Определение № 1320 от 20.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1763/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Н. И. Тивони“ Лимитид - търговско дружество, регистрирано със седалище и адрес на управление в [населено място] - Моносон, Израел - чрез пълномощник адв. И. П. от САК, срещу въззивно решение № 457 от 08.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2688/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което са потвърдени решение № 262240 от 20.08.2021 г. и определение № 260565 от 30.06.2022 г. по гр. д. № 19969/2018 г. на Районен съд - Пловдив. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от „Н. И. Тивони“ Лмитид против „Тивони - Здраве и красота“ ООД искове за признаване за установено, че „Тивони - Здраве и красота“ ООД дължи на „Н. И. Тивони“ Лимитид сумата 12 690 евро, формирана като сбор от сумите 1 200 евро, 1 680 евро, 9 340 евро и 470 евро - преведени по банкова сметка на ответника съответно на 27.04.2016 г., 22.11.2016 г., 08.05.2017 г. и 23.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 17849/2017 г. на Районен съд - Пловдив. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Тивони - Здраве и красота“ ООД със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. Т. И. от АК Пловдив, в който е изразено становище за недопустимост на касационната жалба поради необжалваемост на въззивното решение съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК, евентуално - за недопускане на решението до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в едномесечния срок по чл.283 ГПК, но е процесуално недопустима, тъй като е насочена срещу решение на въззивен съд, което не подлежи на касационно обжалване. С разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (ред. ДВ бр.86/2017 г.) са изключени от обхвата на касационното обжалване решенията на въззивните съдилища по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 20 000 лв., с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Според разясненията в мотивите към Тълкувателно решение № 3 от 23.02.2022 г. по тълк. дело № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС търговските спорове са дефинирани чрез изброяването им в чл.365 ГПК; Изрично изброените в чл.365 ГПК търговски спорове не произтичат само от търговски сделки, като в хипотези, при които цената на иска не надхвърля 25 000 лв., посочените в чл.365, т.1, т.2 и т.5 ГПК спорове се разглеждат от съответния районен съд, но това не променя вида на делото като търговско; Понятието „търговско дело“ е с по-широк обхват от понятието „търговски спор“, защото обхваща и споровете, разглеждани от районния съд по реда на общия исков процес, както и други дела с предмет, обвързан с търговското качество на страните или с търговска сделка. Обжалваното с касационната жалба въззивно решение е постановено по повод въззивна жалба срещу решение на районен съд, с което е разрешен спор между търговци по смисъла на чл.1, ал.2, т.1 ТЗ за съществуване на парични вземания, за които е издадена заповед за изпълнение въз основа на заявление по чл.410 ГПК. Търговското качество на страните в спорното правоотношение, възникнало във връзка с осъществяваната от тях търговска дейност, обуславя търговския характер на спора, поради което допустимостта на касационната жалба следва да бъде преценявана според правилата за достъп до касационно обжалване по търговски дела, за които законодателят е въвел ограничителен праг от 20 000 лв. В исковата молба, с която ищецът е поискал да се установи по реда на чл.422 ГПК съществуването на вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение, е посочено, че сумите 1 200 евро, 1 680 евро, 9 340 евро и 470 евро са преведени на ответника в изпълнение на постигната устна договорка за предоставяне в заем на парични суми с цел осъществяване на търговска дейност от ответника. Договорът за заем по дефиниция е реален - чл.240, ал.1 ЗЗД, поради което от твърдението за постигнато неформално съгласие за предаване в заем на парични суми не следва извод, че е налице общ юридически факт (договор за заем), от който произтичат отразените в заповедта за изпълнение вземания за отделни парични суми, предадени (според твърденията в исковата молба) в периода 27.04.2016 г. - 23.05.2017 г. Предвид реалния характер на договора за заем и доколкото от съдържанието на исковата молба не може да се направи извод, че спорните вземания са част от едно общо договорно правоотношение, настоящият състав на ВКС преценява, че предмет на установяване в развилото се исково производство по чл.422 ГПК са самостоятелни вземания с размер 1 200 евро (с левова равностойност 2 346.99 лв.), 1 680 евро (с левова равностойност 3 285.79 лв.), 9 340 евро (с левова равностойност 18 267.45 лв.) и 470 евро (с левова равностойност 919.24 лв.), всяко от които е предмет на самостоятелен иск по чл.422, ал.1 ГПК. Разрешението, че по делото са предявени кумулативно съединени установителни искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК за всяко от вземанията по заповедта за изпълнение, а не един установителен иск за вземане в размер на сумата 12 690 евро, представляваща сбор от сумите 1 200 евро, 1 680 евро, 9 340 евро и 470 евро, е възприето и от инстанциите по същество при постановяване на първоинстанционното и впоследствие на въззивното решение по спора. Съгласно чл.69, ал.1, т.1 ГПК цената на исковете се формира от размера на отделните вземания и тъй като всяко от тях е с размер под 20 000 лв., въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК, в какъвто смисъл е и основателното възражение на ответника по касация. Необжалваемостта на решението обуславя недопустимост на подадената от „Н. И. Тивони“ Лимитид касационна жалба, която следва да бъде оставена без разглеждане. Поради констатираната недопустимост на касационната жалба касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата 1 700 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение, платено в брой за изготвяне на отговор по чл.287, ал.1 ГПК на основание договор за правна защита и съдействие от 20.10.2023 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение