Определение № 310 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 219/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ, комисията) срещу решение № 68/12.09.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 208/2019 г. на Бургаския апелативен съд (БАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 142/22.04.2019 г. по гр. дело № 1914/2017 г. на Бургаския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от комисията-жалбоподател срещу Ч. С. Н., Д. Д. Н. и С. Ч. Н., иск по чл. 75 от ЗОПДНПИ (отм.) за отнемане на незаконно придобито имущество на обща стойност 480 825.82 лв., а именно – парични суми, представляващи пазарна равностойност на четири недвижими имота, два леки автомобила и един мотоциклет, както и такива, внесени, преобразувани и начислени по множество банкови сметки. Касационната жалба на ищеца КПКОНПИ е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на комисията-касатор, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните; 2) следва ли да намери отражение при определяне размера на несъответствието по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ (отм.) и § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ размерът на внесените и постъпили суми по банкови сметки на ответниците, за които не се установява законово основание за внасянето/постъпването им; и 3) подлежат ли на отнемане в полза на държавата по ЗОПДНПИ (отм.) и ЗПКОНПИ, внесените и постъпили суми по банкови сметки на проверяваните лица, за които не се установява законово основание за внасянето/постъпването им, но неналични в края на проверявания период. По отношение на първия процесуалноправен въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд го разрешил в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 206/31.07.2015 г. по гр. дело № 6832/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 75/20.06.2016 г. по търг. дело № 1608/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 161/04.10.2016 г. по търг. дело № 2220/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. По отношение на останалите два материалноправни въпроса касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; в тази връзка се сочи, че е налице практика на ВКС (конкретно е посочено решение № 147/16.09.2019 г. по гр. дело № 1998/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), но касаторът изразява несъгласие с нея. Ответниците Ч., Д. и С. Н. в отговора на касационната жалба излагат доводи и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да отхвърли предявения от касатора иск, въззивният съд е приел следното в мотивите към обжалваното решение: Ответникът Ч. Н. е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 1, във вр. с ал. 1, пр. 2 от НК и по чл. 255, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6 и т. 7 от НК, които попадат в предметния обхват на чл. 22 от ЗОПДНПИ (отм.). Била е образувана проверка с протокол от 17.06.2016 г. за установяване на значително несъответствие на имуществото, като проверяваният период е 17.06.2006 г. - 17.06.2016 г. Апелативният съд е приел, че независимо от това, че исковата молба е била депозирана в съда на 22.12.2017 г., към който момент е действала разпоредбата на § 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ (отм.) в редакцията ѝ от ДВ, бр. 103/2016 г., приложима в случая е първоначално действащата редакция, която предвижда, че „значително несъответствие“ е онзи размер на несъответствието между имуществото и нетния доход, който надвишава 250 000 лв. за целия проверяван период; за този свой извод съдът се е позовал на § 15 от ПЗР на ЗИД на ЗОПДНПИ, обн. в ДВ, бр. 103/2016 г. БАС е приел също, че преди да се извърши преценка относно законността на всяко от имуществата, най-напред подлежи на установяване, същественото за решаването на спора обстоятелство, налице ли е значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице, което е в основата на обоснованото предположение за незаконност на придобитото имущество, съгласно чл. 21 от ЗОПДНПИ (отм.). Приел и че релевантно за преценката дали е налице „значително несъответствие“ по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ (отм.), е установяването на стойността на придобитото през процесния период имущество от проверяваното лице, налично в края на проверявания период, от една страна, а от друга – размерът на доходите и разходите, въз основа на които ще се установи нетният доход. Въззивният съд е кредитирал първия основен вариант на експертното заключение по делото, въз основа на който е приел следното: Начално салдо към 16.06.2006 г. – всички наличности по банкови сметки в размер на 14 141.91 лв., като съдът е намерил, че в началното салдо не следва да се включва сумата 28 650 лв., получена от продажба през 2005 г. на имот, находящ се в промишлената зона в[жк]на [населено място], тъй като по делото няма доказателства дали част от тази сума представлява наличност по банкови сметки или е вече разходвана за други нужди. Размерът на получените доходи от ответниците-съпрузи Ч. и Д. Н. за периода на проверката 17.06.2006 г. - 17.06.2016 г., включително началното салдо, възлиза общо на 1 030 198.95 лв. В сумите, представляващи доход, са включени и предоставените на ответницата Н. парични средства в размер 50 000 лв. от нейната майка П. С., както и ежегодно даряваната на дъщеря ѝ сума в размер 5 500 лв., като в тази връзка апелативният съд е извършил и преценка на декларираните в годишните данъчни декларации доходи и финансовите възможности на С. за реалното предоставяне на тези средства. Съдът е възприел становището на вещото лице за определяне на доходите от продажба на недвижимо и движимо имущество – по пазарни цени. Въззивният съд е споделил и извода на окръжния съд за изключване от дохода на сумите по успешно оспорения договор с дата 30.06.2006 г. и споразумение към него – в размер на 35 000 евро, с левова равностойност 68 454.05 лв. Възприето е становището на първата инстанция за изключване и на сумата 220 000 лв., внесена на 21.05.2007 г. от „С.Р.И.В.“ ЕООД по банкова сметка на ответника Ч. Н. и изтеглена от последния в брой същия ден, като са изложени съображения, че по делото не са представени доказателства за правното основание за превода на тази сума по сметката на посочения ответник. Така изчислен, общият доход на ответниците за проверявания период е определен от въззивния съд, като възлизащ на 741 745 лв., съгласно § 1, т. 4 от ДР на ЗОПДНПИ (отм.). Също съгласно експертното заключение, размерът на обичайните и извънредни разходи е определен на сумата 332 686.80 лв., към тях са прибавени погасителните вноски по кредити в общ размер 163 652.22 лв., както и сумата 95 909.30 лв., преведена през 2014 г. за придобиване на недвижим имот от пълнолетната дъщеря на ответниците-съпрузи, или съдът е установил общо разходи в размер на 592 248.32 лв. С оглед гореизложеното, БАС е приел, че размерът на нетния доход, по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗОПДНПИ (отм.), възлиза на 149 496.68 лв.; като е посочил, че „нетни доходи“ са доходи, приходи или източници на финансиране, намалени с размера на извършените обичайни и извънредни разходи от проверяваното лице и членовете на семейството му; пояснил е и че понятието „нетни доходи“ цели да установи свободната и разполагаема наличност от законни средства, която може да се използва за придобиване на имущество. На следващо място въззивният съд е приел, че установеният нетен доход следва да се съпостави с придобитото имущество от ответниците през проверявания период, като за „имущество“ по смисъла на специалния закон следва да се приемат само активите и паричните средства, които по време на проверявания период са придобити от ответниците – недвижими имоти, превозни средства, влогове и депозити в банки, а според това дали те са още са в техния патримониум, тези блага могат да бъдат придобито имущество, отчуждено или преобразувано имущество – за този свой извод съдът се е позовал на решение № 97/18.05.2018 г. по гр. д. № 3224/17 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. С оглед на това, съдът е приел, че размерът на общо придобитото имущество от ответниците-съпрузи и ненавършилите пълнолетие деца през проверявания период 17.06.2006 г. - 17.06.2016 г., възлиза на 279 807 лв., считано към датата на придобиване, и включва, както следва: дворно място, съставляващо УПИ по плана на [населено място], общ. Малко Т., с пазарна оценка 24 100 лв.; апартамент/студио в [населено място], к.к. „Слънчев бряг“, с пазарна оценка 44 440 лв.; дворно място с построената в него жилищна сграда в [населено място], с цена, определена с постановление за възлагане от 16.01.2008 г., в размер 11 858 лв.; апартамент в [населено място], с пазарна оценка 148 000 лв.; лек автомобил „волво“, с пазарна оценка 31 822 лв.; лек автомобил „рено“, с пазарна оценка 10 803 лв.; и мотоциклет „ямаха“, с пазарна оценка 8 784 лв. Въззивният съд е приел за установено и че това имущество е неналично, тъй като към момента същото е отчуждено, поради което комисията-ищец претендира отнемане в полза на държавата, равностойността на същото. В заключение апелативният съд е приел, че в края на проверявания период размерът на несъответствието между нетните доходи от 149 496.68 лв. и стойността на придобитото от ответниците имущество – 279 807 лв., възлиза на недостиг в размер на 130 310.32 лв. Направен е и алтернативен извод – в случай, че спорната сума от 220 000 лв., преведена на 21.05.2007 г. по сметка на ответника Ч. Н. от „С.Р.И.В.“ ЕООД, бъде включена в общия паричен поток като законен доход, то несъответствието между нетния доход и имуществото би имало положителен резултат в размер на 90 000 лв. Предвид така изложеното, въззивния съд е приел, че не е налице несъответствие в значителни размери – от 250 000 лв., което е законова предпоставка за уважаване на исковата претенция на КПКОНПИ; установеното несъответствие не е „значително“ по смисъла на закона и не е основание за прилагане на санкцията за отнемане на имуществото, респ. – неговата равностойност, в полза на държавата. Апелативният съд е изтъкнал, че е налице и допълнителен аргумент за отхвърляне на иска за отнемане на стойността на сумите, които са били внесени по влогови и разплащателни сметки от ответниците в различни банки, както и сумите внесени от трети лица. В тази връзка са изложени съображения, че в тежест на ищеца е доказване наличността на претендираните за отнемане суми към момента на предявяване на иска пред съда, а по делото липсват доказателства, че сумите са налични, поради което същите не подлежат на отнемане. Изтъкнато е, че предмет на отнемане е само наличното имущество и заместващите го облаги, когато то е прехвърлено; отнемане на парични суми, преминали през банковите сметки на лицето, но неналични към датата на завеждане на иска, не може да се претендира – за този свой извод съдът се е позовал на решение № 137/02.11.2018 г. по гр.д. № 2507/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение. Както сам касаторът сочи в изложението си, по двата формулирани от него материалноправни въпроса (втория и третия) е налице практика на ВКС, която дава отрицателен отговор на тези въпроси, а именно – внесените и постъпили суми по банкови сметки на ответниците (проверяваните лица), за които не се установява законово основание за внасянето/постъпването им, но които не са налични по тези сметки в края на проверявания период, нито подлежат на отнемане в полза на държавата, нито са релевантни – чрез включването им в имуществото на ответниците (както поддържа касаторът) – за определяне размера на несъответствието по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ (отм.) (респ. – и § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ) – доколкото тези суми само са „преминали“ през това имущество в проверявания период – били са разходвани, без да са вложени (респ. – трансформирани) в друго подлежащо на отнемане имущество (а когато са вложени за придобиването на такова имущество – то подлежи на отнемане, или неговата равностойност ако е било отчуждено – в предвидените от закона случаи, и само ако е налице значително несъответствие по смисъла на специалния закон). Тази практика на ВКС е трайно установена и константна – формирана е по приложението още на ЗОПДИППД (отм.) (например – решение № 129/08.06.2015 г. по гр.д. № 5562/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 228/06.07.2015 г. по гр.д. № 5321/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 137/02.11.2018 г. по гр.д. № 2507/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС) и е доразвита в същия смисъл – и по приложението на ЗОПДНПИ (отм.) – решение № 97/18.05.2018 г. по гр. д. № 3224/17 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 200/14.02.2019 г. по гр. дело № 4143/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 147/16.09.2019 г. по гр. дело № 1998/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС (както вече беше посочено, последното е визирано и в изложението на самия касатор). Жалбоподателят изразява несъгласие с тази константна практика на ВКС, като в изложението си поддържа, че тя била формирана вследствие неточно тълкуване на закона и е в нарушение на принципа за законност, тъй като в нея за изходна позиция се приема, че на изследване подлежи имуществото на проверяваните лица (ответниците) в началото и в края на проверявания период, като несъответствието следва да се определи от съпоставянето на нетния доход и стойността, получена от разликата между имуществото в края на проверявания период и това в началото на периода. Тази изходна позиция, която касаторът счита за незаконосъобразна, в по-актуалната практика на ВКС – формираната по приложението на ЗОПДНПИ (отм.), е изведена и изрично основана, и на разяснения в същия смисъл, дадени в раздел IV, т. 1 от мотивите към решение № 13/13.10.2012 г. по конст. дело № 6/2012 г. на Конституционния съд. Настоящият съдебен състав на IV-то гр. отд. на ВКС също изцяло споделя тази трайно установена практика на ВКС, като намира, че тя е формирана при точно приложение на закона и не се нуждае от промяна или осъвременяване. Правните изводи в мотивите към обжалваното въззивно решение са в съответствие с тази константна практика на ВКС (на която въззивният съд и изрично се е позовал). Поради това, няма основание касационното обжалване да се допуска по двата материалноправни въпроса (втория и третия), формулирани от страна на жалбоподателя – нито в хипотезата на т. 3, нито в хипотезата на т. 1 от чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по процесуалноправния въпрос (първия) в изложението на касатора. Съгласно трайно установената практика на ВКС (израз на която са и сочените в тази връзка от жалбоподателя, решение № 206/31.07.2015 г. по гр. дело № 6832/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 75/20.06.2016 г. по търг. дело № 1608/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 161/04.10.2016 г. по търг. дело № 2220/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС), отговорът на този процесуалноправен въпрос несъмнено е положителен, а именно – въззивният съд (в качеството си на втора съдебна инстанция по съществото на материалноправния спор) следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички допустими, относими и представени своевременно доказателства, и релевирани своевременно възражения на страните, както и техните доводи съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 от ГПК, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред въззивния съд факти – чл. 269 от ГПК. В случая жалбоподателят свързва в изложението си този процесуалноправен въпрос с две свои конкретни касационни оплаквания – че въззивният съд не обсъдил в мотивите си два негови довода, наведени с въззивната му жалба, а именно: 1) че първата инстанция неправилно приела като приходи на ответниците сумите, получени при продажбата на два недвижими имота (в [населено място] и в [населено място]), два леки автомобила (рено и волво) и мотоциклет, за придобиването на които не е установен законен източник; и 2) че и първата инстанция не отразила като имущество при преценката си дали е налице значително несъответствие, внесените от ответниците и постъпилите от трети лица суми по банковите сметки на ответниците. Действително, както сочи касаторът относно последния си довод, въззивният съд е изложил само съображения, че внесените и постъпили суми по банкови сметки на ответниците, които не са налични по тези сметки в края на проверявания период, не подлежат на отнемане, но не е изложил изрични мотиви, защо и той не ги е включил в имуществото на ответниците при определяне размера на несъответствието. Последното обаче, както стана ясно от изложеното по-горе по повод материалноправните въпроси, е в съответствие с установената практика на ВКС, поради което неизлагането на изрични съображения в тази насока в мотивите към обжалваното въззивно решение не е съществено и е без никакво значение за изхода на правния спор – крайният постановен резултат по делото не би могъл да бъде променен, дори и в тази връзка да се допусне касационното обжалване. Относно другия (първия) довод на жалбоподателя, основателно в отговора на касационната жалба ответниците изтъкват, че такова оплакване въззивната жалба на касатора не съдържа. Дори напротив – на стр. 5 и 6 от въззивната му жалба се съдържат доводи в напълно противоположна насока, а именно – че сумите (в размера, сочен и в изложението), получени от продажбата на тези два недвижими имота, два леки автомобила и мотоциклет, следва да се отчетат именно като доходи (приходи) на ответниците (конкретно: за 2008 г. – от имота в [населено място]; за 2012 г. – от имота в [населено място], от лекия автомобил „рено“ и от мотоциклета; и за 2013 г. – от лекия автомобил „волво“). На следващо място, видно от изложеното по-горе, в съответствие с трайно установената практика на ВКС, за да достигне до решаващия си извод по делото, че не е налице значително несъотвествие по смисъла на закона, а оттам – и до крайния си такъв – за отхвърлянето на иска за отнемане на имущество в полза на държавата, въззивният съд е обсъдил всички относими и допустими доказателства, и установените от тях релевантни обстоятелства по делото, предвид което е направил и правните си изводи по съществото на спора, давайки по този начин (именно като инстанция по същество, а не като контролно-отменителна инстанция) отговор и на оплакванията, доводите и възраженията на жалбоподателя-ищец, както и на доводите и възраженията на ответниците по делото. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК; не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците, претендираните и направени от тях разноски за заплатените адвокатски възнаграждения за защитата им в касационното производство, а именно: на ответника Ч. Н. – сумата 4 500 лв. и на всеки от останалите двама ответници – сумата от по 3 000 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение