Определение № 50020 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4692/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника "Юробанк България" АД срещу решение № 1957/30.07.2019 г. по в. гр. дело № 967/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7059/11.11.2018 г. по гр. дело № 4951/2018 г. на СГС, с което е признато за установено по предявения от С. В. Г. срещу касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, че Г. не дължи на "Юробанк България" АД сумата по изп. дело № 660/2018 г. по описа на ЧСИ В. П., рег. № ....., район на действие ОС- гр. Ловеч, в размер на 35 117.74 лв., поради погасяване по давност, както и сумата по изп.дело № 661/2018 г. по описа на ЧСИ В. П., рег. № ....., район на действие ОС-гр. Ловеч, в размер на 29 673.51 лв., поради погасяване по давност, двете суми в общ размер на 64 791.25 лв.. Касаторът - ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Твърди, че вземането му не е погасено по давност, тъй като при действието на ППВС № 3/1980 г., обявено за изгубило сила с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, и до приемане на последното ТР, погасителната давност е спряла, като би могла да започне да тече отново от 26.06.2015 г., когато е постановено горепосоченото ТР на ОСГТК на ВКС, като до 26.02.2018 г. - датата, на която са образувани новите изпълнителни дела по същите изпълнителни листове, по които е образуваното първото изпълнително дело от 08.04.2010 г., тя не е изтекла както по отношение на главницата, така и по отношение на лихвите. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него - постановено ново решение, с което отрицателният установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира съдебно - деловодните разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, поради очевидна неправилност на атакуваното решение, като постановено в противоречие с решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулира следния правен въпрос, решен според него от въззивния съд в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 3/1980 г.: От кой момент има действие и от кога следва да се прилага разрешението дадено с т. 10 ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на висящи изпълнителни производства?, по който поддържа разрешаването му и в противоречие с решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС. Ответникът по касационната жалба – ищецът С. В. Г. депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който заявява становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неговата правилност. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски за един адвокат. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, постановен по гражданско дело, с цена на иска над 5 000 лева, поради което тя е допустима. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, е спрял производството по настоящото дело заради тълкувателно дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, образувано с разпореждане на Председателя на ВКС от 20. 02. 2020г., което е приключило с постановяване на ТР от 28.03.2023 г., в резултат на което същото е възобновено. Производството по настоящото дело е спряно отново с определение № 50185/12.07.2023 г. до приключване на тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС образувано с разпореждане от 09.03.2023 г. на Председателя на ВКС. Налице е произнасяне с решение по горепосоченото тълкувателно дело, поради което са отпаднали пречките за движението на настоящото гр. д. № 3954/2020г. и производството по него следва да бъде възобновено. Въззивният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 439 ЗЗД за признаване за установено, че поради изтекла погасителна давност, ищецът не дължи на ответника присъдените със заповеди за изпълнение процесни парични суми, за които са издадени изпълнителни листове от 17.03.2010 г. и 23.03.2010 г. и са образувани изпълнително дело № 660/2018 г. за сумата 35 117.74 лв. и изпълнително дело № 661/2018 г. за сумата 29 673.51 лв., двете по описа на ЧСИ В. П., рег. № ...., район на действие ОС-гр. Ловеч, след прекратяване на 19.10.2015 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на предходно изпълнително производство пред ДСИ по същите изпълнителни листове. Приел е за установено от приетите по делото доказателства, че по инициатива на ответника, въз основа на издадените изпълнителни листове, е образувано изп. дело №142/2010 г. по описа на ДСИ при РС-гр. Ловеч за общата сума от 64 791.25 лв.. На 26.04.2010 г. е връчена покана за доброволно изпълнение по изпълнителното дело, а на 28.09.2010 г. е насрочен опис на ипотекираните имоти за 08.11.2010 г., който не се е състоял. С постановление от 19.10.2015 г. ДСИ е прекратил изпълнително дело №142/2010 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, приемайки, че последното искане за изпълнително действие е направено на 07.04.2011 г. – молбата на взискателя за изискване на скици на имота. На 24.01.2018 г. въз основа на същите изпълнителни листове са образувани изп. дело №660/2018г за сумата от 35 117.74 лв. по изп. лист от 23.03.2010 г. и изп. дело №661/2018 г. за сумата от 29 673.51лв. по изп. лист от 17.03.2010 г., с взискател „Юробанк България“ АД и длъжник С. В. Г.. Решаващите правни изводи на Софийски апелативен съд по въпроса за погасителната давност в процесния изпълнителен процес и за действието във времето на ППВС № 3/1980 г. и на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, последното постановено при висящо процесно принудително изпълнение с № 142/2010 г. при ДСИ, са че петгодишната погасителна давност започва да тече от датата на последното валидно извършено изпълнително действие - 08.11.2010 г., когато е извършен опис на ипотекираните имоти, и е изтекла на 08.11.2015 г., преди образуването на новите изпълнителни дела от 24.01.2018 г., т.е. процесните парични вземания са погасени по давност. По този начин въззивният съд е приложил разрешението на т. 10 ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на извършени преди приемането му изпълнителни действия, зачитайки и настъпилата по силата на закона (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК) перемпция. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора горепосочен въпрос: Съгласно дадените в ТР № 3 от 28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разрешения, погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки, че даденото от въззивния съд принципно разрешение на поставения въпрос не е в съответствие със соченото тълкувателно решение, то правните изводи в него като краен резултат не му противоречат, доколкото процесното изпълнително производство към момента на приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС не е било висящо, а е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Поради това поставеният въпрос се явява без значение за изхода на конкретния спор, т.е. не може да обуслови друг краен негов изход, при което не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото съгласно мотивите към т. 3 ТР № 2/04.07.2024 г. по т.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания, не е текла погасителна давност до обявяване на ТР № 2/26.06.15 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но само когато са налице двете кумулативно посочени в РРBC № 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане и изпълнителното производство да е висящо към датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Когато преди датата 26. 06. 2015 г. е отпаднало второто от посочените две условия, преустановява се и ефектът на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, което при действието на РРBC № 3/18.11.1980 г. указва началото на новия давностен срок. Настоящата хипотеза е именно такава. В тези случаи нова давност започва да тече от деня на прекратяването на изпълнителното дело, до този момент се прилага чл. 115, ал.1, б. „ж” ЗЗД, което тълкуване отпада едва с обявяване на тълкувателното решение, с което постановлението е обявено за загубило сила. При действието на постановлението на Пленума на ВС, искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано. При изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26. 06. 2015 г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие. Както е установил въззивният съд от приетите в процеса доказателства, по процесното изп. дело №142/2010 г. по описа на ДСИ при РС-гр. Ловеч е връчена покана за доброволно изпълнение на 26.04.2010 г., а на 28.09.2010 г. е насрочен опис на ипотекираните имоти за 08.11.2010 г., който не се е състоял. На 07.04.2011 г. е подадена молба от взискателя за изискване на скици на имотите, а на 19.10.2015 г. ДСИ е прекратил изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Действието на постановлението на съдебния изпълнител за прекратяване на производството е констативно, а не конститутивно, то не поражда правни последици. Самото прекратяване става по право, след изтичане на двугодишния срок от последното поискано от взискателя изпълнително действие, което в настоящия случай е насрочването по искане на взискателя на опис на ипотекираните имоти за 08.11.2010 г., който не се е състоял. Молбата на взискателя за изискване на скици на имотите не съставлява предприемане на изпълнително действие по смисъла на т. 10 ТР № 2 от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, годно да прекъсне погасителната давност. Следователно процесното изпълнително производство следва да се счита за прекратено по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 08.11.2012 г., от който момент съгласно т. 3 ТР № 2/04.07.2024 г. по т.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС е започнала да тече новата давност за процесните вземания. Към 08.11.2012 г. вече не е било налице висящо изпълнително производство, което да е основание за спиране течението на давностния срок съгласно указанията на РРBC № 3/18.11.1980 г.. При тази последователност на осъществените факти по исковия процес следва, че давностният срок за процесните вземания, започнал да тече на 08.11.2012 г. е изтекъл на 08.11.2017 г., т. е. преди образуването на новото изпълнително производство на 24.01.2018 г. и преди предявяването на иска по чл. 439 ГПК на 13.04.2018 г.. Следователно, решаващите правни изводи в атакуваното въззивно решение не са в противоречие с даденото разрешение по т. 3 ТР № 2/04.07.2024 г. по т.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, поради което и в контекста на последноцитираното тълкувателно решение, поставеният въпрос не е от значение за изхода на спора. При съобразяване със задължителните разрешения, дадени в РРBC № 3/18.11.1980 г.; в ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 2/04.07.2024 г. по т.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, паричните вземания на ответника - касатор се явяват погасени по давност. Съобразно гореизложеното, не е налице релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти, които нито се твърдят, нито са осъществени по настоящото дело. Поради това не е налице и наведената очевидна неправилност на въззивното решение. При този изход на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на 2 500 лв., което настоящият състав намира, че не е прекомерно с оглед на фактическата и правна сложност на делото, с оглед направеното в този смисъл възражение за прекомерност в касационната жалба. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение