Определение № 2126 от 07.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 262/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. К., [населено място] срещу решение № 1076/29.10.2024 г., постановено по в.гр.д.№ 1752/2024 г. от Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение № 1173/29.02.2024 г. по т.д.№ 6781/2021 г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният от касаторката против ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място] иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата от 23333,33 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 21.06.2016 г. за разликата от 11666,67 лв. до 31666,67 лв. Касаторката поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 4663/31.07.2020 г. по гр.д.№ 2903/2019 г. на СГС по предявен частичен иск на ищцата – настояща касаторка е присъдено обезщетение в размер на 55000 лв. за причинените й неимуществени вреди при ПТП, настъпило по вина на водач, чиято „Гражданска отговорност“ е застрахована при ответника. В това решение е бил определен принос на пострадалата за настъпване на събитието в размер на 1/3. Изложени са съображения, че пълният размер на справедливото обезщетение следва да е 100000 лв. и при съобразяване на съпричиняването и на присъденото обезщетение по частичния иск, ответникът е осъден да заплати сумата от 11666,67 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице въведените основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката поставя на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпросите: „Какъв е обхватът на въззивната проверка на правилността на първоинстанционното решение и разполага ли с правомощие въззивният съд, при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба за неправилно приложение на материалния закон поради нарушение на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД по предявен иск срещу застраховател с правно основание чл.432 КЗ, да намали приетия от първата инстанция за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди на правоимащо лице?“; „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя по чл.432 КЗ и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти?“ и „Следва ли съдът при определяне на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди да съобразява и лимитите на застрахователно покритие, както и социално –икономическата обстановка в страната?“. Първият процесуален въпрос е поставен с оглед довода на касаторката, че във въззивната жалба на застрахователя е било въведено единствено оплакване, че първоинстанционният съд не се е съобразил с постановеното решение по частичния иск, но не и досежно размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди от общо 130000 лв., като се твърди противоречие на обжалваното решение с ТР № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС. В т.1 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения относно правомощията на въззивния съд при разглеждане на делото, според които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В контекста на поставения правен въпрос в решение № 165/18.10.2024 г. по т.д.№ 1957/2023 г. на ІІ т.о. на ВКС е прието, че въззивният съд извършва проверка само в рамките на посочените от жалбоподателя основания за неправилност и то само в частта, обхваната от тези оплаквания. Разрешението е дадено предвид служебното обсъждане от въззивния съд на поддържано от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, без във въззивната жалба на пострадалия да е направено оплакване относно приетия от първоинстанционния съд принос, определен в размер на 10%. Според решение № 30/27.01.2025 г. по т.д.№ 2115/2023 г. на ІІ т.о. на ВКС въззивният съд не може да постанови решението си въз основа на ненаведени от страните възражения, факти и обстоятелства, по които не са събирани доказателства и страните не са имали възможност да изградят защитната си позиция. В случая е било прието, че застрахователят дължи обезщетение за вреди, след като са били обсъждани евентуални задължения на водача на автомобил при паркиране на път с наклон, каквито твърдения не са били въведени от застрахователя във връзка с направено от него възражение, че вредите са настъпили от непокрит от застраховката риск. В решение № 215/02.04.2024 г. по гр.д.№ 1597/2023 г. на І г.о. на ВКС се изложени съображения, че когато с въззивната жалба е заявено искане за намаляване на присъденото от първоинстанциянния съд обезщетение за неимуществени вреди поради прекомерност на същото, въззивният съд следва да се произнесе по това искане, независимо дали в жалбата се съдържат конкретни оплаквания, свързани с присъдения размер на обезщетението. С оглед на практиката на ВКС отговорът на така поставения въпрос изисква преценка на заявените с въззивната жалба основания за неправилност на въззивното решение. Предвид оплакването във въззивната жалба, че „първоинстанционният съд неправилно е определил размера на присъденото допълнително обезщетение за неимуществени вреди“ и посочването на частта, в която се обжалва решението - „над сумата от 1667 лв. до присъдените 35000 лв.“ решаващият състав се е произнесъл по релевираните в жалбата основания и в рамките на направеното искане за произнасяне от въззивния съд. В мотивите на обжалвания акт апелативният съд е посочил, че съдът приема за неоснователно оплакването, че при уважаване изцяло на предявения частичен иск съдът не може да преценява дължи ли се по-високо обезщетение на пострадалата. В този смисъл не се констатира извършената преценка от съда относно обхвата на въззивната проверка да е направена в противоречие с практиката на ВКС. Вторият и третият въпроси следва да се обобщят като въпрос за прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Касаторката мотивира въпроса с доводи, че установените по делото факти само са изброени от въззивния съд, но не е посочено значението им за приетия размер на обезщетението, както и че някои от тези факти са подценени или напълно игнорирани. В касационната жалба са изброени: получените травматични увреждания, оперативното лечение, заключението на вещото лице и свидетелските показания, като е акцентирано на недостатъчната оценка на интензитета на травмите, негативното отражение на преживяното върху психиката на пострадалата и несъобразяването от въззивния съд с икономическата конюнктура. По въпроса е формирана задължителна съдебна практика на ВС - ППВС № 4/23.12.1968 г., както и постоянна практика на ВКС, обективирана включително и в цитираните в изложението решения. Според тази практика понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на пострадалото от деликт лице, са възприети характерът и тежестта на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия, намаляването на работоспособността. От значение са и други обстоятелства, включително социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства, които са от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. В случая, въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Изследвал е тежестта и вида на уврежданията и как същите са се отразили върху физическото и психическото здраве на пострадалата, върху нейния емоционален и социален живот; както е отчел възрастта й, икономическата конюнктура в страната и нивата на застрахователно покритие към датата на деликта. В мотивите на обжалваното решение изрично е посочено, че травматичните увреждания и проведеното лечение са били установени в решението по частичния иск за обезщетение, като са възприети и констатациите на вещите лице от извършения нов преглед на пострадалата, както и заключението на психиатричната експертиза. Изрично е акцентирано на преживения при произшествието стрес, който можел да бъде квалифициран като „първоначална остра стресова реакция“, която вследствие на продължилите повече от няколко дни болки и страдания, свързани с болничното лечение и следоперативния период, е преминала в „смесена тревожно-депресивна реакция“, но също и че според психолога пострадалата е психично здрава, без психотични симптоми, като страхът от пресичане и опитите да прикрива белега (на главата с широчина от около половин см. и дължина от около 10 см.), са свързани с ПТП. Въззивният съд е отчел продължителността на възстановителния период, свързан не само болничния престой и медицинската интервенция, но и липсата на телевизия, компютри, натоварвания, което за десетгодишно дете създава дискомфорт, както и трайните психически последици за момичето: страхът от пресичане и опитите да прикрива белега, които предопределят поведението й и избора на желана професия. Икономическата конюнктура е съобразена с оглед релевантния за определяне на обезщетението момент – 21.06.2016 г., когато е настъпило произшествието и именно спрямо тази дата е взета предвид съдебната практика по сходни случаи. В този смисъл изразеното чрез поставените въпроси несъгласие с фактическите изводи на съда по своята същност представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение. Касаторът изисква директен отговор относно правилността на обжалвания акт по отношение на приетия за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, но такъв отговор се дължи по съществото на спора във фазата на касационното производство по чл.290 ГПК. При наличие на формирана практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не може да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд