Определение № 2323 от 26.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1963/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на синдика на „Торове БГ“ ЕООД /н./ срещу решение № 227/2023 г. по в. т. д. № 215/2023 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 547/05.12.2022 г. по т. д. № 739/2021 г. на Окръжен съд Варна за отхвърляне на предявения от касатора срещу „Торове БГ“ ЕООД /н./ и „Ив-Ян“ ООД иск с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 3, вр. с ал. 3 ТЗ за обявяване недействителността по отношение на кредиторите на несъстоятелността на сделки в общ размер 165 708 лв. по 16 бр. фактури.

В жалбата се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради нарушение на материалния закон – чл. 646, ал. 5 ТЗ, вр. с §1, т. 12 от ДР на ЗСч. Заявява се становище, че по делото не е установено с валидни /относими и допустими/ доказателства изпълнението на атакуваните парични задължения да попада в кръга на обичайната дейност, извършвана от длъжника. Достигайки до обратен правен извод съдът е постановил необосновано решение. Това е така поради обстоятелството, че ответниците не са представили по делото анекси, които да удостоверят възлагането на конкретни транспортни услуги, а са представили товарителници без опис, които не отговарят на изискванията, регламентирани в Закона за автомобилните превози. Ето защо, тези товарителници не съставляват доказателство за извършена транспортна услуга. Отделно от това, се заявява становище за необоснованост на формирания от съда извод, че всички превози, за които е платено авансово, са реално извършени към датите на фактурите, превозите по фактурите, които не са авансово платени, е осъществен преди изтичане на 30 дни от съответния падеж на паричните задължения, определяем по правилото на чл. 303а, ал. 3 ТЗ. Сочи се, че правилото на чл. 303а, ал. 3 ТЗ не намира приложение към атакуваните от ищеца плащания. Наред с това, въззивният съд неправилно е отхвърлил възраженията за антидатиране на договора за наем с цел антидатиране на определения в него гратисен период, което от своя страна е правно значимо за правоизключващите възражения на ответниците. Според касатора, трябва да се приеме, че страните са договорили наемна цена на месечна база, като изискуемостта на задължението произтича от естеството му, т. е. ежемесечно се дължи плащане, и в този смисъл изводът, че падежът на цялото парично задължение по фактура № [ЕГН]/10.04.2018 г. настъпва по правилото на чл. 303а, ал. 3 ТЗ е незаконосъобразен.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „При въведени от ответника правоизключващи възражения по чл. 646, ал. 5 ТЗ следва ли съдът да изследва и да установи наличието на всички кумулативни предпоставки, изключващи определени действия от предметния обхват на относителната недействителност?“

2. „Когато предмет на исковата претенция е обявяването за недействително на извършено авансово плащане, предполага ли успешното провеждане на правоизключващото възражение, установяването, че след извършване на плащането има реално предоставена стока или услуга?“

3. „Установяването на реалното изпълнение включено ли е в обективните предели на доказване в хипотезата на претендирано изключение от приложното поле на предявен иск по чл. 646, ал. 2, т. 1 и т. 3 ТЗ при извършени авансови плащания?“

По въпросите се твърди отклонение от практика на ВКС, обективирана в решение № 124/21.07.2017 г. по т. д. № 2137/2016 г. на II т.о., решение № 90/2014 г. по т. д. № 812/2011 г. на II т.о.

4. „Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“

По този въпрос се твърди отклонение от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. и решение № 1857/2020 г. на II г.о., ВКС.

5. „В кои случаи намира приложение разпоредбата на чл. 303а, ал. 3 ТЗ? Следва ли, когато отношенията между търговци са уредени с договор, който урежда включително и срокове за плащане, съдът да изключи приложението на договора в отношенията на страните по него и да се позове на обща разпоредба, заместваща липсата на изрична уговорка между страните?“

По последния въпрос се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При изложените доводи от касатора се формира искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде селектирано за извършване на касационен контрол и отменено като предявените искове бъдат уважени.

От „Торове БГ“ ЕООД /н./ и „Ив-Ян“ ООД е депозиран съвместен отговор, с който касационната жалба се оспорва и се заявява становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Първите три въпроса се свеждат до твърдения за неправилност на решението, поради което не отговарят на общия критерий за достъп до касация, а позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е изцяло бланкетно. Ответниците поддържат релевираното в отговора на исковата молба възражение за недопустимост на предявените искове, тъй като исковата молба не е подадена в едногодишния срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ - първоинстанционният съд неправилно е приложил нормата на чл. 62, ал. 2 ГПК. Заявяват довод, че въззивният съд правилно е приложил материалния закон и се позовават на решение № 8/2019 г. по т. д. № 832/2018 г. на I т.о., ВКС. Според ответниците не е било необходимо да се доказва получаването на товара при липсата на спор за това между товародател, получател и превозвач, а представените и приети без оспорване от синдика товарителници отговарят на изискването по чл. 53 от Закона за автомобилните превози. Касаторът не е оспорил авторството на представените и приети по делото описи за извършени транспортни услуги. Становището в отговора е, че са несподелими доводите на касатора срещу мотивите на въззивния съд относно договорите за наем.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявени от синдика на „Торове БГ“ ЕООД /н./ отменителни искове с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 3, вр. ал. 3 ТЗ срещу несъстоятелния длъжник „Торове БГ“ ЕООД / н./ и „Ив-Ян“ ООД за обявяване недействителността по отношение кредиторите на несъстоятелността на множество плащания на изискуеми парични задължения в общ размер 165 708 лв., извършени в периода от 16.04.2018 г. до 19.12.2018 г., от несъстоятелния длъжник в полза на кредитора „Ив-Ян“ ООД по договор за наем на офис и склад, договори за покупко-продажба на торове и царевица и договори за превоз.

Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 3, вр. ал. 3 ТЗ плащания в общ размер на сумата 22 756, 80 лв. по фактура № [ЕГН]/10.04.2018 г., фактура № 2627/10.05.2018 г., фактура № 2650/01.06.2018 г., фактура № 2653/01.06.2018г., фактура № 2662/14.06.2018 г., фактура № 2723/06.08.2018 г. и фактура № [ЕГН]/03.09.2018 г. За останалата част от плащанията спорът е бил пренесен пред въззивната инстанция. Съставът на Апелативен съд Варна е съобразил влязлото в сила решение № 734/26.07.2019 г. по т. д. № 552/2019 г. на Окръжен съд Варна, с което е била обявена неплатежоспособността на „Торове БГ“ ЕООД с начална дата 31.12.2017 г., длъжникът е бил обявен в несъстоятелност и на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ производството по несъстоятелност е било спряно, а с решение № 260293/19.10.2020 г., вписано в ТР на 20.10.2020 г., производството е било възобновено. Съдът е приел, че от този момент е започнал да тече едногодишният срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ за предявяване на исковете по чл. 645, чл. 646 и чл. 647 ТЗ. Счел е за спазен законовия преклузивен срок. За да достигне до този извод, съставът е обсъдил представеното като доказателство по делото удостоверение изх. № 8602/19.08.2022 г. от „ЕКОНТ ЕКСПРЕС“ ООД, в което е посочено, че пратката, съдържаща исковата молба, във основа на която е било образувано исковото производство, е била изпратена с товарителница № 1050473394488 на 19.10.2021 г. и е била получена от ОС Варна на 21.10.2021 г. При задълбочен анализ на събраните доказателства съдът е достигнал до извод, че решението на окръжния съд е постановеното по редовна искова молба, респективно представлява допустим съдебен акт.

Съставът на апелативния съд е приел за безспорно установено по делото обстоятелството, че Я. Я. К. е едноличен собственик на капитала и управител на “Торове БГ“ ЕООД /н./ и е съдружник и управител на “Ив-Ян“ ООД, поради което двете дружества се явяват свързани лица по смисъла на §1 от ДР на ТЗ, съответно релевантен за казуса е по-дългият подозрителен период по чл. 646, ал. 3 ТЗ – една година преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ. Установил е, че всички атакувани с исковата молба плащания са извършени след началната дата на неплатежоспособност и в рамките на приложимия по предявените отменителни искове подозрителен период от една година, считано от 08.04.2018 г., както и, че са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ. Концентрирал е спора относно основателността на възражението, противопоставено от ответниците, за наличие на изключенията, визирани в чл. 646, ал. 5, т. 1 и т. 2 ТЗ. За да приеме, че плащанията по Договор за наем на офис и склад от 01.03.2017 г. са в кръга на обичайната дейност, осъществявана от длъжника, въззивният съд се е позовал на формираната по влязлата в сила част на първоинстанционното решение сила на пресъдено нещо, обхващаща част от плащанията по този договор. По отношение на другите плащания съдът се е позовал на вписването в ТР по партидата на несъстоятелното дружество относно предмета на търговска му дейност – търговия с торове и препарати, спедиционни и превозни сделки, и е приел, че атакуваните сделки попадат в кръга на обичайната дейност, осъществявана от длъжника. Анализирал е бланкетно заявеното в допълнителната искова молба оспорване истинността на представените от ответниците документи и установената с помощта на специални знания автентичност на подписите на И. Р. и Я. К., поставени под приемо-предавателните протоколи, съставени по повод договорите за покупко-продажба на торове и царевица, както и бланкетното оспорване на товарителниците. Аргументирал е извод за липса на доказателства атакуваните сделки да са симулативни, както и, че всички превози, за които е било платено авансово, са реално извършени към датите на фактурите, с които авансите са били „усвоени“, а плащането по фактурите за цена на превоз, които не са авансови, е било осъществено преди изтичане на 30 дни от съответния падеж на паричните задължения, определяем по правилото на чл. 303а, ал. 3 ТЗ. По оплакванията в жалбата относно своевременно оспорената датата на съставяне на договора за наем въззивният съд е изложил съображения за неотносимост на това възражение към спора. Посочил е, че предприетото оспорване е без значение за изхода на делото, тъй като наличието на договорни отношения е установено и от други доказателства, отделно съществуването на договора е посочено като основание за издаване на неоспорена по делото данъчна фактура № [ЕГН]/2018 г. Като допълнителен аргумент съдът е посочил, че дори да се приеме липса на формално правоотношение, респ. липса на уговорки за падеж, то падежът на цялото парично задължение по тази фактура е настъпил по правилото на чл. 303а, ал. 3 ТЗ. На база тези съждения съдът е формирал извод, че плащанията, извършени на 20.04.2018 г. в размер на 3 600 лв. и на 04.05.2018 г. по фактура № [ЕГН]/10.04.2018 г., с които са погасени изискуеми парични задължения на първия ответник към втория ответник за предоставените под наем помещения /офис и склад/, са били извършени преди изтичане на 30-дневния срок от падежа.

При извършената от настоящия състав служебна проверка на атакуваното въззивно решение и предвид поддържаните от ответниците в отговора на касационната жалба доводи следва да бъде посочено, че не се установява въззивното решение да е недопустимо като постановено по искова молба, депозирана след указания в ТЗ преклузивен срок. Съображенията на Апелативен съд Варна относно датата, на която е била изпратена чрез куриерска фирма исковата молба, следва изцяло да бъдат споделени като задълбочени и обстойно мотивирани и да се приеме, че тя е подадена на 19.10.2021 г. в срока по чл. 649, ал. 1 ТЗ.

Не са налице твърдяните от касатора основания за факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Неоснователността на искането за допускане до касация по първите три въпроса произтича от обстоятелството, че те нямат правен характер по смисъла на ТР № 1/2010 г., ОСГТК на ВКС, а съставляват твърдения за допуснати нарушения на материалния закон от въззивната инстанция – несъответствие на фактическите и правни изводи относно установените по делото обстоятелства и неправилното им подвеждане под хипотезиса на чл. 645, ал. 5 ТЗ. Наличието на евентуално такова нарушение на материалния закон не е предмет на проверка по чл. 288 ГПК, а може да бъде преценявано след допуснато касационно обжалване при обосноваване на общия критерий за осъществяване на факултативен касационен контрол. Отделно, не е налице и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, релевирана от касатора, тъй като въззивният съд не е постановил решението си в отклонение от цитираната съдебна практика и е приел, че за приложението на чл. 646, ал. 5 ТЗ следва кумулативно да са налице регламентираните предпоставки – сделката да попада в кръга на обичайната дейност, извършвана от търговеца, и плащането по нея да е извършено едновременно с и срещу реално получаване на стока или услуга, или до 30 дни след падежа, т.е. сделките да са действителни, а не симулативни.

Четвъртият въпрос също не може да обуслови достъп до касация, тъй като в противовес на заявените в касационната жалба оплаквания, въззивният съд обстойно е отговорил на всички оплаквания във въззивната жалба в изпълнение на задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК. Той е изложил мотиви, в които се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, които са релевантни за спора. ВКС многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд следва да обсъди правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора, илюстрация на което са и цитираните от касатора решения. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и е аргументирал защо счита оплакванията на ищеца въззивник за неоснователни. Отделно, следва да бъде посочено, че за пръв път в касационното производство са заявени твърдения, че представените по делото товарителници не отговарят на изискванията на Закона за автомобилните превози и поради тази причина не съставляват доказателства за реално извършен превоз. Възможността за касационно обжалване не следва да бъде използвана за упражняване на процесуални действия от страните, които те са пропуснали да сторят в преклузивните срокове по размяна на книжа в първоинстанционното прозводство. В случая ищецът в допълнителната искова молба е направил само общо оспорване на твърдените да са били извършени транспортни услуги, заявил е, че оспорва „истинността на описи на извършени транспортни услуги“.

Последният въпрос също няма характеристиката, изискуема от чл. 280, ал. 1 ГПК, да е обусловил решаващите изводи на съда, тъй като съображенията за приложение на чл. 303а, ал. 3 ТЗ въззивният съд е изложил в евентуалност и като допълнение на основното си съображение, че представените по делото писмени доказателства установяват извършването на услугите и получаването на стоките, респективно заплащане на възнаграждение в уговорените между страните срокове при осъществяване на изискването по чл. 646, ал. 5, т. 1 – плащането да е до 30 дни след падежа на паричното задължение. Отделно от изложеното, следва да се има предвид, че, за да бъде допуснато касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не е достатъчно само формално да бъде посочена разпоредбата, а е необходимо да бъдат изложени конкретни аргументи защо касаторът счита, че правилото на чл. 303а, ал. 3 ТЗ е непълно, неясно или противоречиво, по приложението му липсва формирана практика, или тя е неправилна, или се нуждае от осъвременяване поради изменение на законодателството или съществено изменение на обществено-икономическите условия в страната, каквото е изискването на закона, чието съдържание е разтълкувано в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС