Определение № 50933 от 12.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2431/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. Н., чрез адв. Ц. П., срещу въззивно решение № 816 от 15.12.2021 г. по в. гр. д. № 6361/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено изцяло решение № 20274600 по гр. д. № 61945/2019 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от С. Г. Н. против „Обединена Българска Банка“ АД иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 6993.77 евро, представляваща неустойка в размер на седемкратната наемна месечна цена съгласно чл. 25, пр. 3-то от договор от 29.06.2011 г. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Извършил ли е въззивният състав тълкуване съобразно изискванията на чл. 20 от Закона за задълженията и договорите?“; 2/ „Правилно ли въззивният съд е тълкувал систематичното място на разпоредбата на чл. 25, пр. 3 от сключения между страните договор за наем?“; 3/ „Правилно ли въззивният съд е извършил граматическо тълкуване на разпоредбата на чл. 25, пр. 3 от сключения между страните договор за наем и как е синтезирано изречението?“; 4/ „Представлява ли разпоредбата на чл. 25, пр. 3 от сключения между страните договор за наем неустойка и какъв е точният смисъл, който са й вложили страните?“ – по първите четири въпроса касаторът поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г., IV г.о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г.о., решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г., IV г.о., решение № 220 от 31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г., IV г.о., решение № 134 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г., III г.о., решение № 430 от 20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г., IV г.о.; 5/ „Има ли характер на неустойка следната разпоредба на договора за наем: „Договорът се прекратява едностранно, от страна на Наемателя, със седеммесечно писмено предизвестие, като заплаща обезщетение в размер на седеммесечен наем“?“; 6/ „При спазено предизвестие, какъв е характерът на заплатената сума – наемна цена или неустойка?“ – спрямо пети и шести въпрос касаторът обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че отговорът по тях би допринесъл за развитието на правото, доколкото липсвала съдебна практика по казус, идентичен или сходен с настоящия. Ответната страна „Обединена българска банка“ АД, чрез юрк. Д. Й., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил като безспорно по делото, че ищецът като наемодател е предоставил на „Сибанк“ ЕАД, чийто правоприемник е ответното дружество, ползването на недвижим имот в [населено място], като наемният срок е 10 г., общата месечна наемна цена – 3996, 46 евро, а припадащата се на ищеца е в размер на сумата от 999, 11 евро месечно. Посочил е още, че в чл. 25 пр. 3 от договора е предвидено, че същият се прекратява едностранно от страна на наемателя със 7-мес. писмено предизвестие, като заплаща обезщетение в размер на 7-мес. наем. Въззивният съд е установил като безспорно също така, че процесният договор за наем е прекратен предсрочно с отправяне на 7-мес. писмено предизвестие от страна на наемателя. Съдът е констатирал, че правният спор по делото е концентриран върху възникването на предпоставките на чл. 25 пр. 3 от процесния договор за наем за санкциониране на ответника – наемател с неустойка при предсрочно прекратяване на договора. Отбелязал е, че правилното разрешаване на спора предполага тълкуване на клаузите на чл. 25 пр. 3 от договора, с които страните са уговорили прекратяване на договора от страна на наемателя с отправяне на предизвестие и основанието за начисляване на неустойка при такова прекратяване. По въпроса за задължението на съда при тълкуване на договора да установи действителната воля на страните, съобразно чл. 20 ЗЗД, въззивният състав се е позовал на практика на ВКС, като е посочил, че същата следва да бъде съобразена по настоящото дело. Според тази съдебна практика, при спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора, съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, характеристиките на предмета на договора, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване действителната воля на договарящите. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението, доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното и място в договора и общия му смисъл, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. Въззивната инстанция, тълкувайки описаната по-горе клауза на чл. 25 пр. 3 от процесния договор за наем, съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и трайната съдебна практика, и изхождайки не от буквалния смисъл на текста на цитираната клауза, а от характеристиките и целите на договора за наем, обичаите в практиката за договаряне на неустойка при предсрочно прекратяване на договор за наем, е намерила за неоснователни твърденията на ищеца, че при прекратяване на договора от страна наемателя с отправяне на 7-мес. предизвестие последният дължи на наемодателя и неустойка в размер на 7-мес. наем. Съдът е посочил още, че общата воля на страните е била наемодателите да получат договорения наем за периода на дължимото се 7-мес. предизвестие, за заплащането на който от страна на наемателя по делото не се спори. Подобно тълкуване било в съответствие и с принципа за добросъвестност, въведен с чл. 20 ЗЗД, като целта е защита правата на наемодателите, които следва да получат размера на договорената парична престация /уговорения месечен наем/ за периода на предизвестието при предсрочното прекратяване на договора за наем от страна наемателя. При тези данни, въззивният състав е констатирал, че не е налице един от елементите на претенцията за неустойка от страна на ищеца – наличието на уговорена такава при предсрочно прекратяване на договора за наем, поради което и предявеният иск се явява изцяло неоснователен. При така изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, съдът е намерил, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Поставените от касатора въпроси от първи до четвърти включително, с които се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обобщено се свеждат до въпроса правилно ли въззивният съд е тълкувал клаузата на чл. 25, пр. 3-то от процесния договор за наем, както и дали същата съдържа уговорена неустойка. Поставените въпроси не представляват общо основание за достъп до касация, тъй като не са правни, а фактически – т. е. отговорът по тях предполага обсъждане и преценка на доказателствата – процесуално действие, което е относимо към втората фаза на производството. Въпросите са привързани към оплакването на касатора за неправилност и необоснованост на решението и чрез навеждането им касаторът на практика изразява несъгласието си с формираните от съда фактически и правни изводи по повод спорната клауза от процесния договор за наем. Тези оплаквания съдът преценява само в случай, че обжалването бъде допуснато, тъй като по естеството си са такива по чл. 281 ГПК, а не правни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК. Както се посочи по-горе проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване. Въпреки това следва да се посочи, че не е налице и поддържанато основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се установява соченото противоречие с цитираните решения. По приложението на чл. 20 ЗЗД е налице трайна практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил. В обжалваното решение въззивният състав е съобразил, че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Предвид изложеното, не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация по посочените въпроси. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по повдигнатите от касатора пети и шести въпрос. Тези въпроси също са фактически, а не правни и отговорът по тях също предполага обсъждане и преценка на доказателствата – процесуално действие, което е относимо към втората фаза на производството. Спрямо тях не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока. Касаторът бланкетно се е позовал на това основание с твърдения, че въпросите са от значение за развитието на правото, но питанията отново са фактически и привързани към оплакванията на касатора за неправилно тълкуване на процесния договор за наем. Касационно обжалване не следва да се допуска и на посочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение нито е вероятно нищожно или недопустимо, нито е очевидно неправилно. Касаторът отново бланкетно се е позовал на разпоредбата, без да излага съображения в тази насока, а такива не са и налице. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите такива за настоящото производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за настоящото производство, опредено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ, във връзка с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,