Определение № 237 от 19.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 727/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от К. И. И., П. И. И., Ц. Н. Н., Р. В. В., Д. С. Д., Р. Л. Н., Л. С. П., А. С. П., А. С. А. и Л. С. Н. чрез пълномощниците им адвокат М. Д. и адвокат Л. А. против решение № 2440 от 7.11.2019 г., постановено по гр.д. № 2127 по описа за 2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 47 от 12.02.2019 г. и определение от 14.03.2019 г. по гр.д. № 29/2018 г. на Окръжен съд-Кюстендил за отхвърляне на предявените от К. И. И., П. И. И., Ц. Н. Н., Р. В. В., Д. С. Д., Р. Л. Н., Л. С. П., А. С. П., А. С. А. и Л. С. Н. против ТПК на инвалидите „Родина“, [населено място] ревандикационни искове по отношение на три сгради в поземлен имот с идентификатор ***, а именно сграда с идентификатор ****, сграда с идентификатор **** и сграда с идентификатор **** и е уважен предявения от ТПК на инвалидите „Родина“, [населено място] против К. И. И., П. И. И., Ц. Н. Н., Р. В. В., Д. С. Д., Р. Л. Н., Л. С. П., А. С. П., А. С. А. и Л. С. Н. положителен установителен иск за признаване за установено, че ТПК на инвалидите „Родина“, [населено място] е собственик на 81/423 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** и на построените три сгради с нейни средства до 13.07.1991 г., а именно сграда с идентификатор ****, сграда с идентификатор **** и сграда с идентификатор **** и за осъждане на ищците /с определение от 14.03.2019 г. да заплатят на ответника разноски за първоинстанционното производство в размер на 6112.58 лв. ТПК на инвалидите „Родина“, [населено място] е подала чрез пълномощниците си адвокат С. Р. и адвокат Х. Т. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Областна администрация [населено място] и [община], трети лица-помагачи на К. И. И., П. И. И., Ц. Н. Н., Р. В. В., Д. С. Д., Р. Л. Н., Л. С. П., А. С. П., А. С. А. и Л. С. Н., не изразяват становище в настоящото производство. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Софийски апелативен съд е констатирал, че ищците са предявили против ответника обективно съединени искове за предаване владението на 81/423 идеални части от поземлен имот в [населено място] с идентификатор ***, както и на сградите, построени в този имот. Пред въззивната инстанция спорът е висящ само по отношение на сградите, доколкото в обжалваното решение липсва произнасяне по иска за предаване владението върху 81/423 идеални части от поземления имот и ищците не са поискали допълване на решението, което препятства развитието на производството в тази част. Ищците основават претендираното право на собственост на реституция на парцел *-* в кв.724 по плана на [населено място] и на построената в него едноетажна паянтова сграда и приращение на построените в него процесни три сгради. Ответната кооперация е оспорила предявените искове и е предявила насрещни искове за признаване правото ѝ на собственост върху трите сгради на основание чл.2, ал.3 от ЗОбС, както и върху 81/423 идеални части от ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място], като основава претенцията си за право на собственост върху идеалните части от поземления имот и построените в него сгради на разпоредбата на чл.2, ал.3 от ЗОбС отм. като построени от кооперацията преди 13.07.1991 г. с кооперативни средства и въз основа на одобрени строителни книжа. Въззивният съд е приел, че не се спори, а и писмените доказателства, свидетелските показания и съдебно-техническа експертиза установяват, че с влязло в сила съдебно решение, постановено в производство между същите страни, е установено правото на собственост на ищците върху 342/423 идеални части от парцел *-* в кв.724 по плана на [населено място] и е отречено правото им на собственост на основание реституция по ЗВСОНИ върху парцела за разликата до 364 кв.м. и върху построената в него едноетажна паянтова сграда. Не се спори, че ответната кооперация е извършила строителството на сградите в парцела преди 13.07.1991 г. със собствени средства и същите са функционирали като Битов комбинат Ищците по първоначалните искове излагат доводи за липса на одобрени строителни книжа и незаконност на извършеното строителство. Съдът е счел, че ищците не са установили да са придобили процесните сгради на твърдяното придобивно основание – по приращение при възстановяване правото им на собственост върху парцела през 1995 г. От правилото на чл.92 ЗС следват два извода: 1. Че при построяване на сграда в чужд имот собственикът на земята придобива правото на собственост върху сградата, ако не е било учредено право на строеж, и 2. Че при отчуждаване на земя, в която има постройка, приобретателят на земята придобива правото на собственост върху постройката, освен ако тя не е била изключена от сделката. Втората хипотеза важи само в случаите, когато отчуждителят на земята притежава и постройката в нея. Този извод следва именно от предвиденото в закона “ако не е уговорено друго”, както и от принципа, че продажбата на чужда вещ не може да се противопостави на действителния собственик, защото няма вещно-прехвърлително действие. В случая ищците са придобили правото на собственост върху отчуждената от наследодателя им част от парцела по силата на закона с приемането на ЗВСОНИ – ДВ, бр.15/21.02.1992 г. Съгласно ТР № 1/1995 г. и ТР № 6/2006 г., реституцията по чл.1 и 2 ЗВСОНИ обхваща одържавения терен и съществуващите преди одържавяването сгради, а за новопостроените сгради възниква суперфициарна собственост в полза на държавата или нейните юридически лица, създадени на база на държавната собственост. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС (решение № 632 от 11.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 539/2009 г., I г. о.; решение № 414 от 20.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1539/2007 г., IV г. о. и др.) Следователно ищците не са придобили право на собственост върху сградите, които се построени след отчуждаването, с възстановяването на отчуждената земя, по силата на приращението. Предявените от тях искове са без основание и подлежат на отхвърляне. По насрещните искове на ТПК на инвалидите „Родина“, [населено място], основани на чл.2, ал.3 ЗОбС отм. въззивният съд е изложил съображения, че нормата на чл.2, ал.3 ЗОбС е в сила от приемането на Закона за общинската собственост през 1996 г. и обявява за собственост на кооперациите, а не на общините, сградите, построени със средства на кооперацията до 13.07.1991 г., включително и прилежащият терен. Отменена е с изменението на закона, публ. ДВ, бр. 101/2004 г. Разпоредбата има еднократно действие, което се е проявило по силата на закона, поради което настъпилите последици следва да се съобразяват при решаването на всички спорове във връзка с такова имущество, независимо кога се разглежда делото. Разглежданото придобивно основание има приложение в случаите, когато кооперацията, макар и да е строила със собствени средства, не е имала учредено право на строеж, и целта е да се преодолее действието на презумпцията по чл. 92 ЗС, според която сградата би станала общинска собственост. Към момента на реституирането на парцела сградите, за които се спори, са били общинска собственост по силата на § 7 ПЗР ЗМСМА, ДВ, бр. 77 от 1991 г, с влизане в сила на който в собственост на общините преминават обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване. Тъй като по делото е безспорно установено, че сградите отговарят на условията да са построени до 13 юли 1991 г. със средства на кооперацията, следва да се признае, че те са станали нейна собственост по силата на самия закон. Въпросът за законността на строителството е неотносим, тъй като последната не е условие за настъпване на вещния ефект на разпоредбата на чл.2, ал.3 ЗОбС отм. Относно правото на собственост върху 81/423 идеални части от поземления имот: видно от обясненията на вещото лице в с.з. на 15.01.2019 г., гъстотата на застрояване на парцела е голяма и останалата незастроена площ представлява прилежаща площ към сградите. Следователно са налице условията на чл.2, ал.3 ЗОбС отм. за придобиване от кооперацията и на прилежащия терен, представляващ исковите 81/423 идеални части от парцела. По тези съображения Софийски апелативен съд е приел, че ищците не са установили в тяхна полза да е възникнало право на собственост върху процесните сграда на твърдяното придобивно основание – приращение, съответно ревандикационните искове по отношение на тях са неоснователни. Правото на собственост върху тези сгради и на 81/423 идеални части от имота принадлежи на ТПК на инвалидите „Родина“, [населено място] по силата на чл.2, ал.3 от ЗОбС, поради което установителният иск за признаване на това право по отношение на ищците е основателен. Въззивният съд е посочил, че следва да се потвърди и постановеното по реда на чл.248, ал.1 от ГПК определение от 14.03.2019 г., с което в полза на ТПК на инвалидите „Родина“, [населено място] е присъдено адвокатско възнаграждение за двама адвокати, всеки от които е предоставил правна помощ по различни искове. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът К. И. И., П. И. И., Ц. Н. Н., Р. В. В., Д. С. Д., Р. Л. Н., Л. С. П., А. С. П., А. С. А. и Л. С. Н. се поставят следните въпроси /уточнени от настоящия съдебен състав/: 1) релевантна ли е законността на строителството на процесните сгради с оглед разпоредбата на чл.2, ал.3 ЗОбС-отм.; 2) има ли обратно действие ЗОбС, в частност разпоредбата на чл.2, ал.3 ЗОбС, обнародвана ДВ бр.44 от 1996 г. и относим ли е по отношение на реализираната реституция върху терена със заповед от 1995 г. По първият въпрос не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по гр.д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, т.1 и практиката на ВКС по приложението на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и чл.2, ал.6 ЗОСОИ е изцяло неотносима към фактите по настоящото дело, тъй като касае друга самостоятелна реституционна хипотеза - на незаконно отнети или отчуждени не по установения законов ред имоти. В случая одържавяването на реституираните терен и сграда е извършено по ЗОЕГПНС и реституцията е настъпила с влизане в сила на чл.1, ал.1 ЗВСОНИ, ДВ бр.15 от 21.02.1992 г. /а не както неправилно поддържат ищците по силата на заповедта от 1995 г. за деактуване на имота/. В тази хипотеза практиката на ВКС /например - Решение № 632 от 11.10.2010 г. по гр. д. № 539/2009 г., ВКС, I г.о., Решение № 160/18.12.2015 г. по гр.д. № 4389/2014 г., I г.о./ приема, че се възстановява собствеността на съществуващата сграда заедно с целия терен, а построените след одържавяването сгради остават в суперфициарна собственост, като въззивното решение е изцяло съобразено с това тълкуване. Същевременно в практиката на ВКС е дадено тълкуване и че законността на строителството е от значение само за по отношение на недвижими имоти, подлежащи на възстановяване на предвиденото с § 1, ал.2 ПЗР на ЗОСОИ ново реституционно основание /чл.2, ал.2 ЗВСОНИ/, но не и по отношение на имоти, подлежащи на възстановяване на основание чл.1 и чл.2, ал.1 ЗВСОНИ /Решение № 160 от 18.12.2015 г. по гр. д. № 4389/2014 г., ВКС, I г.о./. Въззивното решение е съобразено и с това тълкуване. Тезата на касаторите /че законността на строителство върху чужд терен е правопораждащият юридически факт да се признае или не приращение върху това строителство в полза на собственика на терена, върху който е извършено строителството и липсата на учредено право на строеж сочи на извод за незаконно строителство, респективно за уважаване на иск за приращение върху процесните сгради/ не е съобразена с характера на реституцията като способ за легитимиране на собствеността, при който освен придобивно основание, предхождащо одържавяването, следва да се установи и наличието на предпоставките за възстановяване на правото на собственост, а в хипотезата на чл.1, ал.1 ЗВСОНИ реституцията настъпва само по отношение на одържавените терен и сграда, но не и върху построеното върху този терен след одържавяването, което независимо от това дали е законно или не остава в суперфициарна собственост. Затова неотносима е практиката на ВКС, на която се позовават касаторите, в която е дадено тълкуване по приложението на чл.92 ЗС по спорове, които не касаят реституция по чл.1, ал.1 ЗВСОНИ. Вторият въпрос е свързан с правно необоснованата теза на касаторите, че реституцията им е извършена по силата на административната заповед от 1995 г. /за отписване от актовите книги за държавна собственост на отчуждения по ЗОЕГПНС терен и едноетажна паянтова сграда-дюкян/, която не е била оспорена от ответника по административен или съдебен ред и вещноправния ефект на приращението върху сградите по чл.92 ЗС е настъпил още с влизане в сила на заповедта от 25.05.1995 г. за реституция на терена, поради което спрямо тези сгради не може да се приложи приетия през 1996 г. чл.2, ал.3 ЗОбС. Посочената теза е изцяло неотносима към данните по делото и приложимото реституционно основание – чл.1, ал.1 ЗВСОНИ, настъпило на 24.02.1992 г. само по отношение на одържавените терен и сграда, но не и по отношение на построените след отчуждаването по ЗОЕГПНС сгради, които са останали суперфициарна собственост на общината и съответно с влизане в сила на чл.2, ал.3 ЗОбС-отм. са преминали в собственост на кооперацията, която ги е построила без учредено право на строеж /като изцяло голословно и несъответно на фактите по делото е твърдението на касаторите, че теренът им е бил отчужден с цел благоустройствени мероприятия – жилищно строителство, както и че въззивният съд е формирал извод, че сградите са законно построени/. Касаторите атакуват въззивното решение и в частта за разноските, излагайки доводи, че липсват надлежни доказателства такива да са направени, тъй като приложените документи не отговорят на изискванията на чл.6, ал.3 и ал.4 от Закона за счетоводството, поради което произнасянето на Софийски апелативен съд противоречи на практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите не са поискали изменение на въззивното решение в частта за разноските, с която са осъдени да заплатят разноски за въззивното производство в размер на 15 000 лв. и при липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доводите им относно тези разноски не подлежат на разглеждане. Липсва противоречие на произнасянето на въззивния съд, с което е потвърдено първоинстанционното определение по чл.248 ГПК от 14.03.2019 г., с което ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски за първоинстанционното производство в размер на 6112.58 лв. с т.1 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като даденото тълкуване е, че ако е уговорено плащане по банков път, задължително се представят доказателства за това, но не и че представените доказателства, за да са годни следва да отговарят на всички изисквания на Закона за счетоводството. П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение