Определение № 4933 от 30.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1690/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Н. И., чрез процесуалния му представител, срещу въззивно решение № 1371 от 30.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1836/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, VII състав, с което след частична отмяна на решение № 1851 от 28.03.2024 г., постановено по гр. д. № 1482/2022 г. по описа на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ против Прокуратура на Република България за сумата от 20 000 лв. /разликата между 15 000 лв. и 35 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищеца, вследствие на незаконни обвинения, повдигнати и поддържани от ответника, за които ищецът е бил оправдан, ведно със законната лихва, считано от 16.03.2017 г. Решението на първата инстанция е потвърдено в обжалваната осъдителна част до размера на сумата от 15 000 лв., ведно със законната лихва, а като необжалвано е влязло в сила в отхвърлителната му част до първоначално предявения размер за неимуществени вреди от 40 000 лв., както и по отношение на предявения иск за имуществени вреди. В касационната жалба е релевирано касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се оплакване, че въззивният съд не е преценил всички обстоятелства, имащи значение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради което в нарушение на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД размерът на присъденото обезщетение е занижен. Прави се искане за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на предявения иск в размера, присъден от първата инстанция – 35 000 лв. В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Кои обстоятелства съдът следва задължително да отчете при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от специалния деликт и значението им за размера на вредите в хипотезата на иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с приетото в т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 220 от 06.01.2020 г. по гр. д. № 490/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 11 от 27.01.2014 г. по гр. д. № 3684/2013 г. на ВКС, III г.о., както и в противоречие с цитираните в последното други решения на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. Ответникът по касационната жалба – Прокуратурата на Република България – не е депозирала отговор. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съгласно който държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органи на Прокуратурата от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Посочил е, че от фактическа страна между страните не се спори, а и се установява от събраните доказателства, че на 11.04.2012 г. е било образувано ДП № 43/2012 г. на ГДКП, пр. пр. № 410/2012 г. на СпП, по което на 29.06.2012 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, вр. ал. 1 НК - ръководене на организирана престъпна група за времето от началото на м. януари 2011 г. до 27.06.2012 г. в [населено място], която група била създадена с користна цел и с цел да върши престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години - престъпления по чл. 195 НК /кражби на различни по вид горива/ и чл. 201 НК, както и за престъпление по чл. 339, ал. 1, пр. 1 и 2 НК – държане на огнестрелно оръжие - револвер - без надлежно разрешение по ЗОБВВПИ. Констатирал е, че първоначално ищецът е бил задържан за 24 часа, а впоследствие спрямо него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, потвърдена от две съдебни инстанции, която с определение от 27.09.2012 г., постановено по ЧНД № 1415/2012 г. СпНС, е изменена в „парична гаранция“ в размер 5 000 лв. Отбелязал е, че по искане на наблюдаващия прокурор с определение от 13.07.2012 г. по ЧНД № 1060/2012 г. на СпНС, ищецът е бил отстранен от заеманата преди задържането му длъжност „Началник РТП София 1“ при ПТП към „БДЖ - Товарни превози“ ЕООД. Установил е, че с присъда от 13.06.2013 г., постановена по НОХД № 2184/2012 г. по описа на СпНС, съдът първоначално е признал П. И. за виновен по обвинението по чл. 321, ал. 3, пр. 1, алт. 2, вр. ал. 1 НК, за което му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от четири години, и частично го е оправдал по това обвинение за времето от м. януари 2011 г. до м. февруари 2012 г., както и по обвинението по чл. 339, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 НК. Констатирал е, че присъдата е била изцяло отменена с решение от 27.11.2013 г. по ВНОХД № 277/2013 г. и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на СпНС, поради допуснати съществени процесуални нарушения. Отбелязал е, че след връщане на делото е било образувано НОХД № 1492/2013 г. по описа на СпНС, 9 с-в, по което с присъда от 29.10.2014 г., потвърдена с решение от 09.07.2015 г. по ВНОХД № 59/2015 г. на АСНС, ищецът е бил оправдан по повдигнатите му обвинения. Съдът е посочил, че въззивното решение е било протестирано от Прокуратурата, като с решение от 25.01.2016 г. по КНОХД № 1167/2015 г. по описа на ВКС, същото е било изцяло отменено и делото е било върнато за ново разглеждане на друг състав на АСНС. Посочил е, че, поради невъзможност за формиране на съдебен състав в този съд, делото е било изпратено за разглеждане в Софийския апелативен съд, който с решение от 16.05.2016 г. по ВНОХД № 192/2016 г. е изменил постановената по НОХД № 1492/2013 г. на СпНС, присъда, като П. И. е бил признат за невинен, за това, че за времето от началото на м. януари 2011 г. е организирал/образувал/ в [населено място] организирана престъпна група, като е била потвърдена присъдата в останалата ѝ част. Установил е, че отново въз основа на протест на Прокуратурата е било образувано КНОХД № 1118/2016 г. на ВКС, по което с окончателно решение от 16.03.2017 г. въззивното решение е било оставено в сила. Съдът е приел, че цялата продължителност на наказателното производство е 4 години, 8 месеца и 17 дни. С оглед безспорно установеното обстоятелство, че наказателното производство срещу ищеца е приключило с оправдателна присъда, решаващият въззивен състав е приел, че са осъществени предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника. При определяне справедливия размер на дължимото от Прокуратура на РБ обезщетение за неимуществени вреди, съдът е взел предвид заключението на приетата по делото комплексна съдебно - медицинска и психологическа експертиза, в което вещите лица са посочили, че към датата на проведения преглед ищецът е здрав и в добро общо състояние без установени данни за оплаквания, свързани с психиката му, включително и към периода на наказателното производството, по което е бил обвиняем/подсъдим. Вещите лица са посочили, че установените заболявания, от които ищецът страда, е било възможно да се повлияят от изпитвания стрес от воденото производство. Съдът е отчел и събраните по делото гласни доказателства, дадени от преки свидетели на негативното отражение на обвинението спрямо ищеца. От тях е приел за установено, че ищецът е преживял стрес и неудобство, социална изолация, потиснатост и нервност, невъзможност за полагане на труд, злепоставяне и накърняване на професионалната му репутация вследствие на наказателното преследване. Като други значими обстоятелства в конкретния случай е приел, че повдигнатото срещу ищеца обвинение е за извършени тежки престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; първоначално наложената най-тежка мярка за неотклонение е търпяна в период от 3 месеца, като впоследствие е изменена в по-лека; продължителността на наказателното производство е надвишила нормалното, но производството се отличавало с фактическа сложност. В заключение, след преценката на всички събрани доказателства, съдът е приел, че справедливото обезщетение е в размер на 15 000 лв. Предвид изложените в обжалваното решение мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Съображенията за това са следните: Въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, е обусловил дейността на въззивния съд и е релевантен за изхода на спора, но по него не е налице твърдяното противоречие със съдебната практика, включително и с посочената от касатора. В т. II на ППВС № 4/1968 г. е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В съдебната практика е прието, че при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива обективни обстоятелства са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и т.н. Размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Съдът не се е отклонил от трайната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД. Въззивният състав се е произнесъл по същество по възраженията и доводите, с които страните са обосновали своите искания – размерът на обезщетението да бъде намален, респ. да бъде оставен непроменен, като изводите му са основани на извършената преценка на фактите и доказателствата, отразена в мотивите на акта. При определянето на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е съобразил продължителността на наказателното производство, тежестта на престъплението, за което е било повдигнатото обвинение, наложените мерки за процесуална принуда, характера и интензитета на преживените негативни емоционални преживявания, които не е установено да надхвърлят обичайните за лице в сходна ситуация, нито пък да са се отразили негативно и трайно на здравословното състояние на ищеца. Несъгласието на касатора с преценката за конкретното значение на установените обстоятелства, както и доказателствата за тях, е ирелевантно за производството по чл. 288 ГПК, доколкото предметът му не е правилността на обжалваното решение по същество. Решението не противоречи и на конкретните решения на ВКС, на които касаторът се позовава. Противоречието по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основание за допускане на касационния контрол, е възможно, единствено, когато по висящото дело и по приключилите дела по чл. 2 ЗОДОВ е налице идентична тежест на повдигнатото обвинение, идентична продължителност на наказателното производство, идентична мярка за неотклонение и е идентичен кръгът на засегнатите от нарушението неимуществени блага, а определените обезщетения за неимуществени вреди са различни. В случая не е налице такова сходство: и в двете, посочени от касатора решения, повдигнатите от Прокуратурата наказателни обвинения са за различни престъпления от това, за което е бил обвинен ищецът в настоящото производство; не е налице идентичност нито в мерките за неотклонение, взети в другите случаи, нито в продължителността на наказателното преследване и т.н. В заключение въззивният съд не е разрешил правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. цитираната от касатора, поради което касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Воден от горното, настоящият състав на Четвърто Гражданско отделение на ВКС