Определение № 2388 от 07.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2999/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Д. Й. Д., чрез адв. Я. В., срещу определение № 93 от 07.03.2023 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 66/2023 г. на Апелативен съд – Бургас, в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на Д. Й. Д. против определение № 77/16.01.2023 г. по гр. д. № 200/2021 г. на Окръжен съд – Ямбол. С последното е допълнено постановеното по делото определение № 431/26.07.2022 г. като на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, ищецът Д. Й. Д. е осъден да заплати на ответника К. С. К. сумата от 5000 лв., направени разноски за един адвокат по иска по чл.59 ЗЗД с цена 155 000 лв. пред първата инстанция. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е когато ответникът е упълномощил адвокат за изготвяне на отговор на исковата молба и за процесуално представителство в производството, по което е предявен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД от двама ищци и делото е прекратено като недопустимо на фаза преди първото открито съдебно заседание, решаващият състав да присъди претендираното адвокатско възнаграждение да бъде заплатено изцяло от единия ищец, по отношение на когото е прекратено производството, независимо, че ответникът приема, че и другият ищец дължи претендираното адвокатско възнаграждение за отговор на исковата молба и за процесуално представителство? Следва ли в този случай да бъде осъден единият ищец – по отношение на когото е прекратено производството и за който съдът е приел, че е с активна процесуална легитимация като ищец, да заплати Ѕ от претендираното адвокатско възнаграждение, а не изцяло дължимото адвокатско възнаграждение от двамата ищци?“; 2/ „При хипотезата, че процесуалните представители на ответната страна единствено са подготвили и представили отговор на исковата молба, следва ли съдът да определи дължимо адвокатско възнаграждение, съобразно разпоредбата на пар. 1 от ДР на НМАВ, т.е. по аналогия да се приложи разпоредбата на чл. 9, ал. 1, предл. 1-во от НМАВ и в случая да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на ѕ от предвиденото по чл. 7, ал. 2 от НМАВ, като се вземе предвид, че в случая ищецът Д. Й. Д. дължи по тази разпоредба Ѕ от претендираното адвокатско възнаграждение от 5000 лв. /другата Ѕ се дължи, както ответникът твърди и претендира, от ищцата Н. Д. Д./?“. Ответникът по частната касационна жалба К. С. К., чрез адв. П. С., е подал отговор в срок и изразява становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови определението си въззивният съд е установил, че производството по гр. д. № 200/2021 г. по описа на Ямболския окръжен съд е образувано по исковата молба на Д. Й. Д. и Н. Д. Д., с която против К. С. К. са предявени три иска: първият иск – по чл.59 ЗЗД, с ищец Д. Й. Д. и с искане за осъждането на ответника да му заплати сумата от 155 000 лв., с която ответникът неоснователно се е обогатил, а вторият и третият искове – установителни искове с ищци Д. Й. Д. и Н. Д. Д., с искане за признаване за установено спрямо ответника, че ищците са собственици на описаните в исковата молба недвижими имоти – ателие и гараж в [населено място]. Съставът на апелативния съд е посочил, че с определение № 431/26.07.2022 г. производството по предявения от Д. Д. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД е прекратено поради неотстраняване на нередовности на исковата молба и е постановено връщането ѝ в тази част. Изтъкнал е, че с обжалваното определение Ямболският окръжен съд е уважил подадената от К. К. молба с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК и е допълнил постановеното по делото прекратително определение, като е осъдил Д. Д. да му заплати направените разноски за процесуално представителство в размер на 5000 лв. При тези фактически данни апелативният състав е намерил така постановеното определение за правилно. Съобразил е, че съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството. Посочено е, че по гр. д. № 200/2021 г. по описа на Ямболския окръжен съд, ответникът К. К. е представляван от адв. К. и адв. С. съгласно представен договор за правна услуга, съгласно който за предявения иск по чл. 59 ЗЗД К. е заплатил на пълномощниците сумата от по 5000 лв. за процесуално представителство при сключването му. Изтъкнато е също, че е представен и списък на разноските по чл. 80 ГПК. Твърденията на жалбоподателя, че предвид преждевременното прекратяване на производството, на ответната страна се дължи единствено възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на въззивната жалба, са намерени за неоснователни. Изложени са съображения, че тъй като договорът за процесуално представителство е за цялото производство по делото, ищецът е дал повод за завеждане на делото, поради което ответникът е направил разходи, за да осигури защитата си и поради това следва да му бъдат присъдени всички разноски, които са направени, въз основа на доказателствата, за които са представени по делото. Въззивният съд е приел, че размерът на присъденото възнаграждение е съобразен с Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения в редакцията ѝ към датата на сключване на договора за правна услуга и не са налице основания за намаляването му под посочения там минимум. Съобразено е също така, че ищец по иска, по който е прекратено производството, е единствено Д. Й. Д. и поради това с обжалваното определение за разноски е осъден само той, а не и Н. Д. Д.. При тези съображения, апелативният състав е намерил, че жалбата е неоснователна и е оставил същата без уважение. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Поставените от частния жалбоподател въпроси в изложението не са обуславящи решаващите изводи на съда и не съставляват общо основание за достъп до касация. Така както са формулирани, същите не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са поставени в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а са привързани към субективното разбиране на жалбоподателя за установените в процеса факти, които съдът не е не е възприел в мотивите си. Чрез навеждането им частният жалбоподател на практика излага несъгласието си с приетото от въззивния съд. По същество питанията съдържат твърдения и становища на жалбподателя, които не са възприети от апелативния съд в обжалваното определение или по които той е застъпил обратното становище. В обжалваното определение липсват мотиви, че производството е по иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предявен от двама ищци и съответно ищецът Д. Й. Д. дължи половината от претендираното адвокатско възнаграждение, каквито доводи навежда жалбоподателят. Напротив съдът е намерил, че ищец по прекратения иск е единствено Д. Й. Д. и поради това за разноски е осъден само той. Въззивният състав не е констатирал и необходимостта от редуциране на присъденото адвокатско възнаграждение, доколкото процесуалните представители на ответната страна са подготвили единствено отговор на исковата молба, от която теза жалбоподателят извежда втория си въпрос. В процесния случай съдът е формирал извод в обратния смисъл, че договорът за процесуално представителство е за цялото производство по делото, като ищецът е дал повод за завеждане на делото, поради което ответникът е направил разходи, за да осигури защитата си и поради това следва да му се присъдят всички разноски. Следва да се посочи, че приетото от апелативния съд е в съответствие с установеното в практиката на ВКС разрешение. Съгласно приетото в определение № 670 от 19.10.2015 г. по ч.гр.д. № 3982/2015 г. на IV г.о., ако договорът между ответника и неговия довереник е сключен за процесуално представителство до приключване на съдебното производство, като е заплатен пълният размер на уговореното възнаграждение, ищецът ще трябва да заплати на ответника пълния размер на заплатеното на адвоката възнаграждение, независимо от това, че не са се сбъднали очакванията за процесуалните действия, които е било необходимо да бъдат извършени и за продължителността на процеса, с оглед на които е определено същото. В тази връзка при осъществяване на отговорността по чл. 78, ал. 4 от ГПК, ищецът не може да иска тя да се ограничи само до такова за извършените от адвоката до момента на прекратяването на производството действия, в случай че такова заплащане е предвидено в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а съдът не може да присъди на ответника разноски за възнаграждение само за тези действия. Доколкото по така наведените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване, то при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се посочи още, че по отношение на формулираните въпроси не е налице релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока. В това производство разноски не се присъждат. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г.о.,