Определение № 1983 от 05.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3561/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпили касационни жалби срещу решение № 719 от 18.05.2022 год. по въззивно гр. д. № 1667/2021 год. по описа на Софийския апелативен съд.

С него, след частична отмяна на постановеното от Софийския градски съд решение от 08.01.2021 год. по гр. д. № 12349/2019 год., се отхвърля предявеният от С. Б. М. срещу Б. М. М. насрещен иск по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, за отмяна на дарението с нот. акт № 9 от 08.10.1990 год. по отношение на 1/2 ид. част от недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], бл. 85-85а, вх. „Б“, ет. 5, ап. 25, състоящ се от две стаи, дневна, кухня и други сервизни помещения, със застроена площ 76.16 кв. м., заедно с избено помещение и 0.626 ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, с идентификатор *****. В останалата му част, с която е отхвърлен предявеният от Б. М. М. срещу С. Б. М. иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗС за установяване, че е погасено поради неупражняването му в 5-годишен срок правото на ответницата на ползване върху същия недвижим имот, първоинстанционното решение е потвърдено от въззивния съд.

Установено е, че до изповядване на горепосочената нотариална сделка имотът е бил притежаван в режим на СИО от С. М. и бившия ѝ съпруг М. М. – родители на Б. М., които са си запазили пожизнено правото да ползват жилището. Не е било спорно между страните, че от пролетта на 1996 год. С. М. не обитава фактически имота, както и че той се е ползвал лично от Б. М. и семейството му, а след това от други лица, срещу наем и задължение за поддръжка. Позовавайки се на изслушаните свидетелски показания, решаващият съдебен състав е приел, че процесното жилище /ведно с цялото оборудване и покъщнина/ е било предоставено за ползване от родителите, дарители по сделката, на сина им /надарения/ и неговото семейство. Родителите обаче запазили ключове от апартамента и редовно посещавали жилището през годините. Констатирано е също така, че с нотариална покана от 11.03.2019 год., връчена на Б. М. на 13.03.2019 год., С. М. е отправила изявление за възстановяване на достъпа до апартамента, както и за заплащане на месечно обезщетение от 500 лв. за ползването му. Съобразявайки така изложените фактически констатации, въззивният съд е формирал извода, че вещното право на ползване е било надлежно упражнявано от титулярите му, тъй като същите са оставили в жилището свои вещи и са си запазили ключ, а семейството на Б. М. е било допуснато да обитава имота по тяхно изрично съгласие и с целта да бъде подпомогнато младото му семейство. В този смисъл по делото не се установява изтичането на 5-годишен давностен срок, след който правото на ползване върху имота, което ответницата М. си е запазила, да се счита погасено.

За да отхвърли предявеният насрещен иск за отмяна на извършеното дарение до размер на 1/2 ид. част от правото на собственост върху процесния недвижим имот, въззивната инстанция приема за недоказано дарителката да е изпаднала в трайна и непреодолима със собствените ѝ възможности нужда от издръжка. Съгласно мотивите на съда, събраните доказателства свидетелстват за това, че доходите на М. се формират главно от помощи и пенсия, като за проверявания период /съобразно установения в чл. 227, ал. 3 ГПК годишен срок за предявяване на иска/ доказаният ѝ месечен доход е бил в размер 898,50 лв. Към тази сума е прибавена и получена еднократна рента в размер на 106 лв. От приетата СИЕ се установява, че според средностатистическите данни за месечна издръжка на едно лице са необходими 500,38 лв. за 2018 год. и съответно 532,08 за 2019 год., като специално за ищцата тези суми следва да бъдат завишени с още 227,44 лв. поради извънредна нужда от лекарства. Съпоставяйки тези стойности, съдебният състав намира, че потребностите на ищцата е било възможно да бъдат удовлетворени с приходите ѝ. В допълнение е изтъкнато още, че същата притежава право на собственост върху идеални части от земя и къща, както и право на ползване върху два други имота, като експертизата е изчислила, че за тези свои права ищцата би получила месечен наем от общо 404 евро. Обстоятелството, че полагащите ѝ се доходи не са били успешно събрани по причини, зависещи включително от активното поведение на самата ищца, съдът преценява, че не може да се отчете като негатив за ответника по иска с правно основание чл. 227, ал. 1 ЗЗД.

Касаторът Б. М. М., представляван от адв. Т. Б., оспорва въззивното решение в частта му по иска по чл. 59, ал. 3 ЗС по съображения за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението към жалбата се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване в приложното поле на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Недоволна от резултата по предявения насрещен иск за отмяна на извършеното дарение, С. Б. М., чрез процесуалния си представител адв. Г. Ч., също обжалва постановеното по спора въззивно решение. Изразява становище за неговата очевидна неправилност /чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК/ поради погрешна интерпретация на събраните доказателства. Акцент е поставен най-вече върху твърдението за необосновано и нереалистично заключение на вещите лица относно възможността за реализиране на приходи от притежаваните от ищцата вещни права върху недвижими имоти. Другото основно оплакване е за неправилно разпределение на доказателствената тежест относно установяването на имуществените възможности на Б. М. да дава търсената от него издръжка.

Всеки от касаторите оспорва подадената от насрещната страна касационна жалба в писмен отговор.

При преценка за допустимост на производството, настоящият състав на ВКС, II г. о., намира, че касационните жалби са подадени в законоустановения срок, от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което следва да бъдат разгледани.

По жалбата на Б. М. М.:

Първата група въпроси, за които се твърди да са от значение за изхода на делото и да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, са формулирани както следва:

• „ При липса на конкретизация при защита по иск по чл. 59, ал. 3 ЗС от страна на ползвателя относно това какви вещи са оставени от ползвателя в имота, предмет на запазено право на ползване, може ли да се счита доказано надлежно упражняване право на ползване?“;

• „ Достъпът на ползвателя със запазено право на ползване по чл. 50 ЗС до входа на сградата, в която се намира процесният имот, а не в рамките на самия процесен имот, може ли да се счита като упражнено право на ползване от лицето-ползвател? “;

• „ Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да изложи свои собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото? “

Първите два от поставените въпроси не са със самостоятелно обуславящо значение за изхода на конкретния правен спор, а по отношение на третия не се установява релевираното основание за допускане на касационно обжалване. В случая съдът е извършил всестранна и пълна оценка на всички установени по делото правнорелевантни факти, като изводът му за надлежно упражнявано право на ползване не е сведен единствено до констатацията за оставени вещи от ползвателя в имота и запазен достъп до входа на сградата. Решаващият мотив за отхвърляне на иска е обоснован с приетия за безспорно установен факт, че имотът е предоставен за безвъзмездно ползване от ищеца с изричното съгласие на титуляря на вещното право на ползване. Както е посочено в цитираното от самия касатор решение № 14 от 20.03.2015 год. на ВКС по гр. д. № 5426/ 2014 год., II г. о., не може да има спор, че ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/ както и под формата на заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго. В решение № 60143 от 24.11.2021 год. по гр. д. № 1217/2021 год., състав на І г. о. на ВКС е разяснил още, че в съдебното производство ответникът-ползвател може да възрази, че е упражнявал правото си чрез трети лица, включително и чрез собственика. В този случай ползвателят носи тежестта да докаже, че е допуснал в имота лицето, чрез което упражнява правото си на ползване. Допускането изисква активни действия, т. е. изразена воля от страна на ползвателя, който желае да упражнява правото си чрез трето лице. Не е налице допускане, когато собственикът или третото лице самоволно установят фактическа власт върху имота или са допуснати от другия ползвател, а ползвателят, чието право се упражнява, не възрази. В този смисъл още решение № 335 от 15.01.2014 год. на ВКС по гр. д. № 1369/2012 год., ІV г. о.

В разглежданата хипотеза произнасянето на въззивния съд по приложението на чл. 59, ал. 3 ЗС е напълно съобразено с установената съдебна практика, която настоящият съдебен състав споделя изцяло. Оплакването, че във въззивното решение не са обсъдени по същество твърденията и доводите за липса на надлежен доклад на съда по чл. 146 ГПК, също не обосновават допускане на касационно обжалване. По този въпрос въззивната инстанция е взела отношение в определението си от 17.06.2021 год., като е дала съответните указания на страните. С това се явяват изпълнени процесуалните задължения на съда съгласно т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Последващо обсъждане на този въпрос в мотивите към съдебното решение е безпредметно и не се дължи.

Втората група въпроси са подведени под основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първите три от тях предполагат общо разглеждане, тъй като се припокриват частично по съдържание и са взаимосвързани:

• „ Следва ли, когато процесен имот е предоставен от ползвател на трето лице или роднина, ползвателят да докаже факта на предоставяне на фактическата власт, в това число начин и място на предоставяне за ползване, срок за предоставяне и условия за обратно предаване на владение върху ползвания имот? “;

• „ Следва ли, когато процесният имот е предоставен на трето лице или роднина по волята на ползвателя, последният да докаже всички формални уговорки на договор за заем за послужване – в това число безвъзмездния характер на договора, двустранния му характер, между кого е сключен и всички останали обстоятелства по смисъла на изискването към действителност на договорите, визирани в чл. 8, чл. 9 и чл. 14 ЗЗД? “;

• „ Какъв е смисълът на изискването за „активни действия“ от страна на ползвателя, когато допуска до имота трети лица /наематели, роднини/, с което ограничава своето право на ползване? “.

Произнасянето на ВКС по тези въпроси не може да се приеме, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на дадените разяснения в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. В съдебната практика, а и в теорията, не съществува никакво съмнение, че договорът за заем за послужване е реален /неформален/ и се счита за сключен с постигане на съгласие между страните и предаване на вещта /така напр. решение № 164 от 07.01.2021 год. на ВКС по гр. д. № 4132/2019 год., IV г. о./. Следователно това е минималното и необходимо съдържание на договора, за да се приеме, че същият е валидно сключен. За установяването му са допустими всички доказателствени средства, като в случая посочените елементи от фактическия състав съдът приема за установени на база показанията на разпитаните свидетели. При констатацията, че „голият“ собственик е допуснат до ползване на имота със съгласието и знанието на ползвателя, то този акт на добра воля не може да бъде използван от същия като повод за успешното провеждане на иска по чл. 59, ал. 3 ЗС. Противният извод би бил несправедлив и житейски неоправдан, още повече в хипотези като разглежданата, в която се касае за отношения между роднини по права линия – в тази насока вече горецитираната съдебна практика.

Срокът за предоставяне и условията за обратно предаване на владението върху ползвания имот не представляват съществени елементи на договора. При отсъствието на конкретна уговорка между страните съдържанието му се попълва от диспозитивната уредба на закона, а както е видно от чл. 249, ал. 2 ЗЗД, при липсата на договорени срок и цел на ползването, заемодателят може всякога да поиска връщането на вещта.

Що се отнася до смисъла на изискването за „активни действия“ от страна на ползвателя, когато допуска до имота трети лица, то вече е налице произнасяне на касационната инстанция по реда на чл. 290 ГПК, което както беше посочено се споделя напълно от настоящия състав на ВКС.

Последният от поставените въпроси гласи:

• „ Прилага ли се чл. 116, буква „в“ ЗЗД в случая, при който собственикът на недвижим имот, обременен с вещно право на ползване, е предявил срещу ползвателя иск по чл. 59, ал. 3 ЗС за установяване погасяването на правото на ползване поради неупражняването му в 5-годишен срок и следва ли в тази хипотеза съдът да зачете на основание чл. 235, ал. 3 ГПК продължаващото по време на процеса неупражняване на правото на ползване? Следва ли съдът да преценява при постановяване на решението си по същество и настъпилите в хода на процеса относими факти, касаещи основателността на иска? “

Така формулираният въпрос не е обсъждан от въззивния съд, но и е неотносим към решаващите изводи по предмета на спора, предвид конкретно установените в хода на производството факти. Съгласно достигнатите фактически констатации, изявление за възстановяване на достъпа до апартамента /връщане на вещта по смисъла на чл. 249, ал. 2 ЗЗД/ е отправено с нотариална покана от 11.03.2019 год. При липсата на данни за категорично преобръщане на държането в своене в по-ранен момент, тази е датата, от която би могло да се възприеме, че се отричат правата на титуляря на вещно право на ползване и същият е категорично лишен от упражняването им. От 11.03.2019 год. до настоящия момент включително, не е изтекъл установеният в чл. 59, ал. 3 ЗС петгодишен погасителен давностен срок. Отделно от това, в практиката на ВКС вече е изследван въпросът за прекъсването на давността, като е прието, че предявяването на иск от собственика срещу ползвателя за установяване, че вещното право на ползване е погасено, не прекъсва на основание чл. 116, б. „б.“ ЗЗД давността по чл. 59, ал. 3 ЗС /решение № 60143 от 24.11.2021 год. по гр. д. № 1217/2021 год., І г. о./.

На база гореизложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по постъпилата от Б. М. М. жалба срещу него, доколкото не се обосновават релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с поставените в изложението правни въпроси.

По жалбата на С. Б. М.:

При изложените към обжалваното решение мотиви не се констатира наличие на някой от квалифицираните състави неправилност, визирани в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, така както са изведени трайно и последователно в практиката на ВКС. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика.

В случая такива пороци не се констатират, а и не се обосновават от касатора. Съгласно задължителните разяснения в ТР № 1 от 21.10.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГК, предпоставките, чиято кумулативна даденост съставлява основание за отмяна на дарението в хипотезата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, са: трайната нужда от издръжка на дарителя; искането, отправено от него до дарения; и отказът на последния /изричен или мълчалив/ да дава издръжка. В случай, че такава необходимост не възникне, или не бъде поискана издръжка, задължението на дарения към дарителя си остава морално и неизпълнението му не е скрепено със санкция. Нуждата от издръжка се установява при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци /определени в цифрова величина/ и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. За целта е необходимо да се установи какъв е размерът на средно-месечната издръжка на едно лице за процесния период според статистиката, като съдът съобрази от какви пера е формирана тя и я отнесе към специфичните нужди на дарителя. Наличието на допълнително имущество, от което могат да се реализират доходи, трябва да е ясно и конкретно посочено, като съдът изясни какво е неговото състояние, възможно ли е да се получават наеми, в какъв месечен размер, евентуално каква е пазарната му стойност с оглед възможността да се получат доходи от продажбата му /решение № 145 от 01.11.2017 год. на ВКС по гр. д. № 786/2017 год., III г. о., решение № 103 от 23.02.2010 год. на ВКС по гр. д. № 161/ 2009 год., III г. о./.

Изложените от съда правни съображения по предмета на спора са напълно съобразени с така установената съдебна практика, като крайните му изводи съответстват на достигнатите констатации по правнорелевантните факти и обстоятелства. Доводите за погрешна интерпретация на събраните доказателства, за необосновано и нереалистично заключение на вещите лица, обусловило правните изводи на съда, не изразяват пороци от характера на гореизложените, излизащи извън обхвата на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Преценката за обоснованост на фактическите констатации на съда е такава по същество на спора и може да бъде извършена единствено в производството по чл. 290 ГПК, едва след формиране на позитивно становище по предмета на настоящата фаза по предварителна селекция на касационните жалби.

Макар и основателни, оплакванията за неправилно разпределение на доказателствената тежест относно установяването на имуществените възможности на Б. М. да дава търсената от него издръжка, сами по себе си също не представляват достатъчно основание за допускане на касационното обжалване. При недоказана нужда от издръжка за дарителя, за успешното провеждане на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД е правно ирелевантно, дали надареното лице може хипотетично да я дава или не.

Ето защо въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, по постъпилата срещу него жалба от С. Б. М..

При този изход на производството сторените разноски следва да останат в тежест на страните така, както са извършени.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,