Определение № 21 от 21.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 16/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. Ж. и С. Р. Ж., приподписана от адв. М. С., срещу решение № 210 от 27.06.2019г. по в.т.д. № 249/2019г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, в която, след частична отмяна на решение № 73 от 07.02.2019г. по т.д. № 381/2017г. на Окръжен съд – Стара Загора, касаторите са осъдени да заплатят солидарно на Р. П. П. сумата 83 583,55 лева, включваща дължима главница от 76 616,02 лева, договорна лихва от 6 693,16 лева, текуща лихва от 151,50 лева и наказателна лихва за просрочена главница от 122,87 лева по договор за ипотечен кредит от 17.06.2010г., сключен между „ОББ” АД и кредитополучателя И. Т. И. и солидарните длъжници С. И. И., „Сити Груп 1” ЕООД, С. Р. Ж. и Д. И. Ж., придобито от Р. П. П. с договор за цесия от 05.10.2016г. с цедент „Финансово Инвестиционна Група Плюс” ООД, сключен след договор за цесия от 18.08.2016г. между „Джингов Инвест” ЕООД и „Финансово Инвестиционна Група Плюс” ООД и договор за цесия от 27.06.2016г., сключен между „ОББ”АД и „Джингов Инвест” ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.12.2017г. до окончателното изплащане на сумата.

Касаторите излагат твърдения за неправилност на въззивното решение поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Поддържат, че въззивният съд неправилно е взел предвид погасителния план като доказателство по делото, приемайки за неправилно изключването му от първоинстанционния съд, въпреки че това доказателство е било оспорено с отговора на исковата молба и е неподписано, както и че въззивният съд неправилно не е съобразил отговорите на вещото лице. Излагат и съображения за липса на мотиви по въпроса дали с първата цесия е прехвърлено вземане на вноски по погасителен план или едно консолидирано вземане, както и за неправилност на изводите на въззивния съд за редовност на нотариалните действия по връчване на уведомленията за извършената поредица от цесии и за неоснователност на възражението на касаторите за нищожност на договора за цесия, сключен между „Джингов Инвест” ЕООД и „Финансово Инвестиционна Група Плюс” ООД. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочат следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Допустимо ли е връчване „при отказ за получаване” на книжа /уведомление за цесия/ от нотариус по телефон? Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с решение № 407 от 23.12.2011г. по гр.д. № 1138/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Направеното от ответника с отговора на исковата молба искане за изключване на представен от ищеца документ от доказателствата по делото поради липса на указание върху документа за издателя му представлява ли оспорване на същия?

3. Изключването от доказателствата по делото на документ без указан издател, неносещ подпис на никоя от страните по делото, представлява ли процесуално нарушение на съда?

4. Разполага ли с потестативното право да обяви предсрочна изискуемост на договор за банков кредит цесионер, придобил вземане за предсрочно изискуема главница /консолидиран дълг/, при положение, че банката – цедент не се е възползвала от правото си да обяви предсрочната изискуемост преди прехвърлянето?

Ответникът по касация Р. П. П. оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че никое от нотариалните удостоверявания не е извършено по телефона, вторият и третият въпроси са неотносими, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по тях, а в четвъртия въпрос е инкорпорирано твърдение, че цесионерът е придобил вземане за предсрочно изискуема главница, което не кореспондира с установените по делото факти. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че на 17.07.2010г. е сключен договор за предоставяне на ипотечен кредит между „ОББ“ АД и И. Т. И. като кредитополучател, като страни по договора – съдлъжници, са и останалите ответници С. И. И., „Сити Груп 1” ЕООД, С. Р. Ж. и Д. И. Ж.. Отпуснатият кредит е в размер на 44250 евро при договорна лихва в размер на 9,8% годишно, като кредитът следва да бъде издължен на 240 месечни анюитетни вноски в размер съгласно погасителен план, включващи главница, лихва и съответната част от годишната такса за управление и обслужване, считано от 20.07.2010г. и краен срок за издължаване на кредита - 20.06.2030г. Приел е, че вземанията на „ОББ“ АД от солидарните длъжници са прехвърлени с договор за цесия от 27.06.2017г. на цесионера „Джингов Инвест“ ЕООД; с втори договор за цесия от 18.08.2016г. придобитите вземания са прехвърлени на „Финансово инвестиционна група Плюс“ ООД; с трети договор за цесия, сключен на 05.10.2016г. вземането е прехвърлено на цесионера Р. П. П. - ищец по настоящото дело.

Въззивният съд е приел, че предметът на договорите за цесия е конкретизиран, тъй като в чл. 1 от първия договор за цесия е посочено, че цедентът продава всички свои вземания, произтичащи от договора за предоставяне на ипотечен кредит от 17.07.2010г. и са цитирани и имената на кредитополучателя и солидарните длъжници, поради което е без значение липсата на номер на договора за кредит; в чл.1.1. от договора за цесия е посочен и размерът на дължимите суми по договора за ипотечен кредит към 27.06.2016г., които са предмет на цесията – общо 84729,92 лева, от които 77762,39 лева главница, 6693,16 лева договорна лихва, 151,50 лева текуща лихва и 122,87 лева главница. Въззивният съд е приел, че волята на страните по договора за цесия е прехвърляне на всички вземания по договора за кредит във вида, в който са съществували към момента на сключването му – падежирали и непадежирали вноски, като обстоятелството дали е настъпил техният падеж или не, респ. дали е обявена предсрочната изискуемост или не, няма отношение към предмета на договора за цесия, а към възможността на цесионера като приобретател на вземанията по договора за кредит да претендира изпълнение от кредитополучателя и солидарните длъжници.

Въззивният съд е приел, че в чл. 26 т. 3 / допълнителни клаузи/ на договора за кредит е предвидено, че неразделна част от него е погасителният план, като същият е представен от ищеца още с исковата молба. Изложил е съображения, че неприемането му поради липса на данни от кого е издаден, подпис на лицето, което го е издало и печат на банката, и последващото му изключване като доказателство по делото, представляват допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение. Приел е, че погасителният план е неразделна част от договора и изрична клауза на същия препраща към него, а освен това погасителният план не е оспорен от страните по делото, ползван е от вещото лице при изготвяне на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза. Поради това по въпроса за размера на дължимите суми по договора за кредит въззивният съд е съобразил представения погасителен план, както и приетата и неоспорена съдебно-икономическа експертиза. Въззивният съд е посочил, че видно от заключението на съдебно-икономическата експертиза, съгласно погасителния план дължимите ежемесечни вноски, 239 на брой, са в размер на по 465,78 евро, а последната - 240-та вноска - е в размер на 462,98 евро, като това са сумите, които са залегнали и в представения от ищеца погасителен план.

Въззивният съд е обсъдил заключението на СИЕ, според което са погасени общо петдесет вноски от дължимите по договора и погасителния план - 5076,85 евро, и непогасеният остатък от главницата както към 27.06.2016г. / датата на първата цесия /, така и към датата на исковата молба е 39173,15 евро, чиято левова равностойност при официален курс на еврото 1,95583 лева е 76616,02 лева. Размерът на главницата, претендиран с исковата молба и посочен в трите процесни договора за цесия от 77762,39 лева / левовата равностойност на 39759,21 евро/ според вещото лице е определен при съобразяване на извършените плащания по договора за кредит към 31.07.2015г.. От общия размер на дължимата главница по договора за кредит вещото лице е изчислило, че към датата на предявяване на иска по настоящото дело вноските с настъпил падеж са 2313,81 евро с левова равностойност 4525,42 лева. Приел е, че според експертизата договорната лихва ведно с годишната такса за управление и обслужване на кредита, дължима по договора за кредит, е общо 67534,83 евро и с оглед погасителния план с извършените плащания до 18.03.2016г. са погасени договорна лихва по погасителен план в размер на 3332,92 евро и просрочена лихва в размер на 19805,42 евро. Заплатени са и просрочени наказателни лихви в размер на 26,43 евро, просрочена наказателна надбавка в размер на 12,84 евро, такса управление 540,39 евро и наказателна лихва върху просрочена главница в размер на 195,28 евро. Дължимите лихви по договора към датата на последното плащане от 18.03.2016г. с настъпил падеж са в размер на 6834 евро. С оглед на това въззивният съд е приел, че дължимостта на лихвите в претендираните размери е установена.

Въззивният съд е приел, че сам по себе фактът, че с втория договор за цесия при описание на вземането, предмет на цесията, дължимите лихви са посочени в по-високи размери от тези по първия и по третия договор, не дава основание да се приеме нищожност на договора за цесия поради липса на предмет. Посочил е, че предметът на цесията по всичките три договора е уточнен чрез посочване на договора за кредит от 17.06.2016г., вземанията по който са предмет на сделките, и точният размер на тези вземания е определяем, поради което дори да има разминавания между посочените и дължимите суми, прехвърлянето на вземането произвежда действие само до действителния размер на дължимите суми.

Въззивият съд е намерил за неоснователен довода за нищожност на договора за цесия от 18.08.2016г. като привидна сделка, прикриваща различни от обективираните в нея отношения. Обсъдил е показанията на разпитания като свидетел К. Джингов - едноличен собственик на капитала и управител „Джингов Инвест” ЕООД, подписал договора като представител на цедента, и е приел, че установените с тях обстоятелства не дават основание да се направи извод за нищожност на цесията между това дружество и „Финансово инвестиционна група Плюс“ ООД. Изложил е съображения, че този договор не е привиден, а чрез него посредникът изпълнява задълженията си по сключения договор за посредничество, който е форма на договора за поръчка.

Във връзка със спорния въпрос за уведомяването на ответниците за сключените договори за цесия по реда на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД въззивният съд е обсъдил представените по делото два броя уведомления, изпратени от цедента по първата цесия „ОББ“ АД до Д. Ж. и до С. Ж. на адрес [населено място], [улица], ет.3, ап.5, които са оформени с подпис и печат на нотариуса, с отразяване, че са връчени лично на получателите на дати съответно 17.07.2016 г.и 19.07.2019 г.при отказ от тяхна страна да ги подпишат. Приел е, че втората цесия е съобщена от цедента „Джингов Инвест“ ЕООД на ответниците отново чрез уведомление, връчено от нотариус, който е удостоверил, че двамата ответници са се запознали със съдържанието на уведомлението съответно на 29.08.2017г. и 23.08.2017г. и са отказали да го приемат, поради което връчването е оформено при отказ. Счел е, че обстоятелството, че уведомлението с нотариална заверка на подписа на лицето, от чието име изхожда, е занесено при нотариуса, за да бъде връчено на получателите от трето лице, не дава основание да се приеме липсата на уведомяване от цедента на длъжниците за сключения договор за цесия съгласно изискванията на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. Посочил е, че длъжниците са уведомени за договора за цесия, макар и значително по-късно – едва през август 2017г., но преди завеждане на исковата молба, като от късното връчване на уведомлението биха могли да се правят някакви изводи при извършено плащане на задължения по отношение на стария кредитор, а не на цесионера, придобил вземането, каквито плащания не са правени. Приел е, че третият договор за цесия е съобщен на ответниците по същия начин – с уведомления, връчени от нотариус и оформени с отказ за получаване на дата 14.10.2016г., като е отбелязано, че адресатите са се запознали със съдържанието на уведомленията. Въззивният съд е приел, че отказът за получаване на уведомленията съгласно чл. 44, ал. 1, изречение последно от ГПК, приложим и при връчване, осъществявано от нотариус на основание чл. 592 от ГПК, не засяга редовността на връчването.

Въззивният съд е намерил за недоказано направеното оспорване истинността на обсъдените уведомления за цесиите, като е посочил, че всички уведомления са оформени с отказ да бъдат получени, т.е. те са достигнали до своите адресати, които са отказали да ги получат, и това е удостоверено официално от длъжностното лице, извършващо връчванията – нотариус. На представените от нотариуса копия от уведомления изрично е отразявано, че адресатите са се запознавали със съдържанието на уведомленията и са отказвали да ги получават, като част от отказите са оформени дори с имена и подписи на свидетели. Приел е, че уведомленията за цесиите са изпращани до С. Ж. на адреса, посочен в договора за ипотечен кредит и в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, като от представената адресна карта се установява, че длъжникът е променил само настоящия си адрес, считано от 19.01.2011г., но постоянният му адрес е останал този, до който са изпращани уведомленията. Въззивният съд е изложил съображения, че промяната в настоящия адрес на С. Ж., както и показанията на майка му, че никой не го е търсил, не опровергават официалното удостоверяване на нотариуса, че двамата ответници са се запознали със съдържанието на изпратените до тях уведомления и са отказали да ги получат.

Въззивният съд е приел, че искът, с който е сезиран съда, не е установителен иск по чл. 422 от ГПК, а осъдителен, поради което е допустимо изявлението, насочено към ответниците, за обявяване на предсрочната изискуемост да бъде направено със самата искова молба. Посочил е, че такова изявление се съдържа в исковата молба, с която е сезиран съда по настоящото дело. Счел е за неоснователни твърденията на ответниците, че липсвала конкретизация за това на кои неплатени вноски се позовава ищецът, за да обяви предсрочната изискуемост на кредита, като е посочил, че те не оспорват обстоятелството, че за посочения в исковата молба период не са извършвани плащания по договора за кредит, а и това обстоятелство е установено с приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, според която последните погасявания на задълженията по договора за кредит са от дата 18.03.2016г. Приел е, че предсрочната изискуемост може да бъде обявена не от банката, отпуснала кредита, а от трето лице, придобило с цесия вземанията по договора за банков кредит, в случая от ищеца в качеството му на цесионер. Изложил е съображения, че цесионерът придобива вземането с всичките му принадлежности по чл. 99 ал. 2 от ЗЗД, т.е. с всички права, произтичащи или свързани с прехвърленото вземане, включително с правото да обяви неговата предсрочна изискуемост, като не е необходимо да има изрично делегиране на правото за обявяване на предсрочната изискуемост, доколкото то произтича от прехвърленото вземане, като се е позовал и на съдебната практика - решение № 204 от 25.01.2018 година, постановено по т. дело № 2230/2016 година на първо т.о. на ВКС.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият от поставените въпроси не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил изхода на делото. Въззивният съд е приел, че уведомленията за извършените цесии са връчени на касаторите от нотариуса на посочения в договора за кредит адрес при отказ, а не при „отказ за получаване по телефон”, поради което не е обсъждал редовността на връчване при отказ по телефона.

Вторият и третият въпроси са поставени във връзка с извода на въззивния съд, че представеният с исковата молба погасителен план следва да бъде ценен като доказателство по делото и че не е оспорен от ответниците. Произнасянето на въззивния съд по поставените въпроси е обусловено от конкретните факти по делото. Съдът е постановил решението си при съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, във връзка с които е ценил и представения погасителен план, като е изложил съображения, че съгласно клаузите на договора за кредит погасителният план е неразделна част от него, че изрична клауза на договора препраща към погасителния план, както и че последният не е оспорен от страните по делото и е ползван от вещото лице при изготвяне на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в стадия по селектиране на касационната жалба. Поради това поставените въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като нямат характера на правни въпроси, а произнасянето по тях е обусловено от конкретните факти по делото.

Четвъртият въпрос по начина, по който е формулиран, не съответства на мотивите на въззивния съд, тъй като в решението не е прието, че цесионерът е придобил консолидиран дълг – вземане за предсрочно изискуема главница, а е прието, че волята на страните по договора за цесия е прехвърляне на всички вземания по договора за кредит във вида, в който са съществували към момента на сключването му– падежирали и непадежирали вноски. С оглед на този свой извод и в съответствие с практиката на ВКС - решение № 204 от 25.01.2018г. по т.д. № 2230/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., въззивният съд е приел, че ищецът като цесионер е придобил вземането с всичките му принадлежности по чл. 99 ал. 2 от ЗЗД, т.е. с всички права, произтичащи или свързани с прехвърленото вземане, включително с правото да обяви неговата предсрочна изискуемост.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 3400 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,