Определение № 4936 от 31.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4119/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима частна касационна жалба вх.№ 5139 от 08.06.2023 г., подадена от „Профилактика, рехабилитация и отдих” ЕАД чрез юрисконсулт М. Т., срещу въззивно Определение № 208 от 16.05.2023 г. по в.гр.д.№ 189/2022 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е оставена без уважение насрещна въззивна жалба вх.№ 260598 от 07.02.2022 г. срещу Решение № 305 от 08.10.2021 г. по гр.д.№ 1249/2011 г. на Окръжен съд - Бургас в частта, с която на ответниците по делото „Делфин Прим” ЕООД, И. И. М. и Р. В. М. са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответниците по жалбата „Делфин Прим” ЕООД, И. И. М. и Р. В. М., чрез адвокат С. Г. от САК, са депозирали писмен отговор, в който излагат становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на определението на апелативния съд, както и че подадената жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, приема за установено следното:

С Определение № 769 от 19.04.2023 г. по ч.гр.д.№ 808/2023 г. на ВКС, Второ г.о., е отменено Определение № 242 от 07.06.2022 г. по ч.гр.д.№ 190/2022 г. на Апелативен съд - Бургас и потвърденото с него Определение № 260084 от 28.02.2022 г. по гр.д.№ 1249/2011 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е оставена без разглеждане като просрочена молбата на „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД, съдържаща се в уточнената насрещна въззивна жалба, за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. С определението на ВКС делото е върнато на апелативния съд за произнасяне по изложените в насрещната въззивна жалба оплаквания срещу Решение № 305 от 08.10.2021 г. по гр.д.№ 1240/2011 г. на Окръжен съд - Бургас в частта, с която на ответниците по делото са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение.

Въззивният съд е приел, че оплакванията за неоснователно присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на ответниците поради липса на доказателства за действителното им заплащане са неоснователни, доколкото в първоинстанционното производство са представени договори за процесуално представителство и фактури, удостоверяващи заплащането на договореното с тях адвокатско възнаграждение.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли съдебният акт да бъде мотивиран по съществените въпроси за съдопроизводството;

2. Участието на съдия по предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по настоящото висящо дело или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, основание ли е за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК;

3. Налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК;

4. Допустима ли е отмяна и изменение на постановеното решение от постановилия го съд извън хипотезите на изключенията по чл. 247 ГПК и чл. 248 ГПК;

5. Задължена ли е въззивната инстанция да проведе открито съдебно заседание;

6. Указанията на касационната инстанция във връзка с тълкуването и прилагането на материалния и/или процесуалния закон дали са задължителни за въззивния съд и тяхното несъобразяване дали води до незаконосъобразност на постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение;

7. Могат ли да бъдат приети за доказани и да бъдат присъдени съдебни разноски за адвокатски хонорар, ако пред съответната инстанция не е представен договор за правна помощ, а само документи за плащане на хонорара;

8. Могат ли да бъдат признати и съответно присъдени разноски за адвокатски хонорар, ако не е доказано по безспорен начин, че тези разноски са направени във връзка с конкретното дело;

9. При пасивно субективно съединяване на искове дали предмет на съдопроизводството е едно и също материално благо;

10. Съдебното решение в частта му за разноските представлява ли част от предмета на съдопроизводството, респ. за него приложими ли са нормите и тълкуванията за съдебни решения, респ. отпаднала ли е актуалността на т. 4 от Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 г. по гр.д.№ 112/1956 г. на ВС, ОСГК, или има характер на определение, респ. за него са приложими нормите и тълкуванията за съдебни определения;

11. В случай, че съдебното решение в частта му за разноските има характер на определение, респ. за него са приложими нормите и тълкуванията за съдебни определения, какви са критериите за нищожност и недопустимост на съдебното решение в частта му за разноските;

12. Може ли с конклудентни действия да се доказва солидарност по осъщественото процесуално представителство.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на КС и ВКС. Поддържа се и наличието на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост, както и очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. В случая, единствено въпроси № 7 и 8 от изложението са релевантни за спора, тъй като са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Същите са решени в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Съгласно т. 1 от тълкувателното решение съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК.

В настоящия случай въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е установил, че в производството пред Окръжен съд – Бургас ответниците са представили доказателства за договорено и платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред първата инстанция – договори за правна защита и съдействие, фактури и платежни документи. При тези обстоятелства изводите на въззивния съд в обжалваното определение кореспондират с разрешенията в приетото от ОСГТК на ВКС тълкувателно решение, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Останалите питания, поставени от касатора, нямат отношение към разрешения с обжалваното определение проблем, поради което не представляват общо основание за допускане на обжалването.

В резултат от служебната проверка не се установяват основания, които да поставят под съмнение валидността и допустимостта на въззивния акт (чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК). Прочитът на определението не разкрива белези за явно нарушение на процесуалния или материалния закон; същото е постановено в съответствие с относимата задължителна съдебна практика, поради което отсъства и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.