Определение № 400 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1513/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. Г. Г., извършващ търговска дейност като ЕТ „Жорго- Жоро Георгиев“, чрез адв. М., срещу решение N 443 от 26.07.2023г. по в.гр.д.329/2023г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 19 от 17.02.2023 год. по гр. дело № 842/2021 год. на Ботевградския районен съд, с което е отхвърлен искът за признаване за установено по отношение на „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, гр. София /с предишно наименование „ЧЕЗ Разпределение България“ АД/, че ЕТ „Жорго-Жоро Георгиев“, гр. Ботевград е собственик на основание давностно владение в периода от 23.01.2006 год. до датата на предявяване на иска - 17.05.2021 год. на сграда - трафопост с идентификатор *, находяща се в [населено място], [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор *.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Следва ли съдът да приложи правилото на чл.161 ГПК, след като едната от страните по спора прави всичко възможно да ограничи събиране на доказателства, не допуска вещото лице до своя архив и не изпълнява задължителни указания на съда за предоставяне на съответните документи и материали, и как се отразява на крайния правен извод такова поведение на страната?

2.След като един обект не е бил държавна собственост, а е бил кооперативна собственост, допустим ли е като самостоятелен обект на право на собственост от съответно ТКЗС/АПК?

3.Допустимо ли е по режима за такива обекти да са били обект на кооперативна собственост по отменените закони, уреждащи енергетиката в бившата НР България, и в последствие след промяната и новата Конституция от 1991 г., допустимо ли е да бъдат обект на частна собственост?

4. Следва ли съдът да съобрази всички събрани писмени и гласни доказателства при преценка на крайния си правен извод относно един гражданско-правен спор и как следва да бъдат ценени изводите на вещото лице, а в конкретния случай касаещи сградата, имота, в който тя е построена, владението, своенето, демонстрирано чрез ограждане на имота, и противопоставянето на всякакви опити на каквито и да е трети лица да се наруши това владение?

5. Длъжен ли е съдът да възприеме експертните заключения, длъжен ли е да направи съвкупна преценка с останалите доказателства по делото и да съобрази правилото на чл. 161 АПК /вероятно касаторът има предвид ГПК/?

Касаторът поддържа, че формулираните по-горе въпроси са от значение за точно прилагане на закона и за развитие на правото.

Поддържа, че изводите на съда, направени във въззивното решение, са в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в самото въззивно решение, а именно :решение № 768/2.11.2010 г. по гр.д.№ 1958/2009 на ВКС, първо г.о.; решение № 404/19.1.2010 г. по гр.д. № 4205/2008 г. на ВКС, първо г.о.; решение № 42/13.8.2010 г. по гр.д. № 121/2009 г. на ВКС, първо г.о.; решение № 440/23.12.2011 г. по гр.д. № 1604/2010 г. на ВКС, четвърто г.о. и решение № 716/22.10.2010 г. по гр.д. № 810/2009 г. на ВКС, първо г.о.

В срок не е постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за собственост, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с договор за продажба от 23.01.2006 год. ЕТ „Жорго-Жоро Георгиев“ е закупил от община Ботевград УПИ * в кв. * по плана на [населено място] с площ 1410 кв.м., без изградения в него трафопост, собственост на предприятие „Електроснабдяване“ София окръг, съгласно АДС № 4355/29.08.1995 год. Понастоящем закупеният от ищеца поземлен имот е с идентификатор ***.

Съдът е посочил, че според писмо на община Ботевград от 25.02.2019 год. трафопостът не е бил предмет на договора за покупко-продажба, тъй като не е бил общинска собственост, съгласно Акт за общинска собственост № 687/09.09.2005 год.

Прието е също, че в приложения по делото АОС е посочено, че предишен собственик на поземления имот е бил АПК. С АДС № 4355/29.08.1995 год. са актувани като държавна собственост трансформаторни постове в различни квартали на гр. Ботевград, изградени с бюджетни средства и включени в капитала на „НЕК“ АД.

Въззивният съд, вземайки предвид събраните по делото писмени доказателства, заключението на съдебно- техническата експертиза, както и проследявайки действалата правна уредба в периода от изграждане на трафопоста и впоследствие, е направил извод, че процесният трафопост е изграден през периода 1972-1980 год. в имот, включен в блок на ТКЗС, но не е установено да е построен от ТКЗС. Обстоятелството, че се е намирал в имот, включен в блок на ТКЗС, както и е използван за нуждите на стопанството, не обосновава извод за възникнало в полза на кооперацията право на собственост върху сградата по силата на чл. 2, ал. 3 от ЗОС /отм./. Съдът е приел, че трафопостът е станал държавна общонародна собственост, неразделна част от държавната електроразпределителна система, като не е налице изключението по чл. 2, ал. 2 от ЗЕ /отм./, защото трафопостът е обслужвал не само преките нужди на ТКЗС, но и други абонати в населеното място. Изложени са мотиви, че след влизане в сила на Търговския закон - 01.07.1991 год. обединенията, комитетите и предприятията от системата на асоциация „Енергетика“ се трансформират в търговско дружество с държавно имущество с наименование „Национална електрическа компания“ ЕАД. Към този момент едноличен собственик на капитала на „НЕК“ ЕАД е държавата, поради което и с оглед предмета на дейност на държавното енергийно предприятие всички енергийни обекти и съоръжения за пренос и разпределение на ел. енергия с общ режим на ползване, т.е. от повече от един потребител, включително и процесният, са включени в активите на „НЕК“ ЕАД. Като е проследил последвалите преобразувания и настъпилите правоприемства, съдът е направил извод, че трафопостът е преминал в собственост на ответника.

Относно твърдението на ищеца, че е придобил собствеността върху трафопоста на основание давностно владение, съдът е изложил мотиви, че с договора за продажба от 23.01.2006 год. ищецът е придобил само поземления имот, в който се намира спорният обект /в договора изрично е посочено, че не се прехвърля собствеността върху трафопоста/. За неоснователен е счетен доводът на ищеца, че със закупуването на поземления имот е започнал да владее и сградата на трафопоста. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства е прието, че не се установява от момента на придобиването на имота ищецът да е извършвал каквито и да било действия по владение на трафопоста, т.е. упражняване на фактическа власт с намерение да придобие собствеността върху него. Съдът е посочил, че се касае за вещ със специално предназначение, достъпът до която се осъществява само от лица със специална правоспособност. Прието е, че не се установява ищецът да е отнел владението върху трафопоста, като същият по никакъв начин не го ползва и дори няма достъп до него, тъй като е заключен и всякакви дейности по него се осъществяват от или със съдействието на служители на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД. Според въззивния съд обстоятелството, че ищецът е имал външен достъп до стените на сградата и е извършвал различни дейности - почистване от бурени, мазилка и др., не означава, че е осъществявал фактическа власт върху сградата. На следващо място съдът е приел за недоказано и намерението за своене на вещта -„ЧЕЗ Разпределение България“ АД като собственик на сградата има открита данъчна партида и заплаща дължимите данъци и такси, трафопостът е включен в баланса на ответното дружество. Прието е, че спорният обект е принадлежност към активите на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, понастоящем - „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД.

В заключение съдът е направил извод, че ищецът не е доказал, че е собственик на процесния трафопост на основание изтекла придобивна давност и предявеният установителен иск е неоснователен.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване.

На първо място в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивното решение противоречи на цитираната в него практиката на ВКС, а именно решение № 768/2.11.2010 г. по гр.д.№ 1958/2009 на ВКС, първо г.о.; решение № 404/19.1.2010 г. по гр.д. № 4205/2008 г. на ВКС, първо г.о.; решение № 42/13.8.2010 г. по гр.д. № 121/2009 г. на ВКС, първо г.о.; решение № 440/23.12.2011 г. по гр.д. № 1604/2010 г. на ВКС, четвърто г.о. и решение № 716/22.10.2010 г. по гр.д. № 810/2009 г. на ВКС, първо г.о. Наред с това касаторът сочи, че въззивното решение няма връзка със споровете, по които се е произнесъл ВКС по посочените дела. Не е посочен правен въпрос, по който според касатора съдът се е произнесъл в противоречие с тези решения на ВКС.

Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде поставен правен въпрос. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора, като непосочването на такъв въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая касаторът не е посочил по кой правен въпрос, имащ значение за крайния изход от спора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с конкретно цитираната практика на ВКС. При липсата на поставен правен въпрос, не се дължи проверка за наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а именно действително ли въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а и обективно такава не може да бъде направена, защото констатацията досежно противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС като основание за допускане до касационно обжалване, не е обща, а по ясно формулиран въпрос.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпросите, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.

Предявен е положителен установителен иск, предмет на който е твърдяното от ищеца право на собственост, поради което и първите три въпроса, поставено от касатора не са от обуславящо значение за изхода на правния спор, доколкото те не са във връзка с предмет на спора, очертан от ищеца в исковата молба. Твърденията на ищеца са, че е придобил собствеността върху спорния обект на основание давностно владение с начало 23.01.2006 год. и съответно от решаващо значение за изхода на делото са мотивите на въззивния съд досежно недоказаност на заявения придобивен способ и по- конкретно за липсата на доказателства, че изобщо ищецът е установил фактическа власт върху трафопоста. В този смисъл какъвто и отговор да бъде даден на първия въпрос, свързан с правата на ответника, както и на следващите два въпроса относно възможността енергийни обекти да бъдат кооперативна и частна собственост, то това не би могло да рефлектира върху изводите на съда за липса на доказателства за осъществявано владение върху спорния обект и съответно за неоснователност на иска. Следователно, поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по първите три въпроса не следва да се допуска.

Четвъртият и петият правен въпрос са за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и за начина на преценка на заключението на вещото лице. По тях не е налице сочената от касатора специална предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК- отговорът им да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Според разрешението, дадено в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

По поставените въпроси е налице трайна практика на ВКС/ т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; решение № 44 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1963/2019 г., II г. о; решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.; решение № 15 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о./,според която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл.12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба. Тази практика не се нуждае от осъвременяване и с нея въззивният съд се е съобразил, като е обсъдил релевантните за спора доказателства и въз основа на тях е основал изводите си, че липсват доказателства за наличието на обективния и субективен признак на владението, което стои и в основата на извода за неоснователност на предявения иск, като правилността на изводите на въззивния съд не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Петият въпрос в частта му, касаеща приложението на чл. 161 ГПК, е неотносим към тези решаващи изводи на съда по съображенията, изложени по- горе относно първите три въпроса.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение