Решение № 14 от 1.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3456/2008 г.

Решение № 14 от 1.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3456/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 ГПК. С решение № 92 от 14.05.2008 г. по гр. д. № 115/2008 г. Варненският апелативен съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 28.01.2008 г. по гр. д. № 315/2007 г. на Ш. окръжен съд, в частите му, с които са присъдени обезщетения на Ф. и Е. С. над 20 000 лв., а на Е. С. изцяло, на А. и А. С. - за разликата над 5000 лв. на всеки един и вместо това е постановил друго, с което е отхвърлил исковете им над тези размери, а този на Е. С. отхвърлил изцяло. В отхвърлителната част въззивното решение е обжалвано от ищците с оплаквания за съществени нарушения на процесуалните правила и нарушение на материалния закон с искане за отмяната му и уважаване на предявените искове. В тази част е допуснато и касационно обжалване на въззивното решение с определение № 68 от 30.01.2009 г. на ВКС, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Прието е, че въпросът за допусната груба небрежност от страна на пострадалия при настъпилата трудова злополука, довел до намаляване на отговорността на работодателя, както и въпросът за липса на основание за обезщетяване на неимуществени вреди на Е. С. с оглед ниската му възраст към момента на настъпване на злополуката, са решени в противоречие с представената от касаторите съдебна практика. Ответното дружество "В" Е. оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд на РБ, състав на II гражданско отделение, като обсъди заявените в жалбата основания във връзка с данните по делото, приема следното: Установено е от събраните по делото доказателства, че К. С. е работел при ответника като "общ работник", като е бил командирован в Р. със задача изграждане на А. парк в гр. М.. По време на изкопни работи на строителния обект, вследствие свличане на земни маси, същият починал на 18.11.2004 г. С разпореждане на РУСО- Ш. от 20.02.2007 г. е прието наличието на трудова злополука, по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Настоящето производство е с предмет предявените от законните наследници на К. С. - преживяла съпруга и две деца, ч. тяхната майка и з. представител, както и от родителите на починалия, искове за обезщетение на претърпените от тях неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта му, против работодателя, с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на този фактически състав и работодателят следва да понесе отговорност за обезщетяване на неимуществените вреди на ищците, с изключение на малолетния Е. С. За да отхвърли предявеният от него иск, съдът е приел, че към момента на смъртта на баща му, той е бил на седем месеца и в процеса са останали недоказани твърденията за претърпени морални страдания от смъртта и загубата на баща му. Въззивният съд е приел за основателно възражението на ответното дружество за наличие на груба небрежност от страна на пострадалия К. С. при настъпване на злополуката, поради което и отговорността на работодателя е намалена, съгласно чл. 201, ал. 2 КТ. Този си извод съдът обосновал с показанията на свидетелите, работили към момента на злополуката заедно с пострадалия, които установяват неколкократно правените му забележки, че земната маса в изкопа може да падне. Въпреки тези предупреждения, поведението му било самоуверено, поради което и с оглед данните за проведен инструктаж, съдът приел наличието на хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, въз основа на което съпричиняване от страна на пострадалия и принципа на справедливост е определил и обезщетенията на ищците. Спорът се свежда до поддържаното от ответника възражение за наличие на съпричиняване от страна на работника във вредоносния резултат, под формата на груба небрежност, по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, обосноваваща намаляване на отговорността на работодателя. С оглед очертаните рамки на касационното производство, образувано само по подадената от ищците жалба, настоящата инстанция намира оплакванията им за основателни. Правилно и в съответствие с материалния закон - чл. 200, ал. 1 КТ съдът е приел, че са налице предпоставките за имуществената отговорност на работодателя при настъпилите вреди от трудовата злополука, която само може да бъде намалена при допринасяне на същите и от страна на работника, при проявена груба небрежност. Изводът на въззивния съд за наличие на груба небрежност от страна на пострадалия по принцип е правилен и обоснован от събраните доказателства. С оглед спецификата на обекта, на който е работел К. С., опитът му и проведения инструктаж, за което свидетелствуват писмените и гласни доказателства по делото, обуславят извода, че същият е съзнавал вредоносните последици от свличане на земна маса при неукрепен изкоп. Въпреки неколкократните предупреждения от страна на работещите с него да не влиза под козирката, той е продължил да копае земята, като самонадеяно се е надявал да предотврати такова свличане. Приетата груба небрежност е предпоставка за компенсации на вините, но не е критерий за определяне на съотношението на тази компенсация, какъвто е единствено обективното съотношение в приносите, респ. този на пострадалия. В конкретния случай въззивният съд не е определил съотношението на приноса на пострадалия в причиняването на вредоносния резултат, а само е изходил от него при определяне на дължимото обезщетение, поради което и присъденото такова е неправилно. Настоящата инстанция намира, че съпричиняването на пострадалия във вредоносния резултат следва да се определи в размер на 1/3, като взе предвид събраните доказателства по делото, установяващи спецификата на извършваната от пострадалия работа в неукрепен изкоп, с дълбочина над допустимата такава за неукрепени изкопи, съгласно И. за безопасност при земни изкопни работи, утвърдена от работодателя. Последната е предвиждала редица изисквания за работа в такъв изкоп, вкл. и абсолютна забрана за подкопаване, оставяне на козирки...в изкопите - т. 5, което в случая е пренебрегнато от пострадалия. При това съотношение следва да се намали и отговорността на работодателя, съгласно чл. 201, ал. 2 КТ. При определяне на размера на обезщетенията следва да се отбележи, че последните се дължат за причинените неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от трудовата злополука, при която е настъпила смъртта на наследодателя на ищците Ф, Е. и Е. С.. Събраните по делото доказателства за отношенията в семейството, възрастта на пострадалия, фактът, че е бил опора за семейството си, както и претърпените болки и страдания от внезапната му смърт, правилно са взети предвид за определяне на дължимото обезщетение, но неправилно е определен от въззивният съд размера му за всеки един от наследниците. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че болката и мъката от смъртта на съпруг и баща трудно би могла да бъде оценена в пари, с оглед обстоятелството, че на практика е непреодолима, поради което и изложените от въззивния съд съображения за липса на основание за ангажиране отговорността на работодателя за причинените неимуществени вреди на детето Е. не могат да бъдат възприети от настоящата инстанция. В случая, и двете деца са останали без баща на съвсем ниска възраст, поради което и са лишени от възможността да имат бащина опора за цял живот, през който тяхната болка и страдание от загубата на баща им ще ги съпътствува. Тези неимуществени вреди, които ще търпят цял живот от понесената загуба, подлежат на обезщетяване. Затова и без значение е обстоятелството, дали Е. е осъзнал и преживял смъртта на баща му, с оглед на това, че към този момент е бил само на няколко месеца. Горните съображения са относими и за болките и страданията на преживялата съпруга, останала без съпруг на 26 години, без опора в живота и натоварена с отговорността да отгледа и възпита двете деца. Макар и да липсват данни за заболявания, то от заключението на психиатричната експертиза се установява, че и към момента на изготвянето й у Ф. С. е налице тревожно депресивна реакция на организма към стресогенното събитие, каквото е смъртта на съпруга й. При това положение следва да се определи като необходима и достатъчна за обезщетяване на неимуществените им вреди сума в размер на 60 000 лв. за всеки един от тях, от която се приспадне приетото съпричиняване в размер на 1/3, или за всеки един от наследниците се определи обезщетение в размер на по 40 000 лв. Основателни са и исковете на родителите на пострадалия при трудовата злополука, като е установено, че същите са живяли заедно в една къща и са разчитали на подкрепата на своя син. Внезапната му смърт е довела до причиняване на болки и страдания, които и с оглед възрастовите им особености, подлежат на обезщетяване. Относно размера на достатъчното и необходимо обезщетение съдът определя сума от 30 000 лв. за всеки един от родителите, от която следва се приспадне приетото съпричиняване във вредоносния резултат от страна на пострадалия, или обезщетението за всеки един от тях възлиза на сумата от 20 000 лв. Поради горните съображения, въззивното решение следва да се отмени в частта му, с която са отхвърлени исковете на Ф. С. и Е. С. - за разликата над 20 000 лв. до 40 000 лв., на Е. С. - в частта, с която искът му е отхвърлен до размер от 40 000 лв., на А. и А. С. - за разликата над 5 000 лв. за всеки от тях, до 20 000 лв. за всеки един от тях и вместо това се постанови друго, с което исковете бъдат уважени до горните размери, ведно със законната лихва от датата на увреждането. Над тях до пълните претендирани суми същите са неоснователни. По подадената жалба от ищците срещу определението от 5.06.2008 г. по гр. д. № 115/2008 г. на Варненския апелативен съд, настоящият състав намира следното: Обжалваното определение е постановено по молба за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на определението от 21.05.2008 г. за присъждане на разноски. За да уважи същата, въззивният съд е приел, че при постановяване на определението за разноски вместо да съобрази отхвърлената част от исковете, е присъдил разноски на ответника съразмерно с уважената част от исковете. Тези съображения касаят въпроса за присъждане на разноските по същество, но не представляват допусната очевидна фактическа грешка в определението от 21.05.2008 г. Видно от същото, формираната воля на съда относно размера на разноските в полза на дружеството е отразена и в диспозитива му, поради което и определението, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка е неправилно и следва да се отмени. По претенцията и на двете страни за присъждане на разноски, съдът счита, че не следва да се произнася, тъй като не е изпълнено условието на чл. 80 ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Т. за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК оответникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса в размер на 2 200 лв., а по т. 1 - 30 лв. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, II г. о.