Определение № 52 от 08.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1676/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. Р. А. и Ф. С. А., двамата от [населено място] протв въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 22 от 22.01.2020 г., по в.т.д.№ 364/2019 г.,с което след отмяна на първоинстанционното решение на Русенския окръжен съд № 127 от 21.06.2019 г., по т.д.№ 290 / 2017 г. е уважен предявения от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД срещу настоящите касатори, като ответници, установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК и е признато за установено, че последните дължат на ищцовото търговско дружество сумата 24 239.01 швейцарски франка – част от неплатена главница от договор за кредит № HL 29453/30.11.2007 г., допълнен със споразумение от 15.06.2009 г. и споразумение от 14.06. 2010 г., за периода 18.12.2014 г. -18. 07. 2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 21.07. 2017 г. до окончателното й изплащане и деловодни разноски за заповедното производство, възлизащи на 860 лв. д.т. и 1 410 лв. адвокатско възнаграждение, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 4851/2017 г. на Русенския районен съд. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Касаторите поддържат, че въззивното решение на Великотърновския апелативен съд не съответства на действителното правно положение, изградено е върху несъответстващи на доказателствата по делото фактически изводи, поради което е необосновано, процесуално и материално незаконосъобразно. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с едновременното наличие на предпоставките на чл.280, ал.1,т.1 т.2, т.3 и ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право: “ След като е нищожна клаузата, уреждаща дълга в чуждестранна валута какви са последиците от нищожността й и следва ли договорът да се счете за изцяло недействителен, тъй като не намира приложение чл.26, ал.4 ЗЗД, или националният съд може да замести неравноправните клаузи и да приеме, че дългът е изразен в евро, съответно в български лева ?“ За илюстрация на твърдяното противоречие с практиката на ВКС са посочени: задължителното ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл.290 ГПК решения: № 295 от 22.02.19 г., по т.д. № 3539/2015 г. на ІІ т.о. и № 294/27.03.2019 г., по т.д. № 1599 /17 г. на ІІ т.о. Поддържаното отклонение от практиката на Съда на Европейския съюз по приложението на Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., касаеща неравноправните клаузи по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, е обосновано с даденото в обжалвания съдебен акт различно разрешение, спрямо възприетото в следните съдебни решения на Съда на Европейския съюз: С-618 /10 Banko Espanol de Credito SA, SA; C-488/11, D. Frederik Asbeek Brusse и Katerina de Man Garabito C-397/11, E. Joros; C-26/13 Arpad Kasler и Kaslerne Rabal; C -482/13; C- 484/13; C - 485/13; C-487/13;C-70/17; C-179/17; C- 154/15; C -307 / 15; C-308/15. Специалното селективно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е аргументирано с липсата на произнасяне от страна на въззивния съд по въведения от касаторите довод, възприет за основателен от РОС, че предвид безспорно предоставения от Банката- кредитор кредит в евро, а не в швейцарски франкове, в която хипотеза, според касаторите отсъства и създадена от законодателя възможност връщането на заетата сума да е в швейцарски франкове, това обстоятелство е достатъчно, за да обуслови отхвърляне на предявения иск като неоснователен. Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за допускане на касационно обжалване, като излага подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, вкл. с оглед консенсуалния характер на договора за банков кредит. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с поддържаните касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното и данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение по предявения положителен установителен иск, основан на чл.422 ГПК, Великотърновският апелативен съд е приел за установено от фактическа страна, че между „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ„ АД, сега „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, като кредитодател и съпрузите И. Р. А. и Ф. С. А., в качеството им на кредитополучатели, е сключен договор за кредит №HL29453/30.11.07 г.. По силата на същия ищцовата банка е предоставила на физическите лица, като кредитополучатели - солидарни длъжници, кредитен лимит в швейцарски франкове, със срок за погасяване от 288 месеца, считано от датата на усвояването му, който в размер на равностойността на швейцарски франкове на 22 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на кредитора – ЮЛ в деня на усвояване на кредита, е съответно: равностойността в швейцарски франкове на 6 700 евро за покупката на конкретен недвижим имот, находящ се в [населено място]; равностойността в швейцарски франкове на 153 000 евро за други разплащания. В съдържанието на подписаното от страните приложение № 1–неразделна част от процесния договор, е конкретизиран приложимия, за датата на усвояване на предоставената сума - 18.12.2007 г., „курс купува“ за швейцарския франк на Банката - кредитор, възлизащ на 1.564. Съобразно този курс размерът на предоставения и усвоен кредитен лимит в швейцарски франкове по чл.1 от договора е определен на 37 279 швейцарски франка, като договорените месечни погасителни вноски са във валутата, в която кредитът е разрешен – швейцарски франкове, като включват главница и лихви по погасителен план, обективиран в приложение № 2 към договора. За изрично уговорено между съконтрахентите е прието, че при липса на швейцарски франкове кредитополучателите могат да погасяват задължението си и в евро или в лева, които Банката -кредитор служебно превалутира и за която банкова операция солидарните длъжница са дали безусловно и неотменимо съгласие със самото подписване на договора за кредит. Като безспорен е приет и факта, че курс „купува“ на швейцарския франк към евро на Банката - кредитор се формира от официалния й курс „продава“ на евро към лев, разделен на официалния й курс“купува“ на швейцарския франк към лев, а разрешеният кредитен лимит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове, превалутира се служебно от кредитодателя в евро по търговския курс „купува“ на швейцарския франк към еврото и се превежда по откритата в банката сметка за съответната валута на усвояване при дължима годишната лихва. Последната е формирана от сбора на базовия лихвен % на кредитодателя за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1.15 пункта, като към момента на сключване на договора този базов лихвен % е в размер на 4.5 %., а при просрочие на дължимите от солидарните длъжници погасителни вноски, респ. при предсрочна изискуемост на кредита се дължи и наказателна надбавка от 10 пункта. Констатирано е, че с последващите две допълнителни споразумения между страните, подписани съответно на 15. 06. 2009 г. и на 14.06.2010 г. е уточнено, че към първата дата задължението по кредитния договор на кредитополучателите възлиза на 36 494.20 швейцарски франка- главница и 194.66 швейцарски франка редовна лихва, а към втората – на 37214.90 швейцарски франка главница, като е договорен и облекчен ред за погасяване на съществуващите вземания за определени периоди от време. Съобразявайки последвалото длъжниково неизпълнение, непогасените месечни вноски и последното извършено плащане по кредита, което е установено и в хода на процеса от заключението на изслушаната съдебно-икономическа експертиза – 24.02.2015 г., Банката –кредитор с волеизявление, обективирано в нотариална покана рег.№ 8076, акт №16, т.ІV от 27. 06. 17 г. и рег.№ 8077, акт №17, т.ІV от 27. 06. 2017 г. на нотариус Г. Г. с рег. № 221 на КЧН, надлежно връчена на И. Р. А. и на Ф. С. А., е обявила целия кредита за изцяло предсрочно изискуем, а на 21.07.2017 г. е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за сумата 24239.01 швейцарски франка - част от дължимата главница за периода 18.12.14 г. -18.07.2017 г., законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателно изплащане на вземането и разноски, дължими по договора за кредит и допълнителните споразумения. На 16. 08.2017 г. е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д.№ 4851/2017 г. на РОС - оспорени от ищците в срока по чл.414 ГПК. Съобразявайки правомощията си по чл.269 ГПК и приетите за установени факти по делото въззивната инстанция е счела, че по отношение на процесния договор, сключен с кредитополучатели - физически лица - потребители по см. на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП и Банка - търговец по см. на §13, т.2 от ДР на ЗЗП, приложение намира действащият към релевантния за спора момент Закон за защита на потребителите (ДВ, бр.99/2005 г., в сила от 10.06.06 г.). Затова съобразявайки задължителната практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) служебно се е произнесла относно характера на онези договорни клаузи, с които във вреда на потребителите- длъжници е прехвърлен валутният риск от промяна в курса на предоставения в чужда валута кредит и е създадена за кредитодателя възможност едностранно да променя БЛП, без конкретни за промяната условия. Счела, че макар и визираните договорни клаузи ( чл.3, ал.1 и ал.5, чл.6, ал.2, разгледани във вр. с чл. 21 и чл.22) да не са част от Общите условия на Банката – кредитор, изготвени предварително, без реална възможност длъжниците да влияят на тяхното съдържание, с използван фактически неясен и неразбираем език за тях, като средни потребители – относително осведомени и в разумни граници съобразителни, относно факторите, определящи курса, по който ще се извършва превалутирането, същите, предвид предмета на сключения договор и произтичащите от него икономически последици, не се явяват индивидуално уговорени и като неравноправни по см. на чл. 143, ал.2 ЗЗП и критериите, разяснени в практиката на СЕС (решение от 21. 03.2013 г., по дело С-92/11; решение С-186/2016 г.; решение от 30. 04. 2014 г., по дело С-26/13; и др.), са нищожни, на основание чл.146, ал.1 ЗЗП. С оглед нищожността на приетите за неравноправни, т.е. водещи до значително неравновесие в правата и задълженията на страните по кредитната сделка, конкретни договорни клаузи решаващият състав на Великотърновският апелативен съд е извел правен извод, че дължимата от кредитополучателите сума, формирана от курсовата разлика на швейцарски франк към евро/лев и различаваща се от номинала към момента на сключване на договора за кредит, както и всички такси и комисионни, изчислени в полза на Банката –кредитор, въз основа на служебно превалутиране, са недължими. Като недължими на Банката-кредитор въззивният съд е преценил и сумите, произтичащи от просрочени задължения за лихва, които са прибавени към редовната главница на дълга и върху които е начислявана претендираната възнаградителната лихва, излагайки подробни съображения относно нищожността на конкретните клаузи в допълнителни споразумения, в които соченият механизъм на изчисление е обективиран, съобразно общото правило на чл. 26, ал.4, във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД. В заключение Великотърновският апелативен съд е счел,че общият конкретен размер на главното задължение на ответниците – длъжници, което е предмет на заявената частична установителна искова претенция по чл.422 ГПК, е определимо по заключението на изслушаната съдебно- икономическа експертиза и съобразно успешно упражненото от кредитора потестативно право да направи кредита изцяло предсрочно изискуем, предвид договорната клауза на чл.18, ал.2 и задължителните разяснения в т.18 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, при съобразяване на първоначалния лихвен процент и липсата на извършено от кредитополучателите плащане след 25.02.2015 г.. Преценени изложените решаващи мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и не следва да бъде уважено. Поставеният от касаторите материалноправен въпрос, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване не отговаря на критериите, разяснени в т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – да се включва в предмета на делото и да е от значение за формиране правната воля на въззивния съд, а чрез нея и крайния изход на конкретното дело, тъй като въобще не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд. Според горецитираната задължителна за съдилищата в страната практика на ВКС, липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат поддържаните допълнителни селективни основания. Но дори и да се приеме, че с оглед предмета на възникналия правен спор и съдържащите задължителни постановки в практиката на Съда н Европейския съюз, формулираният от касаторите въпрос на материалното право е всякога значим за крайния изход на делото, поради което обосновава общото селективно основание за достъп до касация, то недоказани по отношение на същия са съответните аргументирано поддържани допълнителни селективни основания – по т.1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Според константната практика на ВКС, израз на която е решение № 92 от 09. 09.2019 г., по т.д.№ 2481/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС и постановените в срока за произнасяне решение №168 от 29.01.2021 г., по т.д.№ 2184/2019 г. на ІІ т.о. и решение № 136 от20.01.20121 г., по т.д.№ 1467/2019 г. на ІІ т.о. установяването на неравноправния характер на клаузите за служебно превалутиране на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“ на Банката- кредитор за швейцарския франк към лева/ евро и поемане на целия валутен риск от промяната на обявения от ЮЛ- кредитодател курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя –потребител и на неравноправния характер на клаузите за едностранна промяна на БЛП позволява да се възстанови правното и фактическо положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. В сочената хипотеза договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без тези клаузи, предвид разпоредбата на чл.430 ТЗ, което не противоречи на интересите на кредитополучателя – потребител. Поради това в хипотезата на обявени за нищожни, поради неравноправния им характер, конкретни договорни клаузи от договора за кредит, предвиждащи възможност Банката да променя едностранно, без прилагане на изрична уговорка с кредитополучателя, респ. без ясно и разбираемо посочена методика за изменение размера на БЛП, по който начин се изменя дължимата възнаградителна лихва и съответно месечната анюитетна вноска, приложимата договорна възнаградителна лихва е в първоначално уговорения размер БЛП на Банката – кредитодател за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период за начисляване на лихвата + съответната договорна надбавка. В същия смисъл се е произнесъл и Великотърновският апелативен съд, който е приел, че при определяне размер на задължението по процесния договор следва да се съобрази първоначалния лихвен процент, без капитализиране на лихвата, поради което твърдяното от касаторите отклонение от съдебната практика по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не е налице. Следва в тази вр. единствено да се посочи, че цитираната от жалбоподателите казуална практика на ВКС е неотносима, доколкото със същата е даден отговор на различен правен въпрос, който е и безусловно споделен от въззивния съд при постановяване на обжалвания съдебен акт: “Дали е неравноправна по см. на чл.143 ЗЗП клауза от кредитен договор, с която всички вреди от валутните промени и валутния риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за валутните разлики изключенията по чл.144 ЗЗП?“ При наличие на непротиворечива практика на ВКС, по отношение на която не е доказана обществена и правна необходимост от промяна, допълнителният критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, който в случая е останал и неаргументиран, е въобще неприложим. Недоказано е и твърдяното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК противоречие с практиката на СЕС. Според разпоредбата на чл.146, ал.5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. С посочената разпоредба, както е разяснено и в решение по чл.290 ГПК № 168 от 29.01.2021 г., по т.д.№ 2184/2019 г. на ІІ т.о., в което обстойно е обсъдена практиката на СЕС по приложението на Директива 93 /13/ЕИО, е транспонирана разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директивата, предвиждаща, че неравноправните клаузи, съдържащи се в договори с потребители, не обвързват потребителите, при условията, определени в националното право на държавите- членки и че договорът продължава да е обвързващ за страните в останалата част, ако може да продължи да се изпълнява и без неравноправните клаузи, тъй като целта не е да се обяви недействителността на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а да се замени формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях. В същия смисъл е и тълкуването на разпоредбата на чл.6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, съдържащо се в съдебния акт на СЕС по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15. Според същото обявената за неравноправна договорна клауза трябва принципно да се счита, че никога не е съществувала и така тя няма да има последици за потребителя. Установяването по съдебен ред на неравноправния характер на такива клаузи поначало трябва да води до връщане на потребителя в правното и фактическо положение, в което той се е намирал при липсата на тази клауза. В решения по съединени дела С-154 /15, С-307/15 и С-308/15 и дело С-483/16, решение от 14.03.2019 г., по дело С-118/17, решение от 26.03.2019 г., по дело С-70/17, по дело С-179/17 и по дело С-119/17 Съдът на Европейския съюз приема още, че държавите - членки трябва в националното си право да определят условията и реда, по който се констатира неравноправност на съдържащите се в договор клаузи и се материализират конкретните правни последици от тази констатация, но същевременно последната трябва да дава възможност за връщане на онова правно и фактическо положение, в което би се намирал потребителят при липса на тази неравноправна клауза. Обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие с цитираната практика на Съда на Европейския съюз, което изключва да е осъществен допълнителният селективен критерий по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК. Неоснователно е и позоваването на самостоятелното селективно основания по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК /ДВ бр. 86/2017 г./. Въззивното решение на Великотърновския апелативен съд не може да се квалифицира като „ очевидно неправилно“. Според формираната практика на ВКС в тази хипотеза попадат случаите на приложена отменена или несъществуваща правна норма, на приложен в неговия противоположен/обратен/ смисъл закон или когато съдебният акт е постановен при явна необоснованост, породена от особено грубо нарушаване правилата на формалната логика, като всички визирани пороци следва да са пряко изводими от съдържанието на мотивите на въззивния съдебен акт. В случая от съобразителната част на обжалваното въззивно решение не са пряко установими пороци в сочения смисъл –решението на Великотърновския апелативен съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е видимо необосновано, предвид правилата на формалната логика. Въведените в тази вр. доводи на касаторите са идентични с оплакванията им в касационната жалба за допуснато от въззивния съд нарушение на закона, което дори и евентуално основателно не сочи на „очевидна неправилност“ – квалифицирана форма на неправилност и самостоятелно основание за достъп до касационен контрол. Отделно е, че във формираната по реда на чл.290 ГПК казуална практика на ВКС – решение № 136 от 20.01.2021г., по т.д.№ 1467/19 г. на ІІ т.о.; решение № 168 от 29.01.2021г., по т.д.№ 2184/19 г. на ІІ т.о.; решение № 295 от 22.02.2019 г., по т.д.№ 3539/15 г. на ІІ т.о.; решение № 384/29.03.2019 г., по т.д.№ 2520/2016 г на ІІ т.о. и др. която настоящият съдебен състав безусловно споделя, е прието изрично, че в хипотезата на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната (евро), а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в разервната валута на страната (евро) и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута ( швейцарски франкове). Насрещната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК,съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за същите. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС