Определение № 1959 от 22.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3502/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4247/23.02.2023 г. на Софийски градски съд и касационна жалба вх. № 5475/09.03.2023 г. на Д. К. Ш. и К. К. Ш. (наследници по закон на починалия ищец К. А. Ш.) срещу въззивно решение № 95/20.01.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 643/ 2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260019/ 25.03.2021 г., допълнено с решение № 260032/ 08.11.2021 г., постановени по гр.д. № 92/2019 г. на Окръжен съд – Перник. С първоинстанционното решение Софийският градски съд е осъден на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 6, §1 ЕКЗПЧОС да заплати на Д. Ш. и К. Ш. сумата общо 3 500 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на адм. д. № 2989/ 2001 г. по описа на Софийски градски съд. За разликата до предявения размер от 10 000 лв. искът за неимуществени вреди е отхвърлен. С решението са отхвърлени и исковете за заплащане на обезщетения за претърпени имуществени вреди: 1) за сумата общо 7 156,66 лв., представляваща разликата между 49 671,46 лв. – цена на компенсаторните записи, която ищецът е могъл да получи при евентуалната им продажба през м.октомври 2005 г. и получената от 42 514,80 лв. при продажбата им на 27.03.2014 г.; 2) за сумата общо 27 447,34 лв. - пропусната полза в размер на законната лихва върху сумата от 49 671,46 лв., която би получил при продажба на записите през м. октомври 2005 г. и ако тази сума се вложи на влог в банка от 30.09.2005 г. до 30.09.2009 г. Софийският градски съд обжалва решението в осъдителната му част, като поддържаното становище е за незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт. В изложението си страната сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в рамките на претенция, заведена по ЗОДОВ; 2) въз основа на какви критерии съдът определя обезщетението за неимуществени вреди при иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ; 3) достатъчно ли е да бъдат формално изброени тези критерии, или следва решаващият състав на съда да извърши задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства и да посочи значението им за размера на неимуществените вреди; 4) задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Твърди се, че въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на състави на ВКС. Д. Ш. и К. Ш. обжалват решението като незаконосъобразно и необосновано в отхвърлителните му части. В изложението си се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и сочат, че въззивното решение противоречи на ППВС № 1/1968 г., ТР № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, но не е формулиран конкретен правен въпрос. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: По делото е установено, че ищецът К. Ш. е един от подалите заявление до областния управител на област София, всички в качеството им на наследници на А. Ш., с което е поискано реституиране на недвижими имоти, а в случай на пълен или частичен отказ – правоимащите да бъдат обезщетени по реда на чл. 5, ал. 1 ЗОСОИ със специални жилищни компенсаторни записи. Срещу постановения от административния орган отказ е подадена жалба вх. № 97/767/26.10.2001 г., по която е образувано адм. д. № 2989/2001 г. на Софийски градски съд. С решение от 18.07.2005 г. СГС е отменил заповедта на областния управител и е уважил искането на заявителите за обезщетяване по реда на ЗОСОИ с жилищни компенсаторни записи за имотите. Решението е обжалвано и оставено в сила с решение от 13.03.2006 г. по адм. д. № 10458/2005 г. на ВАС, с което е приключила първата фаза на производството по чл. 6, ал. 5 ЗОСОИ. Делото е върнато в Софийски градски съд на 15.03.2006 г. и с решение от 22.10.2008 г. е определено дължимото на заявителите обезщетение с компенсаторни записи. Решението е влязло в сила на 30.09.2009 г., след произнасянето на ВАС по адм.д. № 926/2009 г. Ищецът е продал определените му 70 858 бр. компенсаторни записи на 27.03.2014 г. за сумата 42 514,80 лв. По подадено заявление до Инспектората при ВСС, след извършена проверка е прието, че производството по адм. д. № 2989/2001 г. на СГС е продължило 7 години, 9 месеца и 3 дни, от които първата фаза на производството пред СГС е с продължителност от 3 год. и 10 месеца, а производството пред ВАС - с продължителност от 4 месеца и 13 дни. Производството във втората фаза пред СГС е продължило 2 години и 10 месеца, а пред ВАС - 8 месеца и 14 дни. Заедно с процедурата пред административния орган общата продължителност на производството е 10 години, 10 месеца и 13 дни, която надхвърля разумния срок за решаване на делото с около 4 години. На заявителя К. Ш. е предложено обезщетение в размер на 1 080 лв., което не е прието от него. При тези данни и като е обсъдил събраните по делото доказателства, съдът е приел, че е осъществен фактическият състав на основанието по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. В тази връзка са отчетени спецификите на административното производство по ЗОСОИ; периода от време, считано от сезирането до издаването на административния акт (заповед) от административния орган; специфичните особености (двете фази) на съдебното производство по обжалване на административния акт; броя на заявителите, инициирали административното и съдебното производство; промяната на страните и необходимостта от установяване и конституирането на правоприемници; допуснати грешки от заявителите (жалбоподателите) при деклариране на квотите им в съсобствеността; забавянията, които се дължат на съда и тези, предизвикани от поведението на страните. Анализирайки фактическата и правна сложност на производството, поведението на страните и ритмичността на осъществяваните от съда процесуални действия по движението на делото, въззивната инстанция е приела, че разумният срок за разглеждането и приключването на спора е надвишен с около 4 години. Като е съобразил възрастта на ищеца, неговото обществено положение; икономическите условия в страната за релевантния период; преживените отрицателни емоции от забавянето на решаването на делото и залога за пострадалия, съдът е приел, че сумата от 3 500 лв. е справедлива и достатъчна компенсация за моралните вреди от неразумната продължителност на административното производство. Искът за разликата до претендирания размер от 10 000 лв., като неоснователен и недоказан е отхвърлен. По исковете за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи, съдът е приел, че претенциите са изцяло неоснователни, тъй като ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил по безспорен начин възможността да реализира сочените сигурни ползи, с които би могло да се увеличи имуществото му. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. По касационната жалба на Софийски градски съд: По поставените в изложението въпроси № 1 - 3 е налице трайна и последователна съдебна практика (цитираната от касатора, както и - решение № 66/2.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., III г. о., решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г., III г.о., решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/ 2018 г., IV г. о. на ВКС и др.), която е съобразена от въззивния съд. Константно е приемано, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи (безпокойство, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост и др.), но не и вредите от друг деликт. Спазването на гаранцията по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществото в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса. Разумността на времетраенето на производството се преценява в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, посочени в закона и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи. При иска по чл. 2б ЗОДОВ не е необходимо да се доказват обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което производството е продължило извън рамките на разумния срок. В практиката на ВКС е изяснено също, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. В случая, обжалваното решение не противоречи на тези правни разрешения. Съдът е съобразил законовите критерии по чл. 2б ЗОДОВ и стандартите, които ЕСПЧ е установил за правно значими при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Следва да се има предвид, че общ критерий за размера на дължимото за морални вреди обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ не може да бъде установен, тъй като залогът за пострадалия по всяко забавено наказателно, административно или гражданско производство е различен. Последният въпрос (№ 4) в изложението на касатора СГС е аргументиран с твърдения за евентуално допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение, поради непълен анализ на събраните доказателства и необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Това са оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на проверка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). По касационната жалба на Д. Ш. и К. Ш.: В изложението на жалбоподателките липсва формулиран правен въпрос. Съобразно приетото с ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване без страната да е посочила конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото или на основания, различни от формулираните в касационната жалба, с изключение на хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК. В случая жалбоподателките не са формулирали в изложението си никакъв правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е налице съответна обосновка във връзка с цифрово соченото селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изложението преповтаря съдържанието на касационната жалба, като наведените доводи съставляват оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на възприетите фактически констатации и правни изводи на съда. Тези доводи са касационни основания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в селективната фаза по чл. 288 ГПК и не могат да обусловят допускането на касационния контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение