заплатените от ищеца разходи, съдът се е позовал на допълнителното заключение на съдебно-техническата експертиза, но доколкото изчислените от вещото лице суми надвишават уговорената в застрахователния договор сума, съдът е уважил иска до размера на последната – 49 650 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, във връзка с които са посочени и решения на ВКС, с които се поддържа, че е налице противоречие:

1. „Длъжен ли е съдът при определяне размера на застрахователното обезщетение да се съобрази с действителната воля на страните по застрахователния договор относно уговорената стойност на застрахованото имущество? Ако действителната воля на страните е била обезщетението да се договори в размер на действителната стойност на имуществото, длъжен ли е съдът да присъди именно тази стойност?“.

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и всички доводи на страните от значение за правния спор и да изложи мотиви по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи?“.

Твърди се още, че обжалваното решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

По първия въпрос съдът е приел, че чрез препращането от застрахователната полица към приложения към нея „Списък на сградите - публична общинска собственост на Община Алфатар, подлежащи на задължително застраховане през 2020 година“, страните са индивидуализирали конкретното имущество, предмет на застрахователния договор, и са определили цена на имуществото, различна от балансовата стойност, която има значението на застрахователна сума по смисъла на чл. 346 КЗ. По тази начин при определяне размера на застрахователното обезщетение въззивният съд е приел, че трябва да бъде съобразена действителната воля на страните по застрахователния договор. Въпросът на касатора изразява отрицателното му становище относно правните изводи на съда по съществото на спора, поради което не може да обуслови допускането на касационното обжалване. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС на РБ материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правилността на обжалваното решение не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, поради което поставеният въпрос не може да се обсъжда по същество преди евентуалното допускане на касационното обжалване на обжалваното решение.

Въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните, като изложи собствени мотиви, е относим, но същият е решен съобразно установената практика, включително и посочената от касатора. В нея е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички, събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика по въпроса.

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение