Определение № 213 от 20.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 381/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 358713 от 27.10.2021 г., подадена от Ц. Г. В. и К. Й. В. чрез адвокат И. Ю. от САК и насочена срещу въззивно Решение № 264703 от 13.07.2021 г. по в.гр.д.№ 6134/2020 г. по описа на Софийски градски съд, ІІ „в” въззивен гр. състав, с което е потвърдено Решение № 72558 от 14.04.2020 г. по гр.д.№ 37270/2014 г. на Софийски районен съд, г.о., 41 състав. Ответниците по касация М. З. А., Л. З. С., Е. С. С., С. С. К., В. С. С. и М. К. Т., в депозиран отговор чрез адвокат П. В. от САК, поддържат, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С потвърденото от СГС решение на СРС са отхвърлени предявените от настоящите касатори субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК срещу З. К. С. (починал в хода на делото и заместен от наследниците си М. З. А. и Л. З. С.), Е. С. С. (лично и като наследник на Р. В. С., починала в хода на процеса), С. С. К. (лично и като наследник на Р. В. С.), В. С. С. (лично и като наследник на починалата в хода на процеса С. Д. С.) и М. К. Т., за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на поземлен имот, състоящ се от две части, а именно: имот с идентификатор *** по действащите КККР, одобрени със заповед № РД-18-53 от 23.11.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 123 кв.м, трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м) при съседи: ***, ***, *** и ***, както и реална (южна) част от имот с идентификатор *** по действащите КККР, с площ от 280 кв.м, трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м) при съседи на реалната част: ***, останалата част от ***, ***, ***, заедно с изградената в същата реална част постройка с площ от 30 кв.м, състояща се от две стаи и антре, придобити на основание изтекъл в тяхна полза придобивен давностен срок към 01.01.1973 г. - вследствие на владение на имота в периода от 1962 г. до 1972 г., алтернативно към 11.04.2009 г. - вследствие на владение на имота в периода от 10.04.1999 г. до 10.04.2009 г., алтернативно към 01.01.2011 г. - вследствие на владение на имота в периода от 01.01.2001 г. до 31.12.2010 г. Въззивният съд е приел, че претендираният от ищците имот е идентичен с имот, заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ от ответниците в качеството им на наследници на Д. В. С.. По реституционната преписка № 542/1992 г. са постановени Решение № 56 от 05.11.1993 г. на ПК – Община Северна, Решение № 101-1 от 26.03.1999 г. на ОСЗГ – Нови Искър и Решение № 146 от 25.04.2012 г. на ОСЗ – Нови Искър, но нито едно от тях няма за последица възстановяване на собствеността. В Решение № 56 от 05.11.1993 г. на ПК – Община Северна подлежащият на възстановяване имот не е индивидуализиран, а при постановяване на Решение № 101-1 от 26.03.1999 г. на ОСЗГ – Нови Искър няма данни да са спазени изискванията на чл. 13, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ. Такъв решаващ мотив е обосновал отхвърлянето на предявеният от наследниците на Д. В. С. срещу настоящите касатори иск по чл. 108 ЗС, разгледан в производството по гр.д.№ 38809/2012 г. на СРС, 41 състав. Установено е, че в частта от претендирания имот, представляваща южна реална част от ПИ № *** е нанесена сграда със застроена площ от 25,70 кв.м, датата на изграждане на която не може да бъде точно определена, но категорично се отнася преди м. март 1991 г. Според показанията на разпитаните по делото свидетели (С. Г. и В. А.) родителите на ищцата имали имот от около 400 кв.м на [улица]в кв. О., в който е построена къща с две стаи и антре. Първоначално била една стая, после около 1960 г. били направени другите. Имотът на ищците е ограден, оградата не е местена. След смъртта на родителите на ищцата, тя и съпругът й се преместили да живеят в имота, а в последните десет години същият се обитавал от техния син. Според СТЕ достъпът до имота понастоящем се осъществява по самообособила се пътека през чужди земеделски имоти; няма достъп до път. С нотариален акт № 39, том І, рег.№ 2115, д.№ 33/2009 г. на нотариус с рег.№ * на НК ищцата Ц. Г. В., по време на брака й с ищеца К. Й. В., е призната за собственик по обстоятелствена проверка на ПИ с площ от 135 кв.м, съставляващ имот с пл. № * от кв. 8 по плана на [населено място], м. „Н. В. р.-И.”. От правна страна въззивният съд е приел, че съгласно чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ се възстановяват правата на собствениците или на техните наследници върху земеделските земи, които са притежавали преди образуването на ТКЗС или ДЗС, независимо от това дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. За възстановяване на правото на собственост е необходимо да не са налице пречки от категорията на предвидените в чл. 10, ал. 7, чл. 10б, ал. 1 и чл. 24, ал. 2 – ал. 4 ЗСПЗЗ. Изложени са и мотиви относно възможността за упражняване и обхвата на косвения съдебен контрол за валидността и законосъобразността на реституционния акт. Подчертано е, че трети за реституцията лица не могат да оспорват легитимацията на реституирания собственик с възражение, че неговият наследодател не е бил собственик на възстановения имот към момента на обобществяването, ако самото трето лице не заявява права върху имота към същия момент. В случая ищците поддържат наличието на пречката по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, съгласно която не се допуска реституция по отношение на земеделски земи, включени в урбанизирани територии на населените места, когато върху тях при спазване на всички нормативни изисквания са построени сгради от трети лица или ако е отстъпено право на строеж и законно разрешеният строеж е започнал към 1 март 1991 г. В процесния имот е построена сграда преди влизане на ЗСПЗЗ в сила, като се твърди тя да е законна по смисъла на чл. 10, ал. 7, доколкото е търпим строеж. Процесната сграда се намира в имот № *** и е заснета с идентификатор ****. В практиката на ВКС, касаеща търпимите строежи в хипотезата на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ се приема, че извършеният от лица, които формално се легитимират като собственици на дворното място, търпим строеж - т.е. строежът, извършен при съобразяване на действащите строителни правила и норми в очертания от § 16, ал. 1 ПР ЗУТ времеви предел, представлява пречка за възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, ако от съответния компетентен орган е издадено и удостоверение за търпимост. В случая сградата е построена около 1960 – 1962 г., но не са установени останалите предпоставки, необходими за да се приеме, че сградата представлява търпим строеж по смисъла на чл. 16, ал. 1 ПР ЗУТ. Нито праводателите на ищцата, нито ищците са се легитимирали формално като собственици на поземления имот към момента на построяването на сградата. Наред с това по делото не е представено удостоверение за търпимост, издадено от компетентните органи. Нанасянето на сградата в кадастралната карта не обосновава извод нито за законност на извършеното строителство, нито че строежът е търпим. Кадастралната карта отразява фактическото състояние на недвижимите имоти на територията на Република България (местоположение, граници и размери), а не тяхното съответствие с нормативните изисквания. Неотносимо за нанасянето на даден имот в КК е дали сградата е законна и подлежи ли или не на премахване. Още по-малко извод, че сградата представлява търпим строеж може да се направи от факта, че ищцата я е декларирала и заплаща данъци за нея. Наред с горното, прието е, че до 31.12.2010 г. (крайният момент на периода, за който ищците твърдят придобиване по давност на имотите), процедурата по възстановяване на правото на собственост върху земеделските земи на Д. В., върху които попадат процесните имоти, не е била приключила. За давностното владение върху подлежащи на реституция земеделски земи, установено до 22.11.1997 г., е приложима разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСВОНИ, според която изтеклата до влизане в сила на тази разпоредба (22.11.1997 г.) придобивна давност не се зачита. Трайна е практиката на ВКС, съгласно която в периода на висящност на административната процедура по възстановяване придобивна давност не тече. Този извод произтича от общия принцип, намерил израз и в чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, че срещу този, който не може да води иск, давност не тече. Едва от момента на възстановяване на собствеността правото на собственост може да бъде защитавано срещу третите лица, упражняващи владение върху имота, респ. – от тогава осъществяваната фактическа власт може да бъде квалифицирана като елемент от придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. Обобщено е, че ищците, които извеждат претенцията си от давностно владение, продължило повече от 10 години от 1962 г. насетне, не са установили придобиването на собствеността на заявеното с исковата молба оригинерно придобивно основание. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на обжалването се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по конкретно поставени въпроси в р. І и р. ІІ. Двете питания в т. А.1. са поставени при поддържано твърдение за наличие на противоречие с ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК с довод, че незаконосъобразно е прието да са налице законосъобразно постановени актове за земеделска реституция. Въпросите по т. А.2. и т. А.3.2. почиват на твърдение за прието да е налице завършен фактически състав на реституцията по ЗСПЗЗ, независимо от липсата на удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ. Въпрос А.3.1. гласи „Съдът по ревандикационния иск длъжен ли е да преценява самостоятелно налице ли е валидно възникнало право на собственост, без да е обвързан от действието на административния акт – решение на поземлената комисия, ако то противоречи на закона ?”, като се поддържа противоречие с Решение № 24 от 01.02.1999 г. по гр.д.№ 1912/97 г. на ВКС, IV г.о. В р. ІІ са формулирани девет питания в контекста на твърдение за противоречие на въззивния акт с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. Според касаторите произнасянето по един цялостно незаконосъобразен правен акт ще бъде и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовават се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като с въззивното решение е направен опит да се заобиколи закона и да се постанови юридически акт в пълно противоречие с нормите и духа на правото. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Поставените от касаторите въпроси в т. А.1., т. А.2. и т. А.3.2. нямат обуславящо значение за изхода на спора, тъй като въззивният акт не обективира извод за наличие на приключила процедура по земеделска реституция. Ето защо тези въпроси не обективират общо основание за допускане на касационното обжалване. Доколкото Държавата нито е страна, нито е праводател на страна в настоящото производство, посоченото от касаторите ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК съставлява неотносима съдебна практика и не следва да се преценява наличието на съответствие или противоречие между постановките му и въззивното решение. Във връзка с въпроса по т. А.3.1. се поддържа противоречие с Решение № 24 от 01.02.1999 г. по гр.д.№ 1912/97 г. на ВКС, IV г.о. С него е прието, че искът по чл. 108 ЗС за възстановена земеделска земя е преждевременно предявен, ако към решението на поземлена комисия по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ липсва заверена скица на имота, както и че наличието на влязъл в сила административен акт - решение на поземлената комисия, не предпоставя извод за осъществено възстановяване на собствеността, предвид правомощието на съда да упражни косвен съдебен контрол върху законосъобразността на административен акт, който има преюдициално значение за гражданскоправния спор. На първо място Решение № 24 от 01.02.1999 г. не попада в категорията актове, които могат да обосноват извод за наличие на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съобразно т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. По-същественото е, че самият въпрос, в чийто контекст е релевирано това решение, е неотносим към настоящото дело. Предмет на последното не е предявен от претендиращите да са реституирани собственици иск за собственост, допустимостта на който да е в зависимост от наличието или отсъствието на приключило производство по възстановяване на собствеността, наред с което мотивите на въззивния акт ясно сочат на извършена преценка по отношение законосъобразността на решенията на поземлената комисия. В обобщение – нито едно от питанията в р. І от изложението не обективира основание за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК отсъстват и по отношение на въпросите, поставени в р. ІІ от изложението. Касаторите считат, че въззивното решение противоречи на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, с което се прие, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти; при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Въззивният акт е постановен при стриктното спазване на така даденото задължително тълкуване. Въззивният съд е съобразил издадения нотариален акт по чл. 587 ГПК в качеството му на официален документ, съставен от надлежно оправомощено длъжностно лице в рамките на предоставената му компетентност и по установен в закона ред. Наред с това е отчетено, че по отношение на оспорването на признатото с акта право на собственост не намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Оспорване на правото е заявено с отговора на исковата молба и във връзка с него съдът е бил длъжен да съобрази установените по делото обстоятелства, относими към наличието на предпоставките да се формира извод за съществуването на удостовереното от нотариуса право. В изпълнение на тежестта за доказване, възложена върху оспорващата страна по делото, ответниците са провели пълно и главно доказване на факта, че процесният имот, част от който е терена, за който е съставен констативният нотариален акт № 39 от 2009 г., съставлява територия, заявена за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. При така установения факт и правилото, регламентирано с чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, за съда е възникнало задължение да извърши преценка кога настъпва началният момент, считано от който насетне законът допуска упражняваната върху терена фактическа власт да доведе до придобиване на собственост на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. Изпълнявайки това свое задължение, съдът е зачел неоспорваното от касаторите обстоятелство, че за наследниците на Д. В. процедурата по възстановяване на собствеността не е приключила до края на периода, заявен с исковата молба като срок на изтеклата придобивна давност – 31.12.2010 г. Това обстоятелство едновременно представлява пречка тези наследници да се легитимират като собственици на основание реституция, но също така препятства поставянето на началото на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС в полза на лицата, упражняващи фактическата власт върху заявения за възстановяване имот. С установяването на факта на подаденото заявление и при липсата на доказателства за приключена административна процедура по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ ответниците са провели успешно доказването, тежестта за което произтича за тях съобразно постановките на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. В този смисъл въззивното решение е постановено в съответствие с цитираната задължителна практика. Съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обжалване се допуска в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, когато е формулиран конкретен правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Изисква се касаторът да обоснове необходимост от разглеждането на конкретния въпрос от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й. Обосновка в този смисъл изобщо отсъства в изложението, поради което ВКС приема, че отсъства допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи; да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения; да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. Въззивният акт е постановен в съответствие с практиката на ВКС, включително задължителната, което изключва наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. С оглед настоящото произнасяне касаторите следва да заплатят на ответниците по касация разноските, направени за защитата им пред ВКС, а именно сумата 700 лева, явяваща се договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 52). По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение