Определение № 2196 от 07.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 691/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД срещу определение № 42 от 30.01.2024 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по ч.гр.д. № 30 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено определение № 1050 от 14.11.2023 г., постановено от Окръжен съд – Бургас по т.д. № 249 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която е прекратено производството по делото по евентуално съединения с иск срещу държавата, иск на жалбоподателя против [община]. В жалбата се формулират оплаквания за неправилност на въззивното определение, на всички основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Оспорва се изводът на съда, че искът срещу [община] е недопустим. Твърди се, че недвижимите имоти, ипотека върху които обезпечава процесните вземания на банката, са дворно място с построени в него масивни жилищна сграда и стопанска постройка, т.е. включват жилище и поземлен имот, предназначени за жилищно строителство по см. на чл. 11 от ЗН, поради което след извършения от наследниците на починалия длъжник на банката отказ от наследство, същите следва да бъдат придобити от [община], като община, на чиято територия се намират. Според жалбоподателя обаче общината ги придобива с ипотеката върху тях, поради което и следва да отговаря с придобитите активи до размера на тяхната стойност за задълженията по обезпечения с ипотеката договор за банков кредит, включително като претърпи принудително изпълнение върху тях. Такава би била хипотезата в случай че се установи, че държавата не е придобила никакви активи от страна на починалия длъжник на банката, а само пасиви, в какъвто случай съдът ще следва да се произнесе и по евентуалния иск срещу общината, производството по който е прекратено. Оспорва се и изводът на съда, че спрямо общината ищецът разполагал само с право на иск по чл. 66, ал. 2 от ЗН като се твърди, че общината няма качеството на заветник /наследник/ по завещание, а придобива имотите на специално основание, поради което и доколкото е придобила имотите с ипотеката върху тях, това включва и поемането на задължението да отговаря до размера на получените активи /чл. 61, ал. 2 вр. чл. 60, ал. 2 ЗН/, и да претърпи принудително изпълнение върху тях, ако са налице съответните предпоставки за това /чл. 173, ал. 1 ЗЗД./ Поддържа се наличието на празнота в закона в случаите, в които държавата придобива единствено пасиви от наследството на починалия, докато в същото време общината придобива активи от същото починало лице, без да е отговорна за оставените от него задължения, поради което и не става ясно как кредиторът би могъл да защити своите права, включително да реализира ипотекираните в негова полза недвижими имоти, в какъвто смисъл е необходимо да се създаде съдебна практика по въпроса. Иска се отмяната на обжалваното определение и възобновяване на производството по разглеждане на иска срещу [община], предявен при условията на евентуално съединяване на искове с исковата молба, по която е образувано първоинстанционното производство. В изложение на основания за допускане на касационно обжалване се формулира въпросът: „Когато всички наследници по закон на един наследодател са се отказали от неговото наследство и за оставеното наследство настъпва правоприемство по реда на чл. 11 от Закона за наследството /ЗН/, може ли кредиторът на наследодателя, разполагащ с вземане, обезпечено с ипотека върху недвижим имот, да предяви при условията на евентуално съединяване главен иск срещу държавата, която съгласно текста на чл. 11 от ЗН наследява задълженията от наследствената маса на починалия и евентуално съединен иск срещу общината, която съгласно текста на чл. 11 ЗН наследява единствено активи, но не и пасиви, като бъде взето предвид, че съществува реална възможност единствения актив, който се наследява от общината да е ипотекиран недвижим имот?“ В обосноваване на въпроса се възпроизвеждат твърденията, на които се базират оплакванията в жалбата, както и такива, свързани с разпоредбата на чл. 429 от ГПК, определящи субективните предели на изпълнителния лист, както и относно съществуващия риск кредиторът, който е осъдил държавата за обезпечените с ипотека свои вземания, да не може да ги реализира чрез последващо принудително изпълнение, тай като имотът – обезпечение, е придобит единствено като актив от общината по реда на чл. 11 ЗН. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното определение, поради очевидна неправилност на извода на съда, че предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск срещу общината е недопустим, в какъвто смисъл отново се възпроизвежда изложеното в жалбата. Отново по изложените в жалбата съображения се твърди, че е очевидно недопустим и изводът на съда, че спрямо общината ищецът разполага единствено с иска по чл. 66, ал. 2 от ЗН. Ответникът по жалбата [община] в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, по същество на мира жалбата за неоснователна и иска отхвърлянето ѝ. Държавата не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. За да потвърди обжалваното по въззивен ред първоинстанционно определение въззивният съд, като е препратил и към мотивите на първоинстанционния такъв /в които е прието, че ответната община действително придобива имотите от вида на процесните по силата на чл. 11 от ЗН, но искът срещу нея е недопустим, доколкото е не такъв за собственост, а облигационен – за задължение на наследодателя, поради което и общината не отговаря за задълженията на наследството/, е приел в относимата към оплакванията в жалбата и претендираните основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното определение, че: Производството е образувано по искова молба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД против държавата и [община] с твърдения, че през 2007 г. банката е предоставила банков кредит на М. Г. А.; кредитополучателят починал през 2019 г., като останали непогасени задължения по кредита; наследниците му по закон се отказали от наследството; на основание чл. 11 ЗН правата и задълженията на А. по договора за кредит автоматично били придобити от държавата, а притежаваните от него и ипотекирани в полза на банката имоти - от [община], на чиято територия се намират. Искът е за осъждане на държавата да заплати на банката дължимите по договора за кредит суми, а евентуално - ако съдът приеме, че държавата не е отговорна за задълженията по кредита - да бъде осъдена [община] да ги плати. Като е цитирал съдържанието на чл. 11 от ЗН въззивният съд е приел, че съобразно същата общината става собственик на движимите и недвижими вещи от наследството, които се намират на нейна територия, а всички останали права и задължения преминават у държавата, която следователно се явява общ правоприемник, а общината получава само конкретни отделни права и е в положение, сходно с това на заветника. За задълженията на наследодателя отговаря държавата и то само до размера на полученото от нея имущество, но не и общината. Ако активите на наследството, получени от държавата се окажат недостатъчни за удовлетворяване на кредиторите, то те имат право на иск срещу общината по арг. чл. 66, ал. 2 ЗН. В този случай общината ще отговаря за непогасените вземания до размера на отделните получени вещи. (В този смисъл и по идентичен казус: определение № 458 от 30.09.2016 г. по ч.т.д. № 1303/2016 г. на ВКС, ТК, II т.о.) Наред с това в конкретния случай следва да се съобрази, че имотите, преминали в собственост на общината са ипотекирани за обезпечаване задълженията на кредитополучателя към банката. При това положение за банката е достатъчно снабдяването с изпълнителен титул срещу държавата, след което за кредитора ще е открита възможността да пристъпи към принудително изпълнение върху ипотекираните имоти, без да е необходим изпълнителен лист срещу собственика. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага съдебният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена при обикновен прочит, само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая и двете правни твърдения на жалбоподателя в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, в опит за обосноваване на очевидната неправилност на обжалваното определение, по съдържанието си са такива, относими към неговата правилност по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, а не към наличието или не на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с.з., поради което въззивното определение не следва да се допусне до касационно обжалване на това основание. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на същата разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и същият изключва наличието на такова основание за допускане на касационно обжалване в случаите, като настоящия, в които нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. По поставения въпрос е налице съдебна практика, обективирана в посоченото в мотивите и на двете долни инстанции определение № 458 от 30.09.2016 г. по ч.т.д. № 1303/2016 г., ТК, ІІ т.о. на ВКС, която практика настоящият състав споделя и с която обжалваното определение е съобразено. В същия смисъл се съдържат изводи и в мотивите на определение № 60154 от 07.12.2021 г. по ч.гр.д. № 4506/2021 г., ГК, І г.о. на ВКС, макар същото да е постановено по друг правен въпрос. Според настоящия касационен състав приложимите в случая правни норми са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, поради което и касационно обжалване по така поставения въпрос не следва да се допусне и на основанието за допускане на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По изложените съображения, касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение