Определение № 745 от 18.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1803/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. Й. чрез пълномощника му адвокат Л. К. против решение № 1556 от 19.12.2024 г., постановено по гр. д. № 2014 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260012 от 26.02.2024 г. по гр. д. № 18281/2018 г. на Районен съд - Пловдив в атакуваната му част за допускане на делба на сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област П. между Ю. Н. И. и А. Н. Й. при равни права в съсобствеността от по 1/2 ид. ч. Ю. Н. И. е подала отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК чрез пълномощника си адвокат Д. С., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. Първоинстанционното решение в частта, с която е допусната съдебна делба между Ю. Н. И. и А. Н. Й. при равни права в съсобствеността от по 1/2 ид. ч. на сгради с идентификатор *** и ***, построени в поземлен имот с идентификатор *** (образуван. от УПИ * и включващ площ от 247 кв. м от УПИ *) и е отхвърлен иска за делба на сгради с идентификатор *** и *** и по отношение на съделителите Д. А. Й., Н. А. Й., Г. Р. В., Ю. И. И., К. Р. Й. и Й. Д. Р. е влязло в сила като необжалвано. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че във въззивната жалба на А. Й. са наведени доводи, че сграда с идентификатор *** е самостоятелен обект на вещни права (хладилник), построена е от него в дворно място, което той притежава заедно с дъщерите си и е негова собственост по приращение и владение, като първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е заявено възражение за придобивна давност. Посочил е, че А. Й. не е въвел възражение за придобивна давност в отговора на исковата молба и до приключване на първото съдебно заседание по делото. Счел е, че дори и да е въведено това възражение е неоснователно, защото тази сграда е допълващо застрояване към основното и не са налице данни да е обособим обект със самостоятелно юридическо съществуване и следователно следва статута на главната вещ – жилищна сграда с идентификатор *** и не може да се придобива чрез правна сделка или по давност отделно от нея. А. Й., който носи доказателствената тежест, не е оборил този статут на принадлежност. Тези изводи са направени след като съдът е обсъдил представените документи за собственост, свидетелските показания кой е построил сграда с идентификатор *** и съдебната експертиза, която е проследила кадастралната и регулационна история на поземлен имот с идентификатор *** (образуван от северната половина на имот пл. № *, кв. 29, целият урегулиран с УПИ * и от имоти пл. № * и *, урегулирани с УПИ *,*), че тази сграда е селскостопанска постройка, която попада освен в УПИ *, кв. 29 и частично – в по голямата си част, и в УПИ * – *,*, кв. 29. А. Й. и Ю. И. са наследници на Н. Р. Й., починал на 2.11.2011 г., който е бил собственик на 1/2 ид. ч. от УПИ *, кв. 29 и собственик на жилищната сграда с идентификатор ***, разположена в разпределената му за ползване северна част на УПИ *, която северна част в кадастралната карта е заснета към поземлен имот ***. Тъй като кадастралната карта няма конститутивно действие и не създава съсобственост, включително и върху сгради, преди заснемане на имотите или части от имоти на различни собственици като един поземлен имот. Ищцата и ответникът А. Й. нямат права на основание чл. 92 ЗС в сгради *** и *** в УПИ * – *,*, за които искът за делба е отхвърлен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК А. Н. Й. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Доводът за недопустимост на въззивното решение е обоснован с тезата на касатора, че съдът се е произнесъл с диспозитив, различен от действително направеното възражение относно сграда 3, като единствено е посочил, че не е заявено възражение за придобивна давност и липсват доказателства за самостоятелния статут на сградата и не е разгледал действително заявеното възражение за собственост по приращение. При тази обосновка липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение, тъй като наведените твърдения са относими към правилността на решението, но не и към неговата процесуална допустимост. Касаторът поддържа очевидна неправилност на атакуваното решение, тъй като съдът, макар да е констатирал, че сграда 3 в по-голямата си част попада в УПИ * – *,*, кв. 29, който не е съсобствен с Ю. И., е приел, че тази сграда е принадлежност към сграда 1, като по този начин е разкъсал законоустановената връзка между собствеността на поземления имот и собствеността на построените в него сгради. Касационният съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали някой от изводите на въззивния съд не е очевидно неправилен. Съсобствениците на УПИ * – *,*, кв. 29, спрямо които искът за делба е отхвърлен, не са претендирали права по приращение в сграда с идентификатор ***, поради което и с оглед предмета на спора пред него, въззивният съд е разгледал наведените от А. Н. Й. и Ю. Н. И. доводи и относимите към тях доказателства за принадлежност на тази сграда към жилищната сграда на основното застрояване, която е била собственост на техния наследодател Н. Р. Й.. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосновано с твърдение за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по решение № 145 от 1.12.2017 г. по т. д. № 2587/2016 г., І т. о., Тълкувателни решения № 1 от 4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. Обосновано е с твърденията, че съдът не е изпълнил задължението си да приложи императивна правна норма, не е разгледал възражението за собственост по приращение и не е съобразил, че сгради № 1 на основното застрояване са две – едната в собствения на касатора имот № *, а другата в наследствения имот № * и не е установено сграда 3 към коя от двете сгради на основното застрояване е принадлежност. Правен въпрос, който да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС касаторът не поставя, а такъв не може да бъде и уточнен, доколкото наведената обосновка не е съответна на мотивите на съда и данните по делото. Влязлото в сила първоинстанционно решение установява, че съсобствен между наследниците на Н. Р. Й. е поземлен имот с идентификатор ***, а не поземлен имот с идентификатор *** както твърди касаторът при обосновка на това основание за допускане на касационно обжалване. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя въпроса: дали е възможно сграда на допълващо застрояване, построена в един поземлен имот, да принадлежи към сграда на основното застрояване, построена в друг поземлен имот. Въпросът е хипотетичен и не е свързан с изводите на съда и данните по делото, че съсобствениците на другия поземлен имот, урегулиран с УПИ * – *,*, кв. 29 по плана от 1974 г. не са претендирали права в сграда с идентификатор *** и са обвързани от силата на пресъдено нещо на първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения против тях иск за делба. При липсата на основание за допускане на касационно обжалване А. Н. Й. следва да възстанови на Ю. Н. И. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 511.29 евро, представляващи равностойност на заплатеното възнаграждение от 1000.00 лв. на адвокат Д. С.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение