Определение № 60837 от 17.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2009/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. М. С., чрез процесуалния представител адв. Н. К., против въззивно решение № 44/07.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3137/2020 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 1994/26.05.2020 г., постановено по гр. д. № 14712/2019 г. на Районен съд - Варна, с което е прогласен за нищожен сключения на 03.08.2018 г. договор за прехвърляне на вземания, по силата на който „РОЛМАКС” ЕООД прехвърля на Н. М. С. вземането си по изпълнителен лист, издаден на 16.12.2013 г. по т. д. № 4728/2013 г. на Софийски градски съд за сумата от 15 000 лева, ведно със законната лихва, дължима от 31.01.2013 г. до окончателното изплащане, поради противоречие със закона по иска на Т. М. Р. на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът поддържа, че решението следва да се допусне до касационно обжалване за проверка вероятната му недопустимост съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Позовава се и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Относно липсата на възможност, адвокатът да може лично, чрез подставено лице или със скрит пълномощник да сключва каквито и да е сделки със своя доверител относно предмета на делото?”; 2. „Забранена ли сделка, сключена между адвокат и клиент, като заместваща престация – даване вместо изпълнение, с предмета на делото без наличието на предварителна уговорка, клиентът да прехвърли на адвоката част от имущественото право – предмет на делото?“ и 3. „Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, да бъдат подробно обсъдени и всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост (а не изолирано едни от други), които имат значение за решението по делото. Следва ли също така въззивната инстанция, при осъществяването на тази своя решаваща дейност, да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи да са обосновани?“. Сочи, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 132/08.07.2013 г. по гр. д. № 653/2012 г. на ВКС, III г. о., третият с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 189/14.01.2016 г. по т. д. № 3672/2014 г. на ВКС, II т. о., решение 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 134/19.11.2015 г. по т. д. № 3495/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 92/22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г. о., а вторият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по него липсва съдебна практика. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация Т. М. Р., подаден чрез адв. В. В., в който се излагат съображения, че не са налице основания за допускане до касационна проверка на решението. Заявена е претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е прогласен за нищожен сключения на 03.08.2018 г. договор за прехвърляне на вземания, по силата на който „РОЛМАКС” ЕООД прехвърля на Н. М. С. вземането си по изпълнителен лист, издаден на 16.12.2013 г. по т. д. № 4728/2013 г. на Софийски градски съд за сумата от 15 000 лв., ведно със законната лихва, дължима от 31.01.2013 г. до окончателното изплащане, поради противоречие със закона по иска на Т. М. Р. на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. По делото е установено, че в полза на „Ролмакс“ ООД /предишно - „Ролмакс“ ЕООД/ е издаден изпълнителен лист по т. д. № 4728/2013 г. по описа на Софийски градски съд, с който „Мега Сайн“ АД и Т. М. Р. са осъдени солидарно да заплатят на „Ролмакс“ ООД сумата 15 000 лева, представляваща частично заявена претенция от цялостна претенция в размер на 152 000 лева, за обезщетение за неизпълнение по договор за доставка на рекламно оборудване, сключен на 21.06.2012 г., ведно със законна лихва върху присъдената сума от 31.01.2013 г. до окончателното изплащане, както и сумата 2 696 лева, от които сумата 2000 лева адвокатски хонорар и направените по делото разноски и сумата 696 лева и сумата 450 лева, от които 50 лева разноски по издаване на изпълнителен лист и 400 лева – адвокатски хонорар. По молба от 23.01.2014 г., подадена от „Ролмакс" ООД, чрез адвокат Н. С., въз основа на горепосочения изпълнителен лист е образувано изп. д. № 20148010400023 по описа на ЧСИ Т. Д. с рег. № *** на КЧСИ и район на действие Окръжен съд - Бургас. На 16.01.2018 г. изпълнителното дело е препратено по компетентност на ЧСИ И. Х., с рег. № *** и район на действие Окръжен съд - Русе за продължаване на изпълнителните действия и е образувано под № 2018832040147. Със споразумение от 01.08.2018 г., „Ролмакс“ ООД и адвокат Н. М. С. уреждат доброволно отношенията си във връзка с дължими от „Ролмакс“ ООД суми за предоставени юридически услуги по договор за абонаментно юридическо обслужване от 01.01.2015 г. в общ размер на 8000 лева. За погасяване на задължението „Ролмакс“ ООД се задължава да прехвърли вземането си към „Мега Сайн“ АД и Т. М. Р. по издадения изпълнителен лист по т. д. 4728/2013г. на Софийски градски съд, по който е висящо принудително изпълнение по изп. д. № 2018832040147 по описа на ЧСИ И. Х. в тридневен срок от подписване на споразумението. С договор за прехвърляне на вземания от 03.08.2018 г., „Ролмакс” ЕООД, представлявано от управителя Д. Д. Д. прехвърля на Н. М. С., вземането си по издадения изпълнителен лист по т. д. 4728/2013г. на Софийски градски съд за сумата от 15 000 лева, ведно със законната лихва, дължима от 31.01.2013 г. до окончателното изплащане. Въз основа на молба от 29.01.2019 г. от Н. М. С., действащ чрез адв. С. С. е конституиран като взискател по изп. д. № 2018832040147 по описа на ЧСИ И. Х.. С уведомления до „Мега сайн“ АД и Т. М. Р., изпратени от частния съдебен изпълнител, двамата длъжници са редовно уведомени за извършената цесия на 19.02.2019 г. Въззивният съд е приел, че адвокат Н. М. С. по силата на договор за абонаментно правно обслужване, сключен с „Ролмакс“ ООД като доверител и изрично упълномощаване е представлявал същия по изпълнително дело № 20148010400023 по описа на ЧСИ Т. Д. и изпълнително дело № 2018832040147 по описа на ЧСИ И. Х., поради което договорът за цесия е сключен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 46 от Закона за адвокатурата, доразвита в чл. 15 от Етичния кодекс на адвоката и като такъв е нищожен на основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД, тъй като същият е сключен между адвоката и клиента в рамките на висящото изпълнително производство и има за предмет точно сумата, дължима по изпълнителния лист, въз основа, на който е образувано изпълнителното дело. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба е изложил, че ищецът е обусловил правния си интерес за водене на иска, като е навел фактически твърдения и правни доводи за обстоятелства, с които се оспорва изпълнението. Твърдението е, че липсва годно правно основание за предприетите действия от взискателя - цесионер по изпълнителното производство след неговото конституиране като частен правоприемник и по непротивопоставима спрямо ищеца цесия. Тези твърдения представляват правоизключващи принудителното изпълнение факти, настъпили след приключване на производството, по което е издадено изпълнителното основание. Изпълнението се оспорва и въз основа на факти, за които се твърди, че са настъпили след приключване на производството по гр. д. 2292/2018 г. по описа на Районен съд - Русе по предявения иск по чл. 439 ГПК и не са били предмет на разглеждане в същото. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че ищецът няма правен интерес от иска. Въззивният съд се е обосновал в съответствие с установените в практиката на ВКС критерии за преценка на правния интерес като процесуална предпоставка за допустимост на иск, с който се заявява нищожност на сделка и същевременно се оспорва изпълнението по смисъла на чл. 439, ал. 1 ГПК. Предявеният иск е допустим. Релевираното от касатора основание за недопустимост на въззивното решение е необосновано и неоснователно, респективно не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна процесуална недопустимост на съдебния акт. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. По първия и втория въпроси, макар и поставени общо не се разкриват поддържаните допълнителни основания, съответно по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Нормата на чл. 46 ЗАдв., която въвежда забрана за сключване на сделки между адвоката и доверителя му с предмета на делото е ясна и не се нуждае от тълкуване. Касаторът превратно тълкува цитираното от въззивния съд решение № 132/08.07.2013 г. по гр. д. № 653/2012 г. на ВКС, III г. о. В разглеждания казус между страните е бил сключен договор за правна помощ, по силата на който адвокатското възнаграждение е уговорено като задължение на доверителите „да прехвърлят на довереника като възнаграждение на извършената работа правото на собственост върху недвижим имот, съставляващ част от възстановената им собственост и представляващ: място с площ равностойна на 5 процента от стойността на всички реално защитени права на доверителите …”, в срок от влизане в сила на решението. Съставът на ВКС се е произнесъл, че по арг. от чл. 46 ЗАдв., във вр. с чл. 15 от Етичния кодекс на адвоката адвокатското възнаграждение не може да бъде дял в натура от предмета на защитавания от адвоката спор, определен със споразумение преди приключването на делото. По същество на спора е приел, че нищожната клауза трябва да се приравни на липса на договор по смисъла на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. и дължимото възнаграждение да се определи от адвокатския съвет съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет в справедлив и обоснован размер, съгласно принципа за възмездност на адвокатския труд. Предвид изложеното в обжалваното решение въпросите са разрешени изцяло в съответствие с приетото разрешение в практиката. Наличието на практика само по себе си изключва и поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Третият въпрос е обусловил решаващата воля на съда и отговаря на общото основание за допускане на касационното обжалване, но действията на въззивния съд са в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС /включително и цитираната от касатора/ относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си събраните доказателства, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Посочил е защо част от твърдените обстоятелства не са относими към предмета на спора, не подлежат на обсъждане и доказване в процеса. Предвид изложеното по въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се касае за въпрос по същество и въззивният съд се е произнесъл обосновано. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на спора и на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. вр. чл. 9, ал. 3 Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адв. възнаграждения касаторът следва да заплати на процесуалния представител на ответника по касация адвокат В. В. адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна помощ за настоящата инстанция в размер на сумата 735 лева – равняваща се на 3/4 от възнаграждението по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.