Определение № 1115 от 22.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2599/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството И. С. Н. срещу решение № 1076 от 19. 07. 2022 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1297 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 260183 от 28. 02. 2022 г., постановено от Пловдивски районен съд по гр.д. № 12809 по описа на съда за 2020 г., е прието за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че касаторът И. С. Н., ЕГН: [ЕГН] дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] сумите: главница във връзка с договор за потребителски кредит № PLUS-13162923 от 12. 04. 2016 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на 13. 09. 2018 г. с приложение № 1 към рамков договор за цесия от 27. 07. 2017 г. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в размер на 16381.93 /шестнадесет хиляди триста осемдесет и един лева и деветдесет и три стотинки/, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението в съда - 06. 07. 2020 г. до погасяването на сумата, както и 2251.56 /две хиляди двеста петдесет и един лева и петдесет и шест стотинки/ - договорна лихва за периода 05. 01. 2019 г. - 05. 06. 2020 г., и обезщетение за забава за периода 06. 04. 2018 г. - 12. 03. 2020 г. в размер на 651.52 /шестстотин петдесет и един лева и петдесет и две стотинки/, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 3483/09. 07. 2020 г. по ч.гр.д. № 7791/20 г. по описа на ПРС, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е неправилно, като необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. Твърди се, че противно на приетото от съда, процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му в обжалваната част и по същество и произнасяне, съобразно постановеното в първоинстанционното решение по спора, претендира се адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с твърдения, че съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Сочи се, че в случая са нарушени императивни разпоредби на ЗПК, свързани с лихвения процент и годишния процент на разходите, което води до настъпване на последиците по чл. 22 от ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Твърди се, че в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран, липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му, липсва уточнение за базата, върху която се начислява и за какъв период се отнася, както и няма яснота за кредитополучателя и относно начина, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Поддържа се, че поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита противоречи на изискването за яснота, визирано в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Касаторът счита, че съдът е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор, съобразно принципа на законността, провеждан в правовата държава - чл. 4 от Конституцията и задължението на съда по чл. 5 от ГПК, при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона – неща, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото общественият интерес налага осигуряването на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор. Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касатора искове в уважената им с въззивното решение част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че: В раздел „параметри и условия“ от процесния договор е посочен лихвен процент в размер на 9.84%; Вярно е, че в обсъждания договор не са посочени условията за прилагането му - върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница, но в § 1, т. 4 от ДР към ЗПК е посочено, че лихвения процент се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит, поради което според въззивния съд няма неяснота как се прилага лихвения процент. Съдът е приел, че не може да обоснове недействителност на представения договор и размера на годишния процент на разходите, който е равен на 10.97 %, а това е значително по-малко от максималния размер уреден в нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, при липсата на законово изискване в договора да бъдат посочени подробно всички съставки (допускания) на ГПР. При така приетото въззивният съд е посочил, че не са налице нарушения по чл. 22 от ЗПК, поради което и предявените искове са доказани по основание, а по отношение на размера, до който същите са основателни, съдът е съобразил приетото по делото заключение на вещо лице. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретният процесен случай касаторът въобще не формулира правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от посоченото по-горе тълкувателно решение. И това е така не само доколкото липсва формулиран именно въпрос в строго граматически мисъл, но и въобще възможност такъв да бъде изведен от съдържанието на изложението на основания да допускане на касационно обжалване, пък било то и не непременно поставен във въпросителна, но като изложен и в повествователна форма. В същото изложение са възпроизведени част от оплакванията на касатора, съдържащи се в жалбата му, както и общи разсъждения за принципите на правоприлагането, но правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване, не се съдържа. Така изложеното осуетява въобще възможността за извършването на обоснована преценка относно наличието или липсата в случая и на поддържания допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение