Определение № 3630 от 20.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4107/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Т. Ч. и Е. Л. Ч., чрез адв. С. А. Н., срещу определение № 2296 от 24. 07. 2023 г. по ч. гр. д. № 2882/2023 г. на ВКС, 2 г.о., с което е оставена без разглеждане подадената от посочените лица частна касационна жалба вх. № 12116/26. 03. 2023 г. срещу определение № 1223 от 09. 05. 2023 г. по в. ч. т. д. № 1263/2023 г. на Софийския апелативен съд. С въззивното определение е обезсилено определение № 261883 от 21. 03. 2023 г. по гр. д. № 6379/2017 г. на СГС, ГО, I-13 състав, с което е оставена без уважение подадената от Е. Л. Ч. и Т. Ч. молба по чл. 398, ал. 2 ГПК, за замяна на допуснатото по делото обезпечение - налагане на възбрана върху собствен на молителите недвижим имот до размер на 33950 лв. със залог в размер на 33950 лв., внесен по сметка на съда, и е оставена без разглеждане молбата по чл. 398, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното: Частната жалба е допустима, но неоснователна. С тълкувателно решение № 1/21. 07. 2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че обезпечителното производство е двуинстанционно, както и че ВКС се произнася по жалби срещу въззивни определения, постановени в обезпечително производство само в случаите, когато с тези въззивни определения за пръв път, след отмяна на първоинстанционното определение, въззивният съд допуска поисканото обезпечение. След приемане на тълкувателното решение разпоредбата на чл. 396, ал. 2 ГПК е изменена /ДВ, бр. 100/21. 12. 2010 г./, като е прието, че определението на въззивен съд по частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд по чл. 389 и 390 ГПК подлежи на касационно обжалване само в случаите по чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК - когато въззивният съд допусне обезпечение след отмяна на първоинстанционното определение, с което молбата за допускане на обезпечение на иска е била оставена без уважение. С тълкувателно решение № 5/2018 по т.д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС също е разяснено, че въззивно определение, постановено в производство по обезпечение на иска, подлежи на касационно обжалване тогава, когато обезпечението е допуснато за пръв път от въззивния съд. Разяснено е, и в двата цитирани тълкувателни акта, че предвид привременния характер на обезпечителното производство, постановените в него определения по същество не са такива с които се дава разрешение по същество на други производства. Аналогично следва да е разрешението и по молбите по чл. 398 ГПК – с произнасянето на въззивния съд се изчерпва редът за защита на страните по искането по чл. 398 ГПК за замяна на допуснатата обезпечителна мярка, освен в хипотезата на чл. 396, ал. 2, изр. последно ГПК, която в случая не е налице. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че посочените разрешения не касаят случаите, в които, при осъществяване от въззивния съд на инстанционен контрол по отношение на постановено от първоинстанционния съд определение по чл. 398 ГПК, първоинстанционният акт е обезсилен и молбата по чл. 398 ГПК е оставена без разглеждане. Подобно тълкуване не намира опора в закона. Определението на въззивния съд в коментирания случая не е преграждащо по смисъла на 274, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не е оставил без разглеждане частната жалба срещу първоинстанционното определение, а е разгледал същата и е достигнал до извод за недопустимост на обжалвания акт. Неоснователен е и доводът за допустимост на частната касационна жалба с оглед указанията по прилагане на закона, дадени с ТР № 1/17. 07. 2001 г., т. 3, според които въззивното решение, с което се обезсилва първоинстанционно решение и се прекратява исковото производство, подлежи на касационно обжалване. Това тълкуване указва само реда за обжалване на въззивни решения, обезсилващи недопустими първоинстанционни решения и прекратяващи исковото производство, но не съдържа извод, че всички решения, обезсилващи първоинстанционни актове и прекратяващи производството по делото, подлежат на касационно обжалване. В подкрепа на този извод са разясненията, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, точка 8, според които ограничението на чл. 280, ал. 2 ГПК се отнася за всички обжалвани пред ВКС въззивни решения, без значение дали въззивният съд е прогласил нищожността на първоинстанционното решение или го е обезсилил като недопустимо и е прекратил производството или като е решил материалноправния спор се е произнесъл по правилността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт. Посочено е, че с ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 е прието, че когато с въззивното решение се прогласява нищожността на първоинстанционното решение или то се обезсилва като недопустимо и производството по делото се прекратява, съдебният акт подлежи на касационен контрол, в рамките на който касационната инстанция се произнася по законосъобразността на решението за прогласената нищожност, респективно за обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение и правилността на прекратяването на производството. Задължителните разяснения на ОСГК на ВКС в посочения аспект запазват действието си и при новата уредба на въззивното производство, независимо от изменението на вида на въззивното обжалване от пълно в ограничено с ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като разпоредбите на чл. 209 ГПК (отм.) и чл. 270 ГПК са аналогични. Правомощията на въззивната инстанция са очертани в разпоредбите на чл. 269 - чл. 271 ГПК. Като недопустима, частната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство – прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение