Определение № 490 от 08.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 280/2018 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 18741 от 09.11.2017 г., подадена от [фирма], представлявано от управителя Б. Б., чрез адвокат В. Д. от САК против въззивно решение № 2074 от 29.09.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 5018/2016 г. на Апелативен съд – София. С него е отменено решение № 418 от 19.01.2015 г., постановено по гр.д.№ 5155/2014 г. по описа на СГС, ГО, І състав В ЧАСТТА, с която е признато за установено по предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 68 ЗС, че [фирма] с ЕИК:[ЕИК] и [фирма] с ЕИК:[ЕИК] не са собственици на право на строеж за построяване на обекти в сграда „А”, част от сграден комплекс, построена върху собствения на ищеца [фирма] с ЕИК:[ЕИК] недвижим имот, находящ се в [населено място] и представляващ урегулиран поземлен имот XXXXI-7, подробно описан в диспозитива на решението, поради погасяването му по давност, както и В ЧАСТТА, с която е признато за установено по иск с правно основание чл. 124 ГПК, че [фирма] с ЕИК:[ЕИК] и с адрес на управление - [населено място], [улица] не притежава обезпечение по силата на договор за учредяване на договорна ипотека, сключен на 19.07.2007 г. и оформен с нотариален акт № 134, том III, н.д.№ 413/07 г. по описа на нотариус В. Ч., поради погасяване на правото на строеж по давност по отношение обектите в сграда „А” от посочения сграден комплекс, и вместо него е постановил друго, с което тези два отрицателни установителни искове са отхвърлени. В останалата, необжалвана част, решението на първата инстанция е влязло в сила.

Обжалваното въззивно решение е постановено при условията на чл. 294 ГПК, след като с Решение № 178 от 18.10.2016 г. по гр.д.№ 1624/2016 г. на ВКС, I г.о. е отменено първото въззивно решение (№ 2031 от 22.10.2015 г. по в.гр.д.№ 1800/2015 г. на Апелативен съд – София, с което първоинстанционното решение е било обезсилено, а производството – прекратено, в частта, с която СГС е уважил двете отрицателни установителни искови претенции по чл. 124, ал. 1 ГПК).

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Ответникът по касация [фирма] е подал отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение.

Ответниците по касация [фирма] и [фирма] не са подали отговори на касационната жалба.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че със сключен на 16.10.2006 г. във формата на нотариален акт договор за учредяване право на строеж физически лица, юридическо лице с нестопанска цел (Фондация „Д-р М. М.”) и [фирма] взаимно си учредили право на строеж върху недвижим имот (УПИ XXXXI-7, кв. 117 по ПУП на [населено място], район „О. к.”, кв. Г. б., [улица], с площ по документи за собственост 10 610 кв.м., при граници, УПИ I - за болничен комплекс, ПИ 76, улица, УПИ ХХХХИ-7, ПИ 7а и ПИ 7г, нанесен с идентификатор 68134.4332.1526) за изграждане на обект – комплекс от две жилищни сгради с магазини, ателиета, детска занималня, заведения за хранене, спортен комплекс с басейн и подземни гаражи, представляващи сграда „А” с четири входа, сграда „В” с два входа и двуетажна част между двете сгради, с обща РЗП 29 901,11 кв.м., съгласно одобрен инвестиционен архитектурен проект от 15.08.2006 г. на ДАГ при СО. Въз основа на така учреденото право на строеж [фирма] се снабдило с одобрени инвестиционни проекти от 21.12.2006 г., разрешение за строеж от 22.12.2006 г. и протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа от 07.06.2007 г. и започнало строителството в договорените срокове. С договор за учредяване на договорна ипотека от 19.07.2007 г. [фирма] учредило в полза на [фирма] ипотека върху правото на строеж за построяване на[жк], състоящ се от жилищни сгради с магазини, детска занималня, заведение за хранене, спортен комплекс с плувен басейн и подземни гаражи, представляващи СГРАДА „А” с четири входа и СГРАДА „Б” с два входа и двуетажна част между тях, с РЗП от 29 901,11 кв.м. С договор за замяна от 20.12.2013 г. [фирма] прехвърлило на [фирма] 1/14 ид.ч. от УПИ XXXXI-7 и други свои недвижими имоти. С договор за продажба на идеални части от поземлен имот на съсобственик от 10.02.2014 г. физическите лица и Фондация „Д-р М. М.” продали 13/14 ид.ч. от поземления имот на [фирма], а с втори договор от същата дата продали на [фирма] и правото на строеж за жилищна сграда „В”, с изключение на апартамент В 1-2 и мазе, подземен гараж ПГ-В2, ап. В 1-4 и паркомясто ПГ-М 28. На 04.04.2014 г. последвало сключването на договор за покупко-продажба, по силата на който [фирма] придобил от [фирма] собствеността върху недвижимия имот с идентификатор 68134.4332.1526.

Като относими към преценката дали учреденото през 2006 г. право на строеж е упражнено по смисъла на чл. 67 ЗС, въззивният съд е обсъдил актове за приемане на носеща конструкция от 04.12.2008 г. за сграда А, секции 1, 2, 3 и 4 (съгласно които конструкцията е в състояние да понесе следващите по време на изпълнение СМР съгласно проекта), удостоверения по чл. 181, ал. 2 ЗУТ за сграда А, секции 1, 2, 3 и 4 и заключения на СТЕ – еднолична и тричленна, съгласно които процесният строителен обект е в идентично състояние към 07.12.2007 г., към 16.10.2011 г. и към настоящия момент. Сграда А е изградена в груб строеж, без инсталации; спортният комплекс е изграден; сграда В е в начален етап на строителство. Не е налице груб строеж за целия комплекс, тъй като част от обекта не е изградена. Няма етапност съгласно техническия архив и в разрешението за строеж не е отразена етапност. Същата е невъзможна, защото партерното ниво на целия обект е изцяло за обществени нужди и обединява всички сгради. Констатирано е, че са нанесени идентификационни номера в СГКК както за УПИ, така и за сграда А. Експертите са посочили, че трябва да се проучи дали е възможно техническо отделяне на сградите.

От правна страна е прието, че по допустимостта на предявените от [фирма] въззивният съд не следва да извършва преценка, доколкото въпросът е разрешен с Решение № 178 от 18.10.2016 г. по гр.д.№ 1624/2016 г. на ВКС, I г.о. От доказателствата е установено, че с договор от 16.10.2006 г. физически лица, фондация „Д-р М. М.” и [фирма] взаимно са си учредили право на строеж като съсобственици на процесния недвижим имот за изграждане на сграда в него, като правото на собственост е било прехвърлено първоначално на [фирма], а впоследствие (на 04.04.2014 г.) - на ищеца. Съгласно ТР № 1/2011 г. на ВКС, ОСГК смисълът на понятието „упражняване на правото на строеж” по чл. 67 ЗС, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти, включително и при последващо прехвърляне на правото на строеж на други лица, е изграждането на грубия строеж на сградата или съответния етап, за който е издадено разрешението за строеж. Съгласно т. 2 от ТР давностният срок по чл. 67 ЗС започва да тече от момента, в който договорът за учредяването му породи действие, независимо от всякакви последващи прехвърляния. Посочено е, че предмет на въззивната жалба е само произнасянето на СГС досежно съществуването на правото на строеж за обектите в сграда А, поради което следва да се прецени дали сграда А е била изградена в груб строеж в петгодишния срок от учредяването на правото на строеж. Съгласно чл. 153, ал. 2 ЗУТ разрешението за строеж губи действието си, ако в продължение на три години от влизането му в сила не е започнало строителството или в продължение на пет години не е завършен грубия строеж. Повторена е констатацията на вещите лица, че сутеренът няма преградни стани между отделните сгради, както и факта на издадените удостоверения по чл. 181, ал. 2 ЗУТ за сграда А, секции 1, 2, 3 и 4. При преглед на приемателните протоколи обр.10 за извършени видове работи, експертите са установили, че състоянието на обекта не е променено след 07.12.2007 г. (сграда А - в груб строеж; изграден спортен комплекс; сграда В – в начален етап), както и са дали заключение, че не е налице груб строеж за целия обект, защото част от него не е изградена и сграда А не може да се разглежда отделно, тъй като не е налице етапност на строителството. Въззивният съд е приел, че от значение е фактическото изграждане на сградата, т.е. дали същата отговаря на изискванията за приемане, че е изграден груб строеж, а не дали това е удостоверено със съответните актове. САС сочи: „собствеността върху сграда, построена въз основа на учредено право на строеж, може да възникне само ако тя е обособена като вещ, съдържаща минимални признаци на самостоятелност, за да може да бъде годен обект на вещни права според изискванията на съответните строителни норми, които към настоящия момент са регламентирани в ЗУТ. Дефиниция на понятието „груб строеж” /карабина/ се съдържа в § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ, съгласно която това е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи и именно от този момент се счита, че е възникнал обектът на суперфициарна собственост. Дотогава строежът е незавършена сграда, която е прикрепена към земята, но не е отделен обект на собственост и правото на строеж не е упражнено. Разрешението за строеж с № 942 от 22.12.2006 г. е издадено за изграждане на две жилищни сгради с магазини, ателиета, детска занималня, заведения за хранене, спортен комплекс и подземни гаражи. В мотивите на ТР № 1/2011 г. на ВКС, ОСГК е прието, че правото на строеж се упражнява не когато са построени отделните обекти, а при завършване на цялата сграда в груб строеж, но следва да се отчете, че административният акт не е определящ за това дали е налице самостоятелност на двете сгради. От значение са техническите параметри, които следва да се разглеждат при упражнено право на строеж. Следва да се отчете, че сграда А има външни стени и покрив, т.е. изградена е карабината, а това, че няма преградна стена с партерния етаж на свързаните с нея други постройки би било възможно с последващи действия да се обособи такова отделяне, в какъвто смисъл са заключенията на вещите лица. Тълкувателното решение акцентира, че в петгодишния срок сградата трябва да е завършена до покрив, и ако не е, то правото на строеж ще се погаси изцяло по давност, а не само за незавършените обекти, което следва да се тълкува, че се има предвид вертикалното завършване на сградата, каквото в случая за сграда А е налице. Съдебната практика се отнася по-скоро до един обект в една сграда, която би следвало да е завършена, а не до обект, част от сграда, състояща се от няколко сгради. Така например в решение №840/15.07.2011г на ВКС, по гр.д.№4752/2008г, IV ГО, ГК и решение №98/16.02.2010г на ВКС по гр.д. №291/2009, III ГО, ГК се приема, че за да е налице функционално и пространствено обособен обект, годен да осъществява предназначението си, е необходимо цялата сграда, в която този обект се намира да бъде довършена в „груб строеж” или „до карабина”. Не е самостоятелен обект на собственост годен обект на прехвърлителна сделка, завършен обект в сграда, която не е изградена изцяло до покрив във фаза „груб строеж”. Допълнителен довод за наличие на груб строеж и обстоятелството, че обектите в сграда А са заснети със самостоятелни идентификатори. Заснемането само по себе си не доказва, че това са обособени обекти на право на собственост, но е индиция за това, че обектите притежават характеристиките на такъв и имат посоченото предназначение /В този смисъл Решение №18/27.01.2016г на ВКС по гр.д.№1600/2015г., III ГО, ГК. /.”.

Така е аргументиран решаващият извод, че правото на строеж за обектите в сграда „А” не се е погасило (респ. – не се е погасило и ипотечното право на [фирма] върху правото на строеж за обектите в сграда „А”, учредено й на 19.07.2007 г., което право на строеж се е трансформирало в право на собственост върху обектите в изградената в груб строеж сграда „А”), в подкрепа на което е изтъкнато още, че когато задължението за изграждане на вещта е на учредителя на правото на строеж, място за неговото погасяване по давност няма. В случая [фирма] е бил собственик на 1/14 ид.ч. от земята до 20.12.2013 г., поради което до посочената дата като съсобственик на земята и лице, задължило да се да построи сградата, за него не е текла давност за упражняване на правото на строеж /мотиви към т. 1 от ТР № 1 от 04.05.2012 г. на ВКС по т.д.№ 1/2011 г., ОСГК/.

В представеното от касатора изложение на касационните основания е формулиран довод, че е налице очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставени са и цитираните по-долу въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г., ОСГК на ВКС, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. „Може ли въззивният съд да тълкува Тълкувателно решение на Върховния касационен съд?”;

2. „Независимо от отговора на първия въпрос, може ли при тълкуването и/или позоваването на тълкувателното решение, въззивният съд да се позовава на практика на ВКС, която е отпреди тълкувателното решение и в същото е разгледана като неправилна. По този въпрос за пълнота на изложението ще посоча, че на практика съставът на САС е приел, че преимущественото изпълнение на част от сграда, например на три от предвидените пет етажа, обосновава извод за упражнено право на строеж?”;

3. „Може ли при приети и неоспорени съдебно-технически експертизи, въззивният съд без да се позовава на други доказателства по делото /чл.202 от ГПК/ да игнорира заключенията им и да развие собствени доводи, почиващи на хипотези и предположения и без да има специални знания в съответната област? Въобще възможно ли е съдът без да използва специални знания на вещи лица, а например само след оглед на сграда и/или след разглеждане на снимков материал приложен към експертиза или по правилата на логиката, да изгради правни изводи за това дали правото на строеж е упражнено?”;

4. „Би ли се погасило правото на строеж по давност и върху каква част от обекта на суперфицията и за кои лица би се погасило то, в случай, че поемателят на задължението да построи сградата /строителят/ е и съсобственик на земята към момента на учредяването на суперфицията?”;

5. „След като ТР № 1/04.05.2012 г. е приело, че въпросът кога е упражнено правото на строеж е правен и свързва това упражняване с изграждането на конкретната сграда в груб строеж, може ли да се приеме, че установяването на това дали сградата е изградена в груб строеж е също правен въпрос, доколкото в обжалваното решение САС е стигнал до такъв правен извод без да се ползва от специални знания по строителство, архитектура и геодезия?”;

6. „Когато сграда, състояща се от две тела и свързваща част, по строителни книжа е проектирана и описана като един обект, и не е предвидено поетапно строителство, обстоятелствата във връзка с изграждането й до груб строеж, респ.погасяване на правото на строеж, по отношение на цялата сграда ли следва да се преценяват, или по отношение на отделните й тела?”.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно тази разпоредба, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Регламентирането на очевидната неправилност като касационно основание наред с нищожността и недопустимостта (за които по правило съдът следи служебно /и каквито пороци в случая не са налице/) обосновава извод, че по съществуването и на това основание ВКС следва да може да се произнесе и служебно, при това - преди да пристъпи към преценка дали са налице наведените от страната основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна“ се характеризира степента на проявление - квалифициран, особено тежък порок. Терминът обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от касационния съд, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното решение не разкрива такива пороци и не е очевидно неправилно.

Налице е основание и касационното обжалване следва да бъде допуснато по първия от поставените от касатора въпроси. С оглед съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви, същият има обуславящо значение за формираната правораздавателна воля по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. По отношение на него е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид констатацията, че отсъства произнасяне с решение по реда на чл. 290 ГПК по правния проблем за характера и обхвата на упражняваната от въззивния съд дейност в хипотеза на постановено задължително тълкувателно решение по приложима за конкретен казус правна норма. Останалите поставени от касатора въпроси обобщават оплакванията за допуснати нарушения на закона (материален и процесуален), касаят съществото на спора и произнасянето по тях е предмет и задача на акта по чл. 290 ГПК, а не на фазата по селекция на касационните жалби.

При допускане на касационното обжалване страната-касатор дължи внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 20 062,71 лв.

По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия