Определение № 160 от 13.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1780/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 5632/15.03.2022 г. на М. Д. С., [община], к.к. Б., и Е. М. С., [населено място], чрез пълномощника адвокат А. Н. Ж., срещу въззивно определение № 490/20.02.2022 г. по в.ч. гр. д. № 166/2022 г. на Апелативен съд - София. Поддържат се оплаквания, че определението е недопустимо и неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът, освен да прекрати делото, да върне исковата молба в тази част на основание чл. 130 ГПК поради недопустимост и с оглед нормата на чл. 7 ГПК. Недопустимо ли е определението, с което съдът е върнал неподсъдни нему и нередовни искове, а не е препратил делото в тази част на компетентните съдилища; 2. Длъжен ли е въззивният съд, преди да разреши спора по същество, да се произнесе дали обжалваното определение отговаря на изискванията за валидност и допустимост; 3. Какъв е срокът и редът за обжалване на нищожно решение или действие на орган на ЖСК; 4. Длъжен ли е съдът да обсъди приетите по делото доказателства за това дали са били налице законовите предпоставки за издаване на нотариален акт за собственост по чл. 35, ал. 2 ЗЖСК и да отмени нотариалния акт във връзка с предявения и прекратен иск за нищожност на ипотека в полза на банката ответник. Длъжен ли е съдът да квалифицира и разгледа предявените искове; 5. Следва ли съдът при сложност на делото, поради предявяване на множество искове, да посочи изрично в разпореждане колко искове администрира и квалифицира, кои са активно и пасивно легитимираните страни по всеки отделен иск, как групира исковете по тяхната преюдициалност и връзка с предмета на спора. Длъжен ли е съдът да състави доклад по всеки един иск с указания по предмета на доказване и допустимостта на всеки отделен иск и доказателствената тежест в процеса и преценка на специалната подсъдност и страни.; 6. Съдът, разглеждащ спор за субективно право, основано на смесен фактически състав, има ли право да се произнесе по нищожността не само на гражданскоправните юридически факти, но и за пороците, причиняващи нищожност на решението на ОС на ЖСК, въз основа на което на основание чл. 35, ал. 2 ЗЖСК е издаден в полза на ищците констативният нотариален акт за собственост, ако по време на процеса за субективно право с допълнителна искова молба се повдигне въпрос за отменимост на констативен нотариален акт, констатиращ право на собственост въз основа на несъществуващ юридически факт. Следва ли съдът, ако счете, че няма право да се произнася по него, да даде възможност на заинтересованата страна да упражни правото си по надлежния ред и до решаването на въпроса да спре производството, като отдели и препрати на компетентния съд за конституиране на пасивно легитимираните страни в процеса. Твърди се, че е налице противоречие с определение № 171/16.10.2017 г. по гр. д. № 2616/2017 г. на ВКС, II г.о.; ТР № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК; ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК; ТР № 32/27.06.1988 г. по гр. д. № 33/1987 г. на ВС, ОСГК; решение № 25/06.03.2020 г. по гр. д. № 1320/2019 г. на ВКС, I г.о. и ТР № 3 от 29.11.2012 г. по т. д. № 3/2012 г. на ВКС, ОСГК. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е потвърдено решение № 260263/29.07.2021 г. по гр. д. № 111/2019 г. на Софийски окръжен съд в частта, имаща характер на определение, с която е прекратено производството по делото по предявените от М. Д. С. и Е. М. С. искове за прогласяване нищожността на решение на ОС на ЖСК „БОР“ от 20.12.1993 г. и производството по предявените искове за обявяване нищожността на договор за учредяване на ипотека, обективиран в НА № 179, т. IV А, рег. № 6477, дело № 1132/2007 г. на нотариус Б. М.. Въззивният съд е приел за установено, че с първоначална искова молба вх. № 1088/11.02.2019 г., уточнена с молба вх. № 5723/01.07.2019 г., ищците М. Д. С. и Е. М. С. са предявили срещу ответника М. Б. Б. обективно съединени искове - отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК, вр. чл. 26 ЗЗД, за признаване за установено, че ответницата не е собственик на недвижими имоти - самостоятелни обекти в сграда с идентификатор № ****, находяща се в [населено място], [улица] представляващи СОС с идентификатор № *****, СОС с идентификатор № ***** и СОС с идентификатор № *****, както и ревандикационен иск с правно основание чл. 108 ЗС, за осъждане на ответницата да предаде на ищците, като собственици на основание придобивна давност, изтекла в периода от 01.07.2008 г. до 01.07.2018 г., същите имоти. С уточняваща молба вх. № 5723/01.07.2019 г. ищците са поискали от съда да прогласи за нищожно решение от 20.12.1993 г. на ОС на ЖСК „БОР“ за разпределение на построената сграда с идентификатор № ****, и да се отмени издадения в тяхна полза нотариален акт за собственост по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, тъй както към датата на издаването му не е съществувало признатото право на собственост. Също така е направено искане за прогласяване за нищожна учредената от ищците в полза на „ОББ“ АД договорна ипотека от 08.11.2007 г. с НА № 179, т. VI А, рег. № 6477, дело № 1132/2007 г. върху посочените самостоятелни обекти на собственост, тъй като към датата на учредяването й ищците не са били собственици на ипотекираните недвижими имоти. Съдът е приел, че в конкретния случай двуседмичният срок за обжалване на решение от 20.12.1993 г. на ОС на ЖСК „БОР“ за разпределение на построената сграда с идентификатор № ****, е изтекъл за ищците, доколкото въз основа на това решение в тяхна полза е издаден нотариален акт по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, с който те са се легитимирали като собственици на процесния имот при сключване на договора за ипотека от 08.11.2007 г. Предявеният от тях иск за прогласяване нищожността на посоченото решение е недопустим, поради изтичане на преклузивния срок за неговото предявяване. Искането за отмяна на издадения в полза на ищците нотариален акт по чл. 537, ал. 2 ГПК не е самостоятелен иск, а уредена от закона правна последица от уважаването на иск за материално право, засегнато от охранителния акт, поради което съдът не дължи произнасяне по него при прекратяване на спора за материалното право. Освен това, в случая ищците не са легитимирани да оспорват издаден в тяхна полза нотариален акт, съгласно чл. 537, ал. 2 ГПК. Те не могат да оспорват и признатите с нотариалния акт свои права, като преюдициално правоотношение във връзка с производство по друг иск. Ето защо недопустим е и искът им за нищожност на договора за ипотека от 08.11.2007г., основан на оспорване на признатите в полза на ищците права на собственост с издадения по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЖСК нотариален акт от 20.04.2994 г. Постановеното от първоинстанционния съд решение, в обжалваната част, имаща характер на определение за прекратяване на съдебното производство, следва да бъде потвърдено. Частната касационна жалба е допустима, тъй като същата е подадена от легитимирана страна и е насочена против съдебен акт, с който се потвърждава определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжавлане на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Съобразно чл.280,ал.2 ГПК, независимо от основанията по ал.1, касационно обжалване се допуска и при вероятна нищожност и недопустимост на въззивното решение, както и при очевидна неправнилност. Липсват основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Не могат да се направят изводи,че обжалваното определение е недопустимо, което да обуслови допускането му до касационен контрол. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен "contra legem", при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или "extra legem", при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила - липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на това основание. Първият въпрос, касаещ задължението на съда да върне исковата молба при прекратяване на делото, както и допустимостта на определение, с което съдът е върнал неподсъдни на него искове, вместо да препрати делото в тази част на компетентния съд, е неотносим. Това е така, защото се касае за констатация за недопустимост на предявен иск, а не за неподсъдност на същия на сезирания съд. Вторият въпрос относно задължението на въззивния съд да извърши проверка за валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт преди да разреши спора по същество също не може да се приеме за относим, тъй като не е обоснован с твърдения за недопустимост на обжалвания пред въззивния съд акт на първоинстанционния съд. Съгласно константната съдебна практика на ВКС, определенията са актове, с които съдът се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество - чл. 252 ГПК. В обхвата им попадат процесуалните действия по движението и приключването на делото, както и въпроси по допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните /определение № 257/10.08.2020 г. по ч. т. д. № 927/2020 г. на ВКС, І т. о./. В случая въззивният съд е потвърдил постановено от първоинстанционния съд решение в частта му, имаща характер на определение за прекратяване на производството, не е разгледал материалноправния спор по същество. При това положение така поставеният въпрос се явява ирелевантен и по него не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Четвъртият въпрос относно задължението на въззивния съд да квалифицира и разгледа предявените искове, като обсъди приетите по делото доказателства, касае разрешаването на материалноправния спор по същество и е неотносим към настоящото производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното определение съдът е изложил подробни мотиви, като е извел своите правни изводи след обсъждане на оплакванията във въззивната жалба доводи. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с третия въпрос на касатора относно срока и реда за обжалване на нищожно решение или действие на орган на ЖСК. Въззивният съд е приел, че двуседмичният срок за обжалване на решение от 20.12.1993 г. на ОС на ЖСК „БОР“ за разпределение на построената сграда с идентификатор № ****, е изтекъл за ищците,тъй като въз основа на това решение в тяхна полза е издаден нотариален акт по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, с който те се легитимират като собственици, вкл. при сключване на договора за ипотека. Съдът е съобразил установената практика на ВКС, съгласно която в приложното поле на чл. 39 ЗЖСК са и исковете за прогласяване нищожността на такива решения, тъй като разпоредбата се явява специална по отношение на чл. 26 ЗЗД и упражняването на такъв иск също е обусловено от срока по чл. 40 ЗЖСК / решение № 1128/17.12.2008 г. по гр. д. № 4919/2007 г. на ВКС, ІІ г. о./. Ето защо и по третия въпрос от изложението не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение. Петият въпрос, дали съдът при сложност на делото, поради предявяване на множество искове, следва да посочи изрично в разпореждане колко искове администрира и квалифицира, кои са активно и пасивно легитимираните страни по всеки отделен иск, как групира исковете по тяхната преюдициалност и дали е длъжен да състави доклад по всеки един иск с указания по предмета на доказване, е ирелевантен. Това е така, защото при всяко положение на делото съдът е длъжен да следи за допустимостта на процеса. В случая с решението си първоинстанционният съд е прекратил частично производството по делото, поради недопустимост на посочените искове. Без значение е обстоятелството дали преди това с разпореждане е посочил колко иска администрира, кои са легитимиарните страни по тях и как групира тяхната преюдициалност. Въззивният съд е приел в решаващите си мотиви, че така, както са предявени /по основание и петитум/, тези искове са недопустими и поставеният въпрос не е относим към неговите решаващи изводи. Изложеното за неотносимост на поставения въпрос се отнася и до шестия въпрос от изложението. Основните доводи на въззивния съд са за недопустимост на иск за нищожност на договор за ипотека, основан на оспорване на признати в полза на самия ипотекарен длъжник права на собственост върху ипотекирания имот с издадения по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЖСК нотариален акт, който го легитимира като собственик. При този изход на делото касаторите М. Д. С. и Е. М. С. следва да заплатят в полза на ответника по касация М. Б. Б. сумата от 600 лева - разноски по делото. Независимо от изхода на настоящото производство, не следва да се присъждат разноски в полза на третото лице - помагач „ОББ“ АД, тъй като съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК на третото лице - помагач не се дължат разноски. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.